И аз да кажа

Тъй като днес е 9-ти Септември - датата, която отново предизвиква разделение на мненията в България за нейното значение - аз първоначално реших да пасувам, обаче след прочетеното в един от блоговете, които следя реших и аз да се разпиша по въпроса.

Дълго встъпление се получи, надявам се, че ще се разбере. Още повече се надявам, че писаното оттук нататък също ще се разбере.

Разбирам хората, които са пострадали от комунизма. Разбирам хората, чийто живот е бил насилствено променен след 9-ти Септември. Разбирам хората, чиито роднини са били убити от Народния съд. Всъщност, моите възгледи еволюираха в голяма степен и днес мога да заявя, че България е била достатъчно демократична държава преди 9-ти Септември 1944 г., сравнена както с останалата част на Европа преди това, така и с управлението след това.

Все повече съм склонен да заема позицията, че България е била окупирана от Съветската армия (и да, Паметникът на СА е безсмислен в центъра на София, но преместването му ще равно по ефект на взривяването на Мавзолея - т.е. нула).

Само че разбирам и хората, които са посрещнали Червената армия с хляб, сол и цветя. Тези, които наистина са се зарадвали на идването на руснаците. Тези, които са вярвали, че от този момент нататък те ще бъдат господари на съдбата си и всичко в живота им ще зависи от двете им ръце. Не разбирам как може да се отрече индустриалният напредък на България и вдигането на жизненият стандарт хората. Особено след като съм машинен инженер и следя информацията колко машини са произвеждани в България преди войната, след нея и по време на демокрацията.
Правя разлика между навлизането на немската армия през пролетта на 1941 и на съветската през есента на 1944 г. Смятам обаче, че тогавашните министри и регенти са имали достатъчно време и възможности да предотвратят навлизането на руснаците. А също и запазването на Беломорска Тракия след войната. Макар че като се обърне колата, пътища много.

Това, което обаче не мога да премълча, и което всъщност е втората основна причина да ме накара да напиша този постинг е едно странно състояние на перманентна омраза в българското общество. Докато по белия свят хората преминават през такива дати и през такива събития обединени, тук се насилваме да се разделяме. Дори едната Русия, която сочим с пръст и набеждаваме за виновник за всичките ни беди от Освобождението насам, дори тя успя да намери сили и да признае историческите си неправди, успя да намери начин да потърси помирението на своя народ в името на държавата си - а на нас какво ни пречи?

Като че ли имаме какво да делим, и като че ли България е малка и няма да стигне за всички ни.