Бежанецът

Този човек прекара целия ден в градинката пред Централна баня. Видях го когато излязох на обяд, беше там и на връщане, а беше и когато си тръгвах. Не го знам откъде е, емигрант е, говореше арабски. Може да е от Сирия, може да е от Афганистан. Един Господ го знае. Този човек обаче няма ръце. Трудно се вижда на снимките, но ръцете му са отрязани от китките. Такова нещо може да се причини малко неща - от избухване на граната в ръката ти до наказание за кражба по законите на Шериата. Каквато и да е причината за това обаче, човекът не изглеждаше безпомощен - и цигара си запали, и със смартфона си се оправи. Говореше по телефона си и изглеждаше щастлив, сигурно се е свързал с някой близък. Гледах го и си мислех: "Този човек няма ръце, един Господ го знае къде спи и какво яде, но представям си от какво е избягал, за да остане тук, в България и тук, без ръце да му е по-добре от там, откъдето идва."

Тежка е съдбата на бежанеца.

Лицето на смелостта

Днес ви представям Нина Беляева, депутат в местния парламент на Воронежка област, Русия. Нина Беляева тия дни на заседание на въпросната институция има смелостта да каже истината, която целия свят, включително и самите руснаци знаят: че в Украйна няма нацисти; че "специализираната военна операция" всъщност е война; че Русия нападна суверенна и свободна държава; че Украйна никога не се е гласяла да напада Русия; че пропагандата в Русия е основана на лъжа и няма нито едно реално доказателство за нацизма и милитаризма на украинците.

Реакцията на нейните колеги-депутати е очаквана и закономерна: декларират вероподаничеки чувства към батюшката-цар Хуйло. Възмутени и уплашени, гледат ококорено и мигат на парцали и, както се чува във видеото, повтарят някакви опорки там - за войниците, които давали живота си за да могат честните труженици в тила да живеят спокойно, за нацистите в Украйна и за ..., а ми то други няма.

Мога само да си представям какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи в бъдеще време с Нина Беляева. Каква вълна от помия се е изляла върху нея, на каква атака е подложена в социалните мрежи и на живо. Вероятно ще се окаже агент на английското, американското и японското разузнаване - Марина Овсянникова се оказа, че е посещавала британското посолство дни преди акцията си, където се е срещала със съответния „цивилен служител“. Не е само Нина, има десетки и стотици като нея в Русия, има хора, които виждат истината и протестират срещу самодържието на Хуйло, но авторитарната машина се е завъртяла на пълни обороти, официално хора като Нина са предатели. Затова всеки един такъв случай има значение. 

 

Чувал захар и досвидания

 Помня, в годините на прехода и особено преди да се присъединим към Европейския съюз кой откъдето минеше откъм Западна Европа много обичаше да ни се кара. Да ни прави леки, приятелски забележки всъщност. Да ни поучава, да ни обяснява как стават нещата в Европа, а не като у нас. Да ни учи как да си слагаме коня и каруцата на място. Особено дразнещ беше Джеймс Пардю, посланик на САЩ в началото на века: умираше да дава акъл и да се намесва в работите на президента и правителството. Не падаше по-долу и наследникът му Джеймс Уорлик - той па даже и в "Стъклен дом" се снима, след като раздаде акъл на всички как се прави демокрация. 

Руските посланици в тия години не се набиваха на очи, рядко даваха интервюта и се стараеха да не ги свързват с традициите на съветската дипломация от ония години. Не че не се обаждаха, ама го правеха по-скоро колкото да напомнят за себе си, отколкото да си маркират нещо територия или да ни учат и те на демокрация. А и основните им задължения бяха около 3-ти март. 

До пристигането на товарищ Митрофанова обаче. Тя и тя се придържаше към незабележимата дипломация на предшествениците си до момента, в който Путин реши да си вдига рейтинга и оправя икономиката за сметка на Украйна. Само за месец война госпожата се развихри на дипломатическия фронт като слон в стъкларски магазин. Веднъж вече писах, че е най-добре да я изпратим с боц към Москва, ама не ме чуха, а и тя го удари на извинения и обяснения в последствие. В последствие обаче тия дни си позволи да дава оценки и да се изказва от името на българския народ пред проправителствената телевизия Россия24. 

По-дебилен руски посланик не помня за всичките години на прехода. Някой алкохолик от кариерата да ни бяха пратили щеше да е по-адекватен от тая тьотка. А си е баш тьотка, все едно гледам рускиня от 80-те години, за която Слънчев бряг е Ница, а коняк "Слънчев бряг" направо слага "Курвоазие" в малкия си джоб! Затова направо Путин и Лавров да си я прибират в Москва, ще я качим на влака (с боц!), ще сипем един чувал захар, че сега по Русията захарта е кът, ако трябва и макарони и консерви ще и дадем, и давай, досвидания!

Не сме

 Снимки от вчерашната демонстрация в подкрепа на Украйна. Свалял съм ги от нета, основно от туитър, но може да се намерят навсякъде. Идват да кажат следното: не сме троянският кон на Русия в Европа; не сме ухилени идиоти, които са вечно благодарни на Русия и не могат да кажат "Това е правилно, а това не"; не сме народ, съставен от шумни и кресливи идиоти, обявяващи се за патриоти и развяващи руското знаме на националния си празник; не сме платените възрожденци на Копейката, не сме квазинацистчетата на Расате и Волен, не сме кръчмарските харамии на Шкембе войвода. Не сме малоумни овце, за които Путин е вся и всьо, той е най-великият, най-големият, най-опитният, най-умният и въобще ако не е Путин американците ще дойдат и ще ни направят насила на педераси (не че няма и такива дебили). 

А какво сме, ще попита някой?

Европейци сме. Бавно, трудно, стъпка по стъпка, но сме част от едно голямо семейство, което живее в XXI век, за което е непонятно в днешно време политически проблеми да се решават с военни действия, за които бомбардирането и разрушаването на градове по подобие на нацистка Германия е варварство, за които е важен принципът "Силата на правото", а не "Правото на силата", за които Русия се държи като кварталната мутра и е дошъл моментът да поставиш мутрата на мястото и. Стъпка по стъпка показваме, че не сме слабото звено на ЕС и НАТО. Приятно е, когато целия свят е настръхнал срещу Хитлер на новия век да не си сред малцината идиоти, решили че са по-умни от другите.

С други думи, не сме мърша.

#SlavaUkraini #StandWithUkraine #Ukraine pic.twitter.com/spcI5hacGl

— Hristo Pandjarov 🇺🇦 (@pandjarov) March 24, 2022

Руският телевизор 3

Третата и последна част на статията в Медуза, посветена на вредите от руската пропаганда в Русия и контролираните от нея територии в Украйна.

Ние трябва да станем алтернатива на телевизора

Михаил Кацурин, редактор от Киев, основател на сайта "Татко, повярвай"

Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях много малък. Останах при майка ми, с татко се запознахме само преди три години. Търсих представянето си в YouTube - записвам песни - и по фамилия случайно намерих изпълнението на татко в православния хор. Имам негови снимки, познах го от пръв поглед. Той ми писа и се разбрахме, че ще дойда да се запознаем с него. Посетих го в района на Нижни Новгород – той работи като охранител в манастира. Оттогава редовно се обаждахме, той ме поздравява за всички църковни празници - а те са много.

Когато започна войната, татко не се обади няколко дни. Мислех си, че е странно и реших да се обадя. Разбирам, че не виси в интернет, няма откъде да получи новини - няма алтернатива на телевизията. И като цяло живее на село, често посещава манастир или ходи някъде в гората - има проблеми и с мобилните комуникации. Реших, че може просто да не знае какво става.

Когато татко вдигна телефона му казах, че с жена ми сме живи, засега сме в безопасност и си търсим безопасно място: всъщност не исках да се крия в мазетата с моя осем-месечен син и да се страхувам да заведа дъщеря ми на детска градина, иначе там ще падне бомба. И татко ми отговори с напълно спокоен глас, че това не е вярно, че не ни бомбардират, че нацистите просто се крият зад гърба ни, а Русия ни спасява от тези нацисти, за да не потискат рускоезичните население. Когато напомних на баща ми, че аз самият говоря руски, че израснах в рускоговорящия Бердянск и никой никога не ме е потискал, той отново каза, че аз съм измислил всичко. Казах, че майка ми в Бердянск се крие в банята от експлозии, но това не помогна.

Опитах се да му обясня, но татко беше непоклатим. В крайна сметка просто затворих. Бях толкова разочарован от него, че изобщо не исках да продължавам комуникацията. Не се познавахме много добре, така че нямаше да е толкова болезнено. Но бях депресиран, че не ми повярваха: аз съм в Киев, майка ми и баба ми са в Бердянск - виждаме с очите си какво се случва, но се оказва, че думите ни не са достатъчни, личният ни страх не е достатъчен, за да убеди татко, че руските войници не раздават храна и дрехи на украинците, че бомбардират мирни квартали, че Русия не е освободител, а агресор.

За емоциите написах публикация в Instagram. И изведнъж се оказа, че това е много често срещан проблем. В първите часове много украинци ми писаха, че техните близки не искат да общуват с тях или да ги убеждават, че Русия не бомбардира цивилни. 135 хиляди души споделиха тази публикация. И тогава разбрах, че искам по някакъв начин да разреша този проблем.

Заедно с другите колеги, които правят проекта „Татко, повярвай ми“, разбрахме, че в Русия живеят 11 милиона души, които имат роднини в Украйна. И от тези 11 милиона по-малко от половината имат профили във Facebook и Instagram - въпреки факта, че има и много дезинформация в социалните мрежи, много пропаганда, но поне има избор и шанс за достигане до надеждни източници на информация. А тези, които не ползват социалните мрежи, нямат избор, имат само телевизора. И ние трябва да станем алтернатива на телевизията. Виждаме с очите си какво се случва в Украйна и имаме шанс да предадем това на нашите близки. Представете си, че ние убеждаваме тези 11 милиона души и всеки от тях казва на трима роднини и приятели – това са 33 милиона души, които знаят истината. Това може да е достатъчно, за да спре войната.

Обадих се отново на баща ми, като казах, че съм шокиран от думите му в предишния ни разговор. Говорихме почти час. Разговорът, разбира се, не го убеди напълно - проблемът не може да се реши с две обаждания, а пет са невъзможни и не знам колко пъти ще трябва да говоря с него, така че той напълно да вземе моята страна. Но ледът се счупи. Успях да го убедя, че Русия обстрелва мирни квартали: по-късно му хвърлих снимка на майка му, бившата му съпруга, в банята по време на обстрела - той не можеше да не повярва на човека, когото познава лично. Казах, че никой не ме потиска нито на изток, нито на запад в Украйна. Той не можа да ми отговори на нещо: той все още обвинява Америка за много неща, вярва, че тя налива пари, за да скара славянските народи. В някои отношения не успях да го убедя, но отнема време.

Разбирам, че трябва да бъдете търпеливи: ще трябва да убеждавате татко бавно, с малки стъпки. Ще трябва да контролирате емоциите си: спокойният глас убеждава по-добре от кавгата. Опитвам се наистина да го изслушам и да отговарям на въпросите му, колкото и глупости да ми се струват думите му. На уебсайта „Татко, повярвай“ събрахме отговори на най-често срещаните въпроси, които се появяват в разговор с роднини от Русия - надяваме се това да помогне на някого в разговора.

Оттогава не сме се чували или по-скоро не можах да се свържа с него. Надявам се просто за пореден път да отиде някъде в гората и да седи без комуникация, както му се случва от време на време, а когато се върне, ще вдигне телефона и ще иска да говори с мен.

Руският телевизор 2

 Продължавам серията на Медуза за руската пропаганда в Русия и окупираните територии на Украйна за войната там.

Бабо, те вече стрелят по мирните жители

Валерия, студентка от Киев

Баба ми и брат й живеят в Сибир. Баба ми е родена там, завълшила институт, а след това срещнала дядо ми от Донецк и се преместила там с него. Тя е живяла по-голямата част от живота си в Украйна.

Не мога да кажа, че сме били в близък контакт, но до 2014 г. нямаше негативизъм и големи разправии в семейството ни. И тогава семейството буквално се раздели наполовина: баба застана на страната на Русия, започнаха постоянни спорове и кавги. Тогава бях дете и с родителите ми и чичо ми тръгнахме от Донецк за Киев. Баба често започва да пътува до Русия, за да посети брат си: отначало тя обясни това с факта, че той е останал без жена и се нуждае от помощ. Около 2018 г. тя каза, че Русия е нейната родина и ще живее там, въпреки че я призовахме да живее при нас.

Понякога тя идваше на гости в Киев, оставаше у нас дълго време, но не харесваше Украйна. Тя не призна, че случващото се в Донбас е резултат от руската агресия. Струваше й се, че Украйна унищожава жителите на Донецк и Луганск. Тя беше особено обидена от критиките към Путин. Баба във всеки един момент можеше сама да започне разговор за политика, което абсолютно би довело до конфликт, но ние се опитахме да изгладим ръбовете и да поддържаме нормални човешки отношения.

Самата баба ми се обади в пет сутринта в Киев - точно тогава започнаха бомбардировките. По това време, в сълзи, опаковах нещата в „алармена раница“, които да взема със себе си в бомбоубежището: по-конкретно, ние все още бяхме в безопасност, но вече имаше експлозии в града, чувах какво се случва в други части на столицата. Казах на баба ми, че търся пари и документи, в случай че трябва да се крия. Първото, което каза, че няма да стрелят по цивилни. Просто се задавих от сълзи и й казах: „Бабо, те вече стрелят. И по къщите, и навсякъде.

Тя сякаш не чу. Тя нямаше ясни аргументи, казваше нещо от рода на „е, не всичко е толкова просто“. Тя каза, че за това е виновна и Украйна, че Русия не може да допусне да има жертви сред цивилните. Разбира се, мисля, че тя се тревожи за нас и на нея и е тежко в морално отношение, но думите „Русия не е агресор, а освободител“ не могат да ви успокоят, когато чуете експлозии във вашия град в пет сутринта. В крайна сметка баба ни каза да се пазим и това беше краят на разговора - нямах сили да й докажа нещо. Все още не виждам смисъл.

Тя се обажда от време на време, подхвърля фрази а-ла „задръж там някак си“. Тя се свърза с мен през първите два-три дни от войната, питайки: „Живи ли сте, здрави? О, добре тогава, довиждане."

На мама се обади още преди около седмица, изрази мнението си - по същество просто повтори руската пропаганда. Тя залитна в тотално отрицание на действителността. Подозирам, че тя все пак вярва, че тук има националисти, които бомбардират жилищни сгради, родилни домове, детски градини и училища, а руските войски ни освобождават, просто нямаме смелостта да си го признаем или нещо подобно. Той се опитва да играе на два фронта: да не се кара с нас и да не бъде разочарована от действията на Русия.

Мама й каза, че всичко е наред, говореше за това, което сама беше видяла. Баба не отговори нищо разбираемо и се опита да завърши разговора, който тя самата беше започнала. Когато мама я помоли да изложи позицията си относно войната, тя попита: „Ще ти бъде ли по-лесно, ако кажа, че мнозинството руснаци подкрепят случващото се в Украйна?“ Мама затвори след тези думи.

Аз не участвах в този разговор, но ако бях нейно място, щях да направя същото. Твърде болезнено е да казваме на близки, че ни убиват, и да чуваме в отговор как ни казват, че или умишлено лъжем, или се заблуждаваме, все едно те знаят по-добре от нас какво става в нашия град - смешно е.

Веднага прекратих следването в Instagram на моите братовчеди, които живеят в Москва, защото започнаха да публикуват някои мисли в подкрепа на войната. Една от братовчедките ми след това ми метна някакъв глупав пост, нещо от сорта: „не бива да се мразим взаимно“. Казах, че „омразата към руснаците ще спре едва когато руските войски се изтеглят от Украйна“. Братовчедка ми започна да ми обяснява, че ние в Украйна сме били промити от пропагандата и като цяло „къде бяхте осем години, когато нашият Донбас беше бомбардиран?“

По някаква причина тя ми каза, че през цялото съществуване на Украйна „тази страна се отнасяше огтвратително към Донбас“. Беше ми особено смешно, защото семейството ни е от Донецк и никога не съм изпитвала никаква дискриминация нито от страна на държавата, нито от страна на украинците. Няколко дни след този разговор братовчедка ми най-после благоволи да попита дали сме живи и как сме. Нямах сили да отговоря.

В момента не говоря с никой от тези хора. Нямам желание и сили да ги убедя по някакъв начин, през цялото време на войната осъзнах, че това е загубена кауза. Тези хора отказват да повярват на близките си, които са в смъртна опасност – за каква съпричастност може да говорим, за каква загриженост за близките? Това е ужасно болезнено и неудобно. За тях всичко, което се случва, е „освободителна операция“, но за мен и за всеки украинец това е истински геноцид. Тук е невъзможно да се намери компромис.

Руският телевизор

 Днес ви представям първата от няколко истории на недоверието и противопостовянето между рускоговорящи украинци (или етнически руснаци) и техните роднини и познати в Русия, причинено от пропагандата на руските медии. Статията можете да прочетете тук, снимките са от същото място, а преводът е мой.

Семейството се разпадна след 14 години

Мария Чумак, Social Media мениджър, Харков

Аз съм родом от Донецк, излязох от там през 2014 г., но родителите ми и по-голямата ми сестра останаха на територията, контролирана от Русия. По едно време всички украински телевизионни канали бяха изключени за тях, а семейството ми остана само с руски източници на информация. Понякога украинските медии си пробиват път там, но основно те [роднините] научават за всичко от проруски медии. И тяхната позиция сега е такава: въобще не може да има незаконни действия от страна на Русия, защото Русия говори само истината.

До 2014 г. имахме страхотни отношения с родителите си. Държахме се заедно, прекарахме всички уикенди на строителството на нашата вила близо до летището в Донецк. Вилата беше нашата обща мечта, строихме я 10 години.

Още по-рано, през 2008 г., ни обедини една обща трагедия: брат ми загина при автомобилна катастрофа и семейството ни възстанови отношенията си с всички роднини, с които бяха скарани. Отношенията ни с родителите ни станаха по-близки, по-силни, появиха се повече доверие и любов. А сега семейството е разделено.

От няколко години се опитваме да не говорим за политика, за да поддържаме отношенията си. Заминах за Харков, но преди войната постоянно говорихме по телефона с родителите и сестра ми.

Последният път бях в Донецк през 2016 г. Градът се промени много: външната черупка остана същата, сградите, но съдържанието, атмосферата са съвсем различни. Не беше същият Донецк, който напуснах през 2014 г. Семейството се чувстваше много комфортно там. Те нарекоха случващото се в Източна Украйна "миротворческа операция" и вярваха, че Русия ги спасява. Беше почти като да се влюбиш в Русия, като в началото на една връзка, когато гледаш на другия човек с розови очила и му прощаваш всичко.

Дори ми пожелаха за рождения ми ден да се върна у дома възможно най-скоро, за да се събере семейството и да заживеем заедно в Русия. Те запазват тази непоклатима вяра, че Русия не може да атакува и изобщо никога не прави грешки.

Не ми беше близко, но разбрах, че имат различно информационно поле. Освен това тогавашното ръководство на Украйна (2015-2019) се оказа не съвсем честно и адекватно и, струва ми се, те също имаха пръст в този конфликт и до голяма степен е тяхна вина, че хората на изток обърнаха гръб на Украйна.

През 2015 г. къщата ни, която баща ми строеше, беше ударена от снаряд. Година по-рано татко беше ранен в крака от шрапнел. Семейството е убедено, че това са украинските военни - без доказателства, разбира се. Но дори когато заминах за Харков, ние се опитахме да останем неутрални. Казаха ми: „Радвам се, че сега си на сигурно място, но мразим страната, в която живееш сега.

Признаването на ЛДНР на 21 февруари беше червен флаг - можеше да се предположи, че ще започне война. Когато се обадих в Донецк, в гласа на сестра ми се чувстваше еуфория, приповдигнато настроение, ох, най-накрая ни признаха. Дори санкциите, наложени от Съединените щати срещу ЛДНР, я радваха: струваше й се, че това е доказателство, че САЩ ги признават за държава и скоро ще има мир. Но някак си го пропуснах покрай ушите си: бях затрупана на работата, помислих си, че пак някакви политически новини за Донецк, които звучат от време на време през всичките осем години. Сестра ми е пристрастена към тази новина. Тя ми каза: „Не се притеснявай, няма да ви пип, при нас ще е шумно.” „У нас“ очевидно е в ЛДНР. И беше сигурна, че войната ще свърши след 2-3 дни и всичко ще се реши добре – тоест в полза на Русия.

Харков да го бомбардират в 4:45. Единственото нещо, което написах на сестра ми, беше: „Бомбардират ни, бягаме“. Тя отговори: „Добре“. Още на следващия ден, 25 февруари, се озовах в Полша, отдъхнах си малко и исках да кажа на семейството си къде и защо избягах. Написах на сестра си в Телеграм, на която тя ми отговори, че основното е да унищожат „нацистите“, а всички цивилни ще бъдат под закрилата на Руската федерация. Изплаши ме, честно казано. Излиза, че и ние сме нацисти? Или сме бомбардирани с някаква добра цел?

Попитах: „Наистина ли не вярвате, че Русия ни е нападнала?“ Тя ми казва: „Всичко е фалшиво“. Пратих и снимки, видеоклипове от колеги и приятели, които останаха в Харков: публикации на хора от мазета, където се крият от обстрел, оперативни кадри от камери за наблюдение, видео на експлозии, снимка на снаряд, ударил детска площадка. Отговорът беше само един: „Това не може да бъде, всичко това са фалшификати“.

Монтаж, провокация, колаж или снимка на стар военен конфликт, представен като от Украйна – каквото искате, стига да оправдава Русия, така че да не ви се налага да вярвате, че всичко това наистина се е случило и се случва в Украйна. И родителите ми, и сестра ми ми казаха, че не докосват цивилни, че бомбардират военни обекти, където САЩ се гласят да разположат оръжията си.

Бях объркана. Дори не объркана – опустошена. Не разбирам как не вярваш на очевидните неща и факти. Когато ви предоставят снимки и видеоклипове на реални събития от реални хора, аз познавам всички тези хора лично. Родителите ми знаят, че съм работил като журналист, разбират колко внимателно съм бил и продължавам да проверявам фактите, колко е важно за мен да поддържам критично мислене.

В един момент от разговора усетих колко е ядосано семейството ми. Мислех, че вярват, че няма да предам измислена информация, че ще мога да различа фалшива от истината. Но те се довериха на телевизора, а не на любим човек. Сега сме в ситуация на „моята дума срещу думата от телевизора“ – и телевизията печели. За мен беше диво.

Разбирам, че това са мои роднини, които може би са се объркали малко някъде. Но вече не е възможно да игнорирате и преглътнете всичко, което казват, когато избягате в друга държава една нощ, за да не бъдете убити под огън, а най-близките ви обвиняват в лъжа.

Когато публикувах публикация в социалните мрежи с моята позиция – нарекох войната война, написах, че Русия ни е нападнала – леля ми, чичо ми и братовчед ми със съпругата си, които останаха в Донецк, се отписаха от мен. Малко по-късно се отказаха от всички страници, които управлявам като SMM мениджър и ме блокираха навсякъде.

Но все пак се опитвах да се свържа с родителите и сестра си. Когато видях кадри от бомбардировките в Харков, бях емоционално съкрушена и на тази вълна написах на сестра си: „Вижте как "не пипат цивилни", вижте какво правят руските войници“. След това сестра ми също ме блокира. Те не искат да чуят, страхуват се да не загубят доверието в този образ, който им създава руската телевизия.

Реших да не чукам на затворената врата и не общувахме повече. Но на 8 март тя ме отблокира и ме поздрави за празника. Без извинения, без обяснения в духа на „е, да, не сме съгласни, но сме родни хора“. „Весели празници“ – сякаш ги нямаше разговорите ни за войната.

Не бях в настроение да приема поздравленията й. Започнах спокойно да казвам: „Разбирам, че няма да променя мнението ви, но просто погледни“. Започнах да качвам клипове от колеги и приятели с неутрални подписи, просто видео от такъв и такъв район на такава и такава дата. Сестрата отговори, казват, че това са нацистите, които раниха татко преди седем години, така че Украйна получава това, което заслужава. Обясних, че и двете страни са виновни за започването на този конфликт – тогава все пак правителството беше различно, а и то направи грешки. Но сега не украинците бомбардират училища и детски болници. Молех я да види, анализира, сравнява това, за което говоря, с това как ще бъде представено по руската телевизия. Последното нещо, което тя каза, беше „Чух те“.

Това е всичко: не ми пишат, не ми се обаждат. Единствената ми връзка с родителите ми е чрез сестра ми. Вероятно се тревожат за мен, но не се опитват да разберат как съм, дали изобщо мога да намеря работа на ново място, където съм. Със сестра ми говорихме последно преди седмица. Тя също няма да знае какво се случва с мен, имам ли нужда от помощ, дали ще се върна в Украйна.

Надявам се близките ми поне леко да си отворят очите, но ми се струва, че никой няма да ме приеме обратно в семейството с моята позиция. Надявам се поне понякога да се обаждаме, за да разбера, че с родителите и сестра ми всичко е наред, живи и здрави са. Разбира се, липсват ми, но много съжалявам, че руската телевизия означава повече за тях от дъщеря им и сестра им.

Несъгласният учител

Постът на Кямран Манафла в Инстаграм, след който е уволнен

Представям ви случаят на 28-годишният Кямран Манафла, учител по география в Русия, който е уволнен от работа в следстиве на пост в профила си в Инстаграм (формалният повод). Истинската причина е отказът на младия човек да се съобрази с изискванията на руското министерство на образованието за представят в час официалната гледна точка на правителството за войната в Украйна. Материалът е от сайта Медуза, оригиналът можете да видите тук, а преводът е мой. 

Аз съм на 28 и преподавам география от седем години. Последните две години - в училище № 498 в Москва, на Таганка. Това е обикновена гимназия.

Учих в Тверския държавен университет. Избрах си География, защото имаше стаж в чужбина. Когато сте студент първа или втора година и можете да пътувате из Европа, това е доста необичайно, особено за Тверския университет. В първата си година в магистратурата за първи път работих с деца - на международната олимпиада за ученици по география. Намерих това за много интересно. След това получих допълнителна педагогическа степен и отидох да работя в училище.

Основните знания, които руските деца получават в училище, мисля, че са много добри. Учебниците по география и обществени науки като цяло са много добри. В много училища цареше дух на свобода – никой не знае какво ще се случи зад затворената врата на урока. Ясно е, че всеки учител може да развие критично мислене у децата и да преподава по свой собствен начин.

Преди няколко години участвах на избори, като други учители. Моята задача беше да упътвам хората накъде да тръгнат, за да гласуват. А някои учители работеха директно с бюлетините. Колеги от други училища ми казаха как не им излизат гласовете там, как се затваряха секции, пъдеха всички и преправяха резултатите. Директорът на среща преди изборите също ни каза: „Гласувайте за Единна Русия“. Но не ни принуждаваха да снимаме бюлетините, както беше в други училища.

След 24-ти всичко стана много по-строго, дори започнах да не разпознавам ръководителите на моето училище. Изпратиха ни наръчници за „специалната операция“, както я наричат, за произхода на конфликта и т.н. Всичко това трябваше да се разкаже и покаже на децата. Естествено, не направих това (тогава нямаше проблеми поради това) - както казах, не ни проверяваха какво правиш в час.

Но няколко дни след началото на войната (училищното ръководство) събраха всички учители. Казаха ни, че изобщо не можем да имаме собствено мнение, защото сме „държавни служители“. Прави ми впечатление тази фраза – не смятам, че държавният служител трябва да е роб на държавата. Казаха ни, че трябва да говорим с децата само по тези наръчници и не дай Боже някой да изрази мнението си. Това работи като спусък за мен. По закон училището трябва да се придържа към неутралност и ние сме принудени да агитираме.

Аз самият съм против войната – като всеки нормален човек, който има съвест, състрадание и съпричастност. На това сме учили децата си. Най-важната ценност е човешкият живот. Мисията на училището е да бъде мирно.

От самото начало (на войната) децата тичаха след мен по коридорите с въпроси. Те се чудеха защо се случва това, що за държави са новите (самопровъзгласилите се ДНР и ЛНР, чиято независимост беше призната от Русия – бел. Медуза). Имаше такива моменти. В уроците по един или друг начин се повдигаше темата за войната, поради което, мисля, ни изпратиха всички тези ръководства. Опитах се да остана неутрален, без никакво вълнение обясних ситуацията. Казвах им, че много неща са объркани, но изводите децата винаги правеха сами. Младежта ни е добра, защото е много по-спокойна от по-старото поколение. За тях не е ясно защо е необходимо да отидеш някъде и да убиваш.

На 8 март публикувах пост в Instagram, където написах, че трябва да живеете така, че съвестта да не ви измъчва. Имам собствено мнение и то не съвпада с мнението на държавата. Не съм отварял политически въпроси и не съм използвал думата „война“ там. След това директорът на училището Тамара Горджейко ми се обади и ми каза да изтрия този пост. Както винаги, със заповеден тон. Отказах да изтрия публикацията, тогава тя каза, че ще ме уволни.

На следващия ден отидох на училище, да се сбогувам с децата и да прибера личните си вещи. Не ме пуснаха в училището по заповед на директора, а на входа беше поставена охрана. В този момент децата ме видяха, те бяха чели поста и разбраха всичко.

От администрацията извикаха полиция, която все пак ме придружи до кабинета ми. Бях като бяла врана, всички служители на училището гледаха настрани и дори не казаха здравей, не дай Боже да не покажат, че ме познават.

Привечер трябваше да отида отново до училището. Докато вървях по коридора, един от служителите, който първоначално не ме пускаше в сградата, ме нападна. Той започна да крещи нецензурни думи, след което налетя да ме бие. Извадих телефона си и включих камерата. Като видя това, той малко се успокои. Но все пак подадох сигнал в полицията.

Това се случи около 16 часа, в този момент в училището нямаше деца, но имаше много учители, които видяха какво се случва. Те веднага избягаха в стаите си, за да не помагат и да не участват, това е най-тъжно. Всички мълчат – или се страхуват, или подкрепят. От 150 служители на училището само едно момиче, учителка, ми се обади и ме подкрепи.

На следващия ден директорката ми каза, че няма да ме остави да напусна самостоятелно, а ще ме уволни по съответния член, тъй като уж съм провел митинг с участието на непълнолетни. Тя имаше предвид, че аз (след като бях уведомен за уволнението) се снимах на улицата с децата, на които преподавах. В резултат на това бях уволнен по статията „неморално поведение“.

След уволнението се свързах с независимия синдикат "Учител", събрахме документи и исках да обжалвам това решение в съда. Но се случи един много неприятен момент, след който реших да напусна страната. Директорът на училището Тамара Горджейко проведе среща с всички учители заради мен. На тази среща [служители на администрацията] показвали мои снимки в Instagram от Съединените щати, снимки от пътуването до Европейския съд по правата на човека - след това тези снимки бяха поместени в чатове с родителите и някои ученици бяха принуждавани да изтрият коментари за подкрепа под моите постове, заплашвайки ги с детската педагогическа стая.

Разказваха най-баналните и комични хорър истории, че съм бил агент на Държавния департамент на САЩ, че съм финансиран от Запада, че имам бизнес, свързан със Запада. Тогава директорката каза, че ще направи всичко, за да ме вкара в затвора за 15 години, защото съм „предател на родината“, а такива хора трябва да лежат в затвора. Тя е депутат в Общинския съвет от Единна Русия, тези думи ме уплашиха и след огласяването на моята история можеха да ми припишат каквото си искат.

Накъде ще отида, още не съм решил, сега съм в транзитен пункт, но най-вероятно ще е някоя от западните страни. Много се надявам, че ще мога да преподавам в друга държава, но в момента просто искам да се предпазя и да се успокоя. Да започна да спя спокойно и след това да помисля какво да правя по-нататък. В идеалния случай бих искал да продължа да работя и да се развивам.

Струва ми се, че всичко ще бъде още по-зле в сферата на образованието в Русия. Буквално през 2018 г. с разрешение на директора, с ваканция, заминах за Европа, отидох в Америка на обмен, по различни педагогически проекти. Сега всичко това се срина, постоянно се затягат гайките, образователната система все повече се превръща в тоталитарна. Повече контролират децата, повече контролират това, което научават, това, което четат. Започнаха да провеждат уроци за социалните мрежи, в кои може да влизате и в кои не. Училището се опитва да диктува правилата на живота на децата.

Общувам с колеги, които работят в други училища. Един приятел ми каза, че в тяхното училище всички учители са принудени да носят георгиевски ленти под формата на буквата Z. Ясно е, че има учители, които отказват това, но веднага започват да оказват натиск върху тях. Ако по-рано учителите можеха да имат собствено мнение, сега това не е така.

Foie gras, скариди и предатели

Кога войната в Русия е била война, че сега да бъде?

 Необолшевизацията на путинова Русия върви с пълна сила. 

Едно на ръка, че пропагандата им е на ниво 1939-та година - и с наименованието "специална военна операция", и с лъжите на Лавров, и с небивалия патриотичен подем в населението, и със заглушаването на западните медии и усилването на пропагандата, и с промиването на мозъците на местното население, че само руските медии казват истината, западните само лъжат, и с откриването на "нацисти" в Украйна, и със законите за военната цензура. Смело мога да кажа, че всъщност руснаците не се освободиха от комунизма, те в него си живеят, просто вместо КПСС имат Единая Россия, вместо комунистическата идеология са достигнали до национализма (а както видяхме с очите си в Югославия, това е последното убежище на комунизма) и убеждението, че тяхната страна е земен рай, че всички на света им завиждат, че те живеят много по-добре от другите. В същото, между другото, са убедени и севернокорейците.

Естествено, има и несъгласни. И в съветско време имаше, наричаха ги дисиденти, затваряха ги в лагерите и затворите, в психиатриите, някои имаха късмет и ги изпъждаха от СССР в гадния капиталистически Запад. Един не умря, един не се върна да се моли да го вземат обратно. И днес не всички руснаци подкрепят Путин, и днес не всички са на гребена на вълната и споделят овчия възторг на останалите в стадото. Само че 30-те години игра на демокрация отне възможността да ги наричат дисиденти, за сметка на това останалите определения са напълно в духа на 30-те - предатели, отстъпници, пета колона, врагове на народа. Не вярвате ли? Ами вижте речта на другаря Путин, напълно в духа на духовния му ментор Джугашвили:

Резюме на казаното от другаря Путин

Нам таких не нужны! - казва другарят Сталин. Цялата философия на путинизма, на руския путински национализъм се сведе до намирането на врага с партиен билет (никогда такое не бывало и вот опять), този път заклеймен не като вредител и шпионин, а като любител на западния начин на живот - с фоа-гра, скариди, айфони и джендърните свободи. Това не е истински руснак! Не е ли да чака 2 часа за килограм гнили картофи, не е ли да си купи руска кола след 10 години чакане и да прекарва всяка събота и неделя сутрин под нея, не е ли да яде само руски продукти не от патриотизъм, а защото всички нормални компании се изнесоха от Русия - не ми го хвали. Такива определено не са им нужни! Пастет от гъши дроб ще ми ядат, предатели! Дядо му при Сталин само пастет от гъши дроб е ял!

Ревност

 - Скъпи, ти ревнуваш ли ме?

- Не, яд ме е че на теб ти пишат мъже, а на мен - не!

Азарёнок

 Руският писател Анатолий Рибаков е световно известен с романа си "Децата на Арбат", описващ живота на група съветски младежи по време на сталинските чистки през 30-те години на миналия век. За идеализма им, за мечтите, за идеите, за сблъсъка им със сталиновата действителност, с месомелачката на сталинските процеси през 30-те години, с "враговете", "вредителите" и "шпионите". Различните младежи от групата имат различна съдба, но като цяло са в две русла - едните стават жертви на системата, а други стават част от репресивната машина на системата. Вторите всъщност са двама - Юра Шарок, негодник и подлец в романа става офицер от НКВД, а Вадим Марасевич, син на световно известен съветски лекар става литературен критик и след кратка обработка където трябва - доносник на тайните служби. 

Вадим първоначално не се сеща как може да бъде полезен на съветската си родина, да доносничи срещу писателите от Съюза на писателите (кой къде какъв виц е казал за другаря Сталин, кой къде какво мнение е изказал) му се вижда несериозно, но много скоро разбира (по-точно помага му съответния ръководещ другар), че от него се иска да пише статии, критики и коментари в "правилната" идеологическа посока. Вадим приема задачата си с усърдие, той самият се възприема като боец на идеологическия фронт. С помощта на баща си успява да се уреди за интервю с известна съветска актриса и да го публикува, акциите му много скачат, но когато по-късно трябва да се разгроми идеологически театърът, в който въпросната актриса е примадона отговорният другар възлага тази работа на Вадим. Вадим първоначално е объркан, ама как така, та той е вземал интервю от примадоната, описвал е възторгът на западните зрители и критици от турнетата и гастролите на театъра зад граница, как сега да го отрече. Ми ето така, сядаш и пишеш. И Вадим сяда и пише. Пише там, изсмуква си ги от пръстите, но пише, критикува, разгромява и накрая завършва с думите "... аплодисментите на нашите зрители вие няма да получите!"

Григорий Азарьонок е белоруски журналист, публицист, водещ на коментарно предаване по централната белоруска телевизия. Предаването му се казва "Тайните пружини на политиката" и по подразбиране Азарьонката би трябвало много да я разбира политиката и особено тайните и пружини. Всъщност коментарите му са нивото на провинциален парторг през 60-те години. Западът е лошият, ние сме добрите. Всичко западно е лошо, много лошо, всичко родно е много хубаво. Западът крои подли планове да разруши и завладее Русия (и Беларус покрай нея), но нъцки, всички планове са разгадани и разрушени от мъдрия товарищ Сталин Владимир Путин.

На външен вид Азарьонката го е докарал точно до комсомолски секретар. Не мога точно да определя от коя епоха, сталиновата или брежневата, но точно е провинциален комсомолски секретар, от Челябинск, Чебоксари или Комосомолск-на-Амуре. Сами можете да видите как е облечен във видеото, цветовото му съчетание е уникално, това са имали в Селпо-то, това си е купил. Вратовръзки няма, вратовръзката е непознат аксесоар за работническата класа в Съветския съюз, за какво им е? Зализан е като пионерче, а брадата му е акуратно оформена в тип "настоящий мужик". На килограми също е добре, позахлебил е покрай критиката, не е като да се хаби излишно. 

Последният коментар на Азарьонката изби рибата - посветен е на напускането на руския пазар от големите световни марки. Това инстаграм, фейсбук, туитър, кока-кола и макдоналдс, всичката тая западна сган, която се е настанила в необятните руски икономически простори с една-единствена цел: да ги погуби, да ги направи дебели, немислещи, да завладее и поквари чистата руска душа. No pasaran обаче! Азарьонката е на своя пост, другарите Путин и Лукашенка също (за Путя в следващия пост). Санкциите само са им от полза на руснаците, ще се върнат задушевните вечери край огъня сред природата, палатките, рибалката и шашлыка, свенливите девушки и смутените младежи! С пълна скорост обратно към съветските времена, когато нямаше кока-кола, нямаше фейсбук, нямаше Макдоналдс, нямаше нищо, когато за кола се чакаше 15-20 години, и то руска. 

Всъщност, това е естествената среда, в която тъпаци като Азарьонката могат да виреят.

Back in USSR

Кървавото джудже на Сталин

 Путин я го възстанови СССР, я не. Но в две отношения върви с пълна сила и скоро ще успее да възстанови съветските времена - цените на техниката литнаха с 30% само в първите часове след началото на войната, в някои магазини вече са въведени ограничения в количествата на основните храни сякаш не Украйна, а Русия е нападнатата. Цените на отечествените им автомобили скочиха до уникални нива, все едно не си купувате руски боклук, а западноевропейска кола. Руснаците са свикнали с опашките, така че на тях едва ли ще им направи впечатление, напротив, стоейки на опашка те го правят с ясното съзнание, че това е техният принос в борбата с империализма! В това отношение Русия се върна във времената на Брежнев, Андропов и Горбачов - по рафтовете е само родното им съветско руско производство, пари няма и чакаш на опашка.

В друго отношение обаче Путин се изстреля директно в 30-те години, по времето на Ягода, Ежов и Берия. Навсякъде шпиони и вредители, който не е с нас е против нас, пълно е с хора, които са продали родината си!

Миналата седмица руската Дума гласува закон, който въвежда наказателна отговорност, за всеки, нарекъл нахлуването на Путин в Украйна "война". За да съм по-точен, законът е насочен срещу разпространението на "фалшиви" новини, дискредитиращи руската армия и призоваващи към санкции спрямо Русия. А какво са "фалшиви" новини ли? Ами всичко, което не е в унисон с партийната линия. Като например да наречеш спецоперацията на Путин "война". В съветско време на подобни неща им казваха "антисъветска агитация" и се наказваха  по прословутия член 58 от НК. Депутатите от Държавната Дума на Русия са се накичили като коледни елхи със значки, не пионерски, не комсомолски, не от XXVII-ия конгрес на КПСС - новата мода в значките в Русия е значка със знака Z. Нищо ново не са научили руснаците.

Руската депутатка Ирина Панкина на трибуната на руската 
държавна Дума, четейки на трето четене законопроекта против
"фалшивите" новини за руската армия.

Вари ги, печи ги, те значките си знаят. Русия както е тръгнала
по пътя на Северна Корея, този навик ще им е полезен

Съдебната отговорност за съвременната "антисъветчина" и значките са бели кахари. По-страшното е полицейщината, която се е развихрила в страната на победилия путинизъм. Полицията може да ви спре на улицата и да поиска да провери телефона ви за "нежелателни" приложения или, пази Боже, за "фалшиви" новини по адрес на непобедимата и миротворна руска армия. Във видеото отдолу може да видите как полицията в Москва проверява телефоните на случайно преминаващи в опит да открие потенциални участници в антивоенен митинг на площад "Лубянка".

Това обаче не е всичко. По отношение на борбата с вредителите, шпионите и враговете на Русия руската полиция се е приземила в средата на 30-те години. Във времената, когато ви казват "Явете се еди-къде си!" и на въпроса "А защо?" ви казват просто и лаконично "Там ще ви обяснят." Благодарение на "Новая газета" и някои други все още свободни сайтове можете да разберете, че най-толемите врагове на Путин в момента са млади жени, на възраст между 18 и 27 години. 

Враг на Русия

Че Путин е на тяхна (на полицията) страна.

Че протестиращите са се продали за копейки.

Че ако много си знаете правата ще ви подложат на психологическо, физическо и сексуално насилие.

Можете да запознаете с целия арсенал на московската полиция - побой (25 от 29 задържани на 6 март са жени), заливане с вода, заплахи за изключване от университета, опити за фотографиране противно на правата им, постоянни заплахи, чупене на телефони и още много други. Стига да имате нерви да четете.

Но най-интересното е случаят с 12-годишният Кирил, който не е бил съгласен с официалната версия, поднесена му от учителката му по история. Като представител на третото поколение пост-съветски ученици Кирил се е научил да задава въпроси и да търси отговори. Нещо, което много хора все още не са. След урока родителите на Кирил били извикани в полицията, а след като не се явили (извикването е станало по телефона от непознат номер) върху тях е оказан натиск от страна на училището. Да, не са сталиновите времена, когато деца са заставяни да търпят издевателства от съучениците си заради репресираните си родители, но като ги гледам руснаците не са далече от тези времена. 

Производство на дебилчета

 Писах преди години в блога си за американското момиченце Саманта Смит и писмото и до тогавашния съветски лидер Юрий Андропов. За да не останат по-назад руснаците се организират и изнамират съветски отговор на американците - Катя Личьова.  В духа на ония години Катя Личьова е била много внимателно проучена и избрана, все пак ще представлява страната на Съветите пред гадните капиталисти, не е шега работа. Най-малкото трябва да говори английски над ниво London is the capital of Great Britain. 

Подобен цирк са спретнали руснаците тия дни (не съм предполагал, че могат да изпростеят до такава степен), аз го научих благодарение на публикация в Club Z. В ролята на посланника за мир е 12-годишната София Хоменко. Тя играе ролята на тъпата и наивна руска девушка, която живее в дълбоката провинция зад Урал, по цял ден бродира гоблени и пее в местния хор и вероятно преди седмица е разбрала, че СССР вече не съществува. София много добре се справя с ролята си, като се почне от външния и вид на благородна девица и се стигне до наивния и глас и наивните и въпроси, чиито отговори предизвикват у нея истински детски възторг. 

В разиграния театър на Катя София майсторски и подиграват двама възрастни дебили - някои си Денис Полунчуков и Пьотър Ишков. Какви го играят няма значение, видът и поведението им е на комсомолски активисти от 30-те години, от ония, които на рожден ден или сватба бързат да вдигнат първия тост за здравето не на юбиляра, а на другаря Сталин. Филмът, както е представен в анонса на Club Z е пропаганден, сниман по някаква програма за патриотично възпитание на младежта (да им е*а майката и възпитанието, и патриотизма). На София като на дебилче му обясняват на две-на три общата история на руснаци и украинци, от средните векове до СССР, тя мига на парцали, ахка и охка. Оказва се, че в животът в СССР е бил цветя, рози и карамфилчета, братска любов между народите, голям кеф и лучшее в мире мороженое! За разпадането на СССР се споменава с половин уста, все едно за изгоряла крушка. През цялото време руснаците са добрите, американците (и натовците) са лошите, а украинците са заблудени душици, на които руснаците, като по-голям брат, ще простят. Държава Украйна например никога не е съществувала (то и държава Македония също, ама пусто другарят Сталин 36-та година като казва, че липсата на език не е пречка за установяване на държавност и ...), а руснаците така са наричали приграничните области на страната си: У Краина, в края. Защо от всичките 4 краини на държавата им само една се нарича така, а в останалите краища на необятните руски земи няма други У Краини двамата комсомолци не казват. Ма и София е толкова шашната от неочакваното откритие, че не се сеща и да пита. Като и обясняват, че през 30-те освен украинците са гладували и останалите народи на великият Съветски съюз удобно пропускат да представят цифри за умрели от глад в другите части на страната, за случаи на канибализъм, за причините за Голодомора. Е, все пак е патриотичен урок, няма сега да разстрелваме другаря Сталин посмъртно я? И София ахка ли, ахка, как може при тая благодат украинците сега да са неблагодарни и така подло да стрелят по руските войници.

Ще спра до тук. Патриоти този филм може и да не произведе, но дебили със сигурност. 

Опорните точки на Путин

Путиновата пропаганда не е мръднала нито на йота от съветската. Имат си едни опорни точки от векове и за векове и си карат по тях, вероятно по принципа "Отбор дето печели смени не прави". 

Ако се върнем в миналото, в 1940 г например, един и същи сценарий се върти по отношение на анексирането на територии. Присъединяването на прибалтийските държави става първо с подписването на договор за ползване на военни бази, като великият Съветски съюз се задължава да помогне на трите държавици ако някой (кой ли?) ги нападне. Втора точка е обвинения към правителствата на тези три страни в антисъветски настроения, предизвикване на нови избори (с наличието на 20 000 съветски контингент във всяка от тях), нови просъветски правитгелства, които на свой ред се обръщат към съветската страна с молба за членство в съюза. 

Е как да не удовлетвориш такава сърдечна молба?

Същата история и днес - референдум в Крим, молба за присъединявне към Руската федерация, обявяване на независимост на населените с етнически руснаци Донецк и Луганск (липсата на въображение особено изпъква в названията на републиките: народни). Сега наред е останалата част на Украйна и нека (с помощта на currenttime.tv) да видим какви са опорните точки на Путин и колко издържат на критика:

• Мирно решение от самото начало

Путин и администрацията му твърдят, че "Русия от самото начало прави всичко възможно да разреши конфликта с мирни средства". В същото време сепаратистите в Донбас са въоръжени с руско оръжие, амошните милиции се състоят от руски военнослужещи, уж "на почивка", лидерите им са руски граждани. На базата на сателитни изображения и видеозаписи беше установено, че сепаратистите са въоръжени с модернизирани съветски танкове Т-72Б3 и Т-90А, дотогава на въоръжение в Русия. Докладите на ОССЕ многократно документират използването на системи за електронна война, които никога не са доставени на Украйна. Например, "Leer-3" е разработка на "Специален технологичен център" на Санкт Петербург LLC, предназначена да блокира мобилните комуникации. 

• "4 милиона рускоговорящи"

Според Сергей Наришкин, ръководител на Руската служба за външно разузнаване, в Донбас има около 4 милиона рускоговорящи. Не е ясно откъде идват такива данни. През 2019 г. сепаратистките републики проведоха преброяване, но отказаха да публикуват резултатите. През 2020 г. местните медии съобщиха за население от 3,6 милиона жители, но по-късно редовно съобщаваха за отлив на населението, тоест оттогава то може само да намалява. Последното преброяване на населението в Украйна е извършено през 2001 г. По това време две трети от анкетираните в Донецка и Луганска области наистина наричат ​​руския роден език, но мнозинството все още се смятат за украинци - 56,9% в Донецк и 58% в Луганска област.

• Защита на руски граждани

На територията на Донбас се намират 800 000 руски граждани, според Кремъл. Но те не са пришълци от Русия, а са местни граждани, на които Русия дава паспорти от лятото на 2019 г. В Украйна масовото разпространение на паспорти се нарича незаконно и нарушаващо Минските споразумения.

• "Неонацисткият режим в Киев извършва геноцид"

Така Сергей Лавров, руският външен министър, описа действията на украинските власти. Той заяви: "Това, което сега се опитва да подкрепя открито неонацисткия режим на Бандера в Киев, също е проява на геноцид. Прави се атака срещу славяните, срещу православните." По предложение на Владимир Путин членовете на Съвета за сигурност наричат ​​случващото се в Донбас "геноцид", въпреки че нито една международна организация не отбелязва признаци за това. В същото време Службата на Върховния комисар на ООН по правата на човека докладва за потисничеството на проукраинското население от сепаратисти, Amnesty International докладва за арести и изтезания на територията на "ДНР" и "ЛНР". 

„Неонацисти“ и „бандеровци“ руските федерални медии и официални лица наричат ​​всички представители на украинското правителство, нелоялни към Москва, включително президента Владимир Зеленски. В същото време истинските десни партии никога не са печелили избори в Украйна. Например партия Свобода има само едно място в сегашната Върховна Рада.

• „Западът и Украйна тласкат Донбас към война“

Според руски представители, на границата с Русия украинската армия е съсредоточила групировка, сравнима по ударна мощ с групировката на Гудериан от август 1941 г. Също така руснаците докладват за попадане на руска територия на снаряди, изстреляни от украинска страна, диверсионни групи и др. На заседание на Съвета за сигурност на Руската федерация се твърди, че Украйна и Западът тласкат Донбас към война, въпреки че Русия беше първата, която започна да съсредоточава войски към границата. Това се доказва от множество сателитни снимки, публикувани от американската компания Maxar Technologies: от есента на 2021 г. те записват все повече руска техника и оборудване близо до границите на Украйна и в Крим. До началото на декември американското разузнаване преброи там 175 000 руски военнослужещи. И едва през януари 2022 г. НАТО започна да укрепва източния фланг и да снабдява Украйна с оръжие. В същото време, освен твърденията на шефа на ФСБ на Русия Игор Боротников за диверсионните групи други потвърждения от независими източници няма. Няма и доказателства за твърденията за украински БТР-и, навлезли на руска територия, за бомбардиран от украинците граничен пункт и др.

• "Украйна иска да върне ядрените оръжия"

Това заяви министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу: „Бих искал да насоча вниманието на членовете на Съвета за сигурност към изявлението на г-н Зеленски, че те възнамеряват и биха искали да си възвърнат статута на ядрена държава. Това е изключително опасно".

Говорейки в Мюнхен, Владимир Зеленски просто припомни Будапещенския меморандум от 1994 г., когато Киев се отказза от ядрения си арсенал в замяна на гаранции за сигурност от Съединените щати, Великобритания и Русия. "За да се откаже от третия по големина ядрен потенциал в света, Украйна получи гаранции за сигурност. Нито имаме оръжия. Нито сигурност", каза украинският президент на конференция по сигурността.

Международната агенция за атомна енергия настоява, че Киев спазва споразуменията за разоръжаване. А Москва е тази, която наруши Будапещенския меморандум през 2014 г., анексирайки Крим.

• „Какво лошо направи Русия?“

След анексирането на Крим от Русия, след подкрепата за сепаратистите в Донбас, след свалянето на малайзийски Boeing и стотици хиляди войници, предислоцирани на украинската граница, Валентина Матвиенко, председател на Съвета на федерацията на Русия, задава риторичен въпрос: „В 30-те години на съществуване като две независими държави, какво лошо причини Русия на Украйна? Какво е направила нередно Русия?"

Боц

За поведението на Наташките в Анталия може да се изпишат тонове, но в общи линии е следното: 
от летището в хотела, вечерта е вече с някой много влюбен в нея местен Мехметчо,10 дена я порят
като риба, сбогуване на същото това летище, сълзии клетви, а след 15 мни каца следващия самолет
със следващата Наташка.

 Едно време в махалата боцът беше основното оръжие на всеки футболист. Тва външен фалц, вътрешен фалц, воле, прав удар, глава - я се получи, я не. Боцът е сигурна работа. Аз лично бая голове съм вкарал с боц, после се научих, че има и други удари, но боцът беше първият. С чиста съвест може да се каже, че всеки махленски футболист владее боца до съвършенство.

Не знам как са с боца във Външно министрество, но нейно превъзходителство посланик Митрофанова само за три дни си изработи три директни червени картона. Въпрос на национално самосъзнание, гордост и достойнство е да я изпъдим от България, независимо от войната в Украйна и независимо от течащото в момента възстановяване на Руската империя под нова форма. Нашите прадеди по времето на Стамболов са имали куража да прекъснат дипломатическите отношения с Русия и това се е оказал един от най-плодотворните и процъфтяващи периоди в нашето развитие, не разбирам какво има да се плашим в момента. Не си спомням съветските посланици от времената на комунизма, имам малко спомени от руските по времето на демокрацията, но досега никога не е имало посланик, който за три дни първо да ни нарече "подлоги", после да ни размаха пръст с предупреждението, че ще ни провали летния сезон на черноморието (любезен намек, придружен със снимка на летището в Анталия), а накрая като го привикаха във Външно министерство на обяснения високомерно да прати някакъв си там заместник. 

Реакцията на правителството в случая с ген. Янев беше леко закъсняла, но все пак правилна и (почти) своевременна. Сега е момента външният министър да се прекръсти, да затвори очи и да изгони наглата лелка обратно в Московията. Какво ще стане, ще ни спрат газа ли? Ми те вече веднъж го спряха, през 2009, без да питат никого. Ще си спрат туристите да идват ли? То па едни туристи - на един самолет за България отговарят 10 за Турция и Кипър. Няма да ни купуват цигарите и доматите ли? Че то останаха ли цигари и домати, които да изнасяме за Русия? А, ще ни спрат петрола? Е, петрол има откъде да се внесе, а тъкмо и държавата ще може да провери каква е тая работа с печалбата на ЛУК Ойл България и как така нашата рафинерия е единствената в света, която работи на загуба. 

Първоначалния вариант на съобщението на страницата на руското посолство, в българския вариант 

присъстват думите "евроатлантически подлоги". След реакцията от някои българи поста е променен, 

като текст на български липсва ...

Да, ще е тежко да се отърсим от вековния си комплекс спрямо руснаците, насаждан ни толкова години. Ще е трудно да стигне до главите на всички, че Освобождението на България от турско робство е благодарение на съвпадението между нашия национален интерес и интереса на Русия. Че на Балканите Русия си има държава, на която винаги е разчитала и на която винаги е помагала и това е Сърбия. Че след Руско-турската война от 1877-78 г Кипър също е освободен от турско робство (предаден е на англичаните като компенсация за подкрепата им на страната на Османската империя), но те странно защо не са благодарни на руснаците, че са ги освободили. Че българите сами са извоювали от султана ферман, с който е определена границата на българската екзархия и тя напълно съвпада с тогавашните граници на етническите българи и е доста спорно дали една автономия на България в състава на Османската империя, когато всички българи са заедно на едно място не е за предпочитане пред освобождаването на 1/5 от българските земи като "свободно" българско княжество, и то отгоре васално на Османската империя. 

... а в момента е заменен със съобщението, че тече сложен филогически анализ.

Като за начало обаче не е зле да започнем с Елеонора Владимировна. И тъй като въздушното пространство е затворено за руски самолети, можем да я изпратим на Централна гара. А можем да и спестим 2-3 крачки от дългия път към Московията с един боц в задника. Както казах в началото, боца се усвоява много лесно и бързо в най-ранна детска възраст и всеки може да го изпълнява.