Сребърният медал

Сертификатът е ксерокопиран и е закачен на стената в класа, при другите награди на Симеончовите съученици.

Април месец не беше само боулинг, а имаше и състезания по математика. В това отношение нещата стоят много по-различно отпреди 30 години - тогава нямаше толкова състезания, а сега са "Европейско кенгуру", "Математика без граници", Коледно и Великденско математическо състезание, отделно са олимпиадите. Симеончо е малък за олимпиади по математика, но пък сега трябва да го науча да не се страхува от математиката. Та затова го пускам на всички възможни състезания, няма искам-не искам. 

Нещата стават с доста зор - първо, че му се играе, а не му се занимава с математика, второ - със задачите от материала няма проблем, решава ги, но тия от състезанията му идват малко трудни. В началото беше някакъв ужас - рев, сълзи, сополи, тръшкане, ама няма къде да ходи, решава. Като цяло Симеончо се движи някъде по средата - понякога е малко над, понякога е доста под нея, но в общи линии си е там. 

На Симеончо му се спи, по пижамка е, но позира с медала.

Докато на пролетното състезание на "Математика без граници" направо ни хвърли в джаза - 19/20 точки, второ място, сребърен медал, сертификат и участие на финала след 2 месеца в Несебър. Там - каквото сабя покаже, още е разсеяно детето, още му е трудно, понякога не вижда решението, ама ще му извади очите, но ... А понякога, особено като му гледах задачите на Великденското състезание, решава най-трудните и той не знае как, но ги решава. Понаучи се да търси логиката, да чете задачите - а бе ще видим. Математик я стане от него, я не, ама да не се страхува от математиката, тя математиката е просто нещо - няма дати да помниш, няма падежи, няма неправилни глаголи.

Сребърният медал му донесе и гарантиран един час на компютъра всяка вечер, отделно малък хеликоптер с дистанционно управление, но за него ще разказвам може би друг път, и там беше една сърцераздирателна история. 

Мерки и теглилки

Най-редовно, като се случи нещо необичайно в България, и като се окопитим, и тръгваме да вземаме мерки това да не се повтори.

Задължително!

Е например, откриха Милен Добрев мъртъв в апартамента му, изчакахме да видим какво му е, а то било стероиди май, и - бам! - всички анаболи под регистър, все едно всеки втори на улицата си е забъркал нещо в шейкъра и в "Пирогов" през ден карат разни билдерчета на промивки. Регистър трябва, да се знае, кой купува, кой продава, кой пие, кой плаща. Има-няма 1-2 случая на 10 години някой да е умрял от анаболи, но регистър си трябва, не може да мрем като мухи от анаболи.

Сега се появи тая акушерка и пребитото от нея бебенце и изведнъж `секви идиоти изпълзяха и се почна - едни изведнъж си спомниха, как и те като са раждали незнамк`во си там било станало, лекарката ги погледнала на криво, пък акушерката, пък не знам още какво си, други решиха подписки и петиции да правят да си държат бебета при тях, щото така било в другите страни, трети нещо май за психотест на акушерките заговориха.

И както можете да се сетите, всичко ще си остане само с говоренето. То, ако нещо се променяше у нас, щяха да се определят правила и да пратят полицай да следи дали се спазват. За съжаление обаче родният мъдрец е измислил поговорката за каруцата и пътищата, а ние сме царе да ходим по тях.

Полетът на щъркелите

"Полетът на щъркелите" е първият роман на Гранже, и не знам, според мен си личи, че му е първа книга. 

Самата книга започва със смъртта на орнитолога Макс Бьом, намерен в щъркелово гнездо. Смъртта му се оказва най-обикновен инфаркт, обаче покрай нея изплуват разни други неща, които само завързват фабулата. Приживе Бьом успява да наеме студентът Луи да изследва защо някои от щъркелите, които Бьом следи, не се завръщат в гнездата си.

Луи тръгва по следите на щъркелите и изследването му го отвежда до България, Турция, Израел и накрая в Екваториална Африка и Индия. 

И тук почват глупостите.

Първо, Гранже описва циганите в България като някакъв еквивалент на евреите в нацистка Германия - много трудолюбиви, много ученолюбиви, но населението има едни необосновани предразсъдъци спрямо тях. После - Гранже е писал романът в началото на 90-те, не знам дали е бил в София, но описанието на града е типично за западноевропейците - беден, ошушкан, със сиви сгради. Има убит циганин, на когото в болницата (моргата) отказват аутопсия, защото "нямало място за цигани". За капак на всичко, двамата наемни убийци в книгата са българи, вероятно Гранже е копирал Йън Флеминг, който описва българите като безмилостни убийци в първите си книги за Джеймс Бонд. 

В Израел, следвайки щъркелите Луи Антиош попада в някакъв кибуц. Свръзката му е убит, но пък сестрата на свръзката е жива, работи в кибуца и с удоволствие се мята на младия Луи (чувал съм, че еврейките много-много не подбират). Но тъй като в крайна сметка става въпрос за диаманти, Сара ги открива и изчезва, "сбогом, Гиргино" от кибуца. 

Младият Луи тръгва след нея. Между другото, един пистолет "Глог", ма бил той и от полимери, го разнасят из летищата като кутия от сладолед и никъде не го хвана ни един рентген. Мотайки се от летище на летище, от град на град из Европа в крайна сметка следата на щъркелите го отвежда в Екваториална Африка, ЦАР. А там, естествено, с помощта на малко франкове и корумпирани чиновници успява да стигне до самото начало на историята - контрабанда на диаманти.

Идеята за контрабанда на диамантите чрез щъркели е много добра, но все си мисля, че Интерпол не спи и ги следят тия работи. 

Само че историята не спира до контрабандата. Младият Луи всъщност открива кой е, защо точно той е избран от Бьом за тази мисия, кои са родителите му, и че покрай контрабандата на диаманти цъфти и кражба на сърца от хора с точно определена кръвна група. 

И всичко свършва в Индия. Където Луи среща отдавна загиналите си родители и брат си, а хепи-ендът е благодарение на български циганин, който навремето е бил осакатен от бащата на Луи Антиош.

Като цяло - слабичко.

Петък следобед

Мъж към жена си:
- Ако действително ме обичаше щеше да се омъжиш за някой друг!

*********

Всяка година отивам на море и от там си нося сувенири, с които после ходя при сувениролога.

*********

На жените е нужно внимание.
Внимание, сега ще има секс!
На мъжете е нужно разбиране.
Секс няма да има, разбрахте ли?

Очевидно

бул. "Патриарх Евтимий", срещу Френската гимназия

Логично е, след като не си котка, значи си геврек ... а ако някой не вижда логиката, не си спомня или не се сеща какво му е интересното на този надпис, малко освежаване на паметта ето тук.

Графитите са интересно нещо, особено тези с тънко чувство за хумор.

Братството на камъка

За разлика от другите книги на Жан-Кристоф Гранже, тази има един-единствен плюс: кратка е.
Иначе започва интересно, млада французойка (Диана Тиберж) решава да осинови дете, преминава през цялата бюрократична процедура и всички спънки и подозрения (млада е, може сама да си роди, не е омъжена). И успява, осиновява детенце от Далечния Изток, Тайланд или там някъде.

Детенцето се оказва обаче, че не е тайландче. И хъката- мъката, разбираме, че детенцето е монголче, от някакво племе, дето живее вдън гори тилилейски в Монголия.

За капак на всичко едва-едва осиновено от майка си, и някой първо се опитва да го убие, после мистериозно се появява непознат лекар, който още по-мистериозно го спасява, за капак лекаря го намират убит в някакво санитарно помещение в болницата, и то по толкова екзотичен начин, че няма накъде вече. 

Диана започва собствено разследване, паралелно с това на полицията и нормално за романите на Гранже, навсякъде, където се появи, или някой е минал преди нея или скоро след това минава. Тоест, пътят и е осеян с трупове. Диана е висока, хубава (поне така я описва Гранже) и поради преживяно насилие в пубертета е силно затворена и резервирана към мъжете и отделно от това е неколкократен шампион по кик-бокс. Появяват се връзки с Източна Европа, ГДР и СССР, скрити комунисти сред студентите от 60-те години и най-вече хипноза. 

Това разследване я отвежда през Москва в Монголия, и тук започват глупостите (не, че преди това ги няма). Първо, авторът тотално обърква взаимоотношенията между СССР и сателитите му, после отношението на комунистите към разните му племена, живеещи на територията на която и да е от бившите соц-страни и за капак всичко е обвито в някакъв тотален мистицизъм. То не бяха шамани, то не бяха тотеми, руски секретни проекти зарязани ей така, да може който иска да ходи да си играе там, и накрая "лошите" се оказаха майката на Диана и нейният любовник, които за капак се разкриха и като съветски шпиони, имащи дарбата да се превръщат в животни.

Принципно не бива западноевропейци да пишат за Съветския съюз, големи глупости се получават.

Общо казано, всичко хубаво и интересно в тази книга свършва със заминаването на Диана за Монголия.

Книгата се оказа и филмирана, направо не мога да разбера как се е навила Моника Белучи да играе в него.

Петък следобед

Харесах си една жена, реших да се пробвам да се запозная, но преди мен към нея се приближи някакъв мъж с детенце на ръце, целуна я и тръгнаха нанякъде. За малко ме изпревари!

*******************
- Иване, къде си?
- На лов.
- А кой там диша така тежко?
- Мечката.
- А защо пъшка?
- Раних я.
- А защо пъшка с женски глас?
- Скъпа, аз съм ловец, а не ветеринар!

*******************

"Там, където има любов, винаги се пролива кръв".
Медицински център "Афродита" - възстановяване на девственост.

Светът според Георги Данаилов

 

Ние живеем в лицемерен свят: лъжовно човеколюбие, лъжовно миролюбие, лъжовна загриженост за съдбата на планетата. Всичките институции, които сме създали са двулични и дълбоко в себе си противочовешки.

Казвам тези думи без угризение. Църквата е лицемерна до повдигане, управниците и парламентите са фалшиви до потрисане, чиновничеството е жалко и нагло, казармата... казармата...

Георги Данаилов, "До колкото си спомням" 

Черната линия

"Черната линия" е роман, който за мен е някъде по средата, дори леко под нея. 
От една страна, като прочете човек няколко книги на Гранже и вече знае какво го очаква - убиец-психопат от лошите и ченге-герой от добрите. В този случай нямаме ченге-герой, имаме разследващ журналист (Марк Дюпейра), който тръгва по следите на поредица убийства на млади жени в Югоизточна Азия. С тази разлика, че този път убиецът е известен - инструкторът по гмуркане Жак Реверди. От другата страна е интригата, какво ще бъде този път, какво пак е измислил Гранже.

Идеята на Дюпейра да се представи като жена и да влезе в контакт с човек, на когото предстои смъртно наказание е много добра. В смисъл, по белия свят ходят всякакви, много често осъдени на смърт престъпници получават писма от техни почитатели и най-вече почитателки, които им се обясняват в любов, вярност и т.н. Не са рядкост и случаите на бракове, има описани такива в интернет. От тази гледна точка, идеята на Гранже е много добра, заслужава си да се чете книгата.

Минусите се появяват при развитието на историята.

Първо, Реверди е поредният герой-психопат с тежко детство. Второ - тежкото детство му донася мания към кръвта и всичките му жертви са открити с източена кръв. Трето - кореспонденцията между Дюпейра и Реверди, и въобще връзката между тях става прекалено изчанчена, да ме прощавате - то не бяха пчелички във въздуха, то не бяха разни скрити послания, скрити жертви, какво ли още не. И четвърто - престоят на Реверди в затвора е прекалено, как да кажа, баровски. Ал Капоне на Югоизточна Азия! Опитват се там нек`ви да му създават проблеми, но той е печен и успява да се оправи. И за капак на всичко комендантът на затвора и надзирателите до един са обратни (то нормално, какви да бъдат охранителите в мъжки затвор) и познайте кой - кого?

И върхът на всичко е бягството на Риверди от затвора - то ако така лесно се бягаше от затвор, пък бил той и в Югоизточна Азия ...  Това всъщност е момента, в който се усеща накъде духа вятърът - след като Реверди успява да избяга от затвора и да избегне смъртното наказание, значи ще има малко по-различен край. Подобно на "Лишените от светлина" и тук имаме главен герой, който е решил да стане от "лошите" доброволно.

Не ме разбирайте погрешно, Гранже е добър автор и книгата е интересна и става за четене. Въпросът е до каква степен е интересна и колко можем да позволим на автора да развива фантазията си (тоест, до каква степен може да си позволи човек да приеме за нормално), без да преминава в категорията на научната фантастика.

Петък следобед

Между града и селото няма такава голяма разлика. Ето, например, ако градската жена я боли главата, довечера ще откаже на мъжа си. А ако селската я боли главата, значи вече е отказала.

*****************

Ако се мъчите да вкарате непозната девойка в кревата си, лъжейки я, че сте милионер, няма да можете да я лъжете дълго време.
Но на вас не ви и трябва.

*****************

Женските гърди успокояват мъжете във всяка възраст.

Половинчато решение

До преди половин година живеех в "Дървеница", на 100 м от метростанция "Мусагеница" в блок, до който имаше паркинг за около 20 автомобила. Само в нашия вход имаше 23 апартамента, още 3 входа горе-долу по толкова, те станаха над 90. Не всеки имаше кола, но половината да имат са към 50 автомобила.

И само ~20 места за паркиране. 

Естествено, че хората паркираха където им падне - по тротоари, тревни площи, където може.

Първоначално и аз паркирах в тревата срещу входа, признавам си. Но впоследствие се ориентирах и започнах да си търся места в квартала, около блока, естествено, където да паркирам. 

Близостта на паркинга до метростанцията се използваше от доста хора, които живееха в други квартали. Идваха сутрин, оставяха си колите на паркинга до блока и си хващаха метрото. Много често ми се е случвало да се прибирам отнякъде в 7:30 вечерта и да няма къде да паркирам, и да ми се налага да паркирам на друго място в квартала, а като се прибера след 10 минути да има 1-2 свободни места, щото хората са си свършили работата в центъра, прибрали са се с метрото и са си взели колата. И тези, които все пак паркираха на паркинга до блока с мед да ги намажеш, те в крайна сметка си плащат данъците и застраховките и имат също толкова право да паркират колкото и аз, ама имаше разни нагли типове, които си оставяха колата на тротоара пред старческия дом в "Дървеница"; сутрин, като си водя детето на градина няма откъде да мина заради някакъв мързелив дрисльо. Що огледала съм обърнал, що чистачки съм изправил ...

Споделям тези спомени във връзка с новата идея за 200 лв глоба при паркиране по тротоарите и в градинките. 

Половинчато решение.

Защо ли?

Ами защото държавата отново се опитва да реши проблема частично, и то с минимални усилия - вдигаме глобите. От най-лесната част започваме и спираме до там.

Второ - защото се търси решение най-вече за центъра на града, а се забравят кварталите. Аз ви давам пример с място, където живеят 90 семейства, поне половината имат автомобил, а броят на паркоместата е от времето на Хрушчов. 

Аз съм съгласен да се глобяват паркиралите по тротоари и градинки, не ме разбирайте погрешно. То и сега си е нарушение, то и сега подлежи на глоба, то и сега си е пълно с разни нагли келеши, дето ако може и на петия етаж ще се качи с колата си и ако има работа на улица "Маргаритка" 5 трябва да паркира точно на "Маргаритка" 5 и нито метър по-напред или назад.

Тази идея, с глобата, на първо място нищо няма да реши. Ще си има някакви casual victims, но голям процент от нарушителите вместо да плащат 200 лв глоба на държавата ще платят 50 лв на ръка и кой откъде е. Един от мотивите на вносителите да станела глобата 200 лв, е щото сегашните 20 не респектирали - тя, държавата,като гледам как се е засилила да си ги прибере тия 20 сега, като ще се засили и за ония 200 ...

И трето - като държавата е отворила уста да каже "А", да бъде така добра да продължи. 

Аз съм данъкоплатец. Платил съм си данъка на колата, платил съм си всички застраховки, минавам редовно ГТП, тогава, след като плащам искам да имам паркомясто. Може да не е пред блока ми, но е крайно време някой да почне да строи паркинги. 25 години кой ли не дойде на власт и кой ли не обеща, че ще строи паркинги и всичко си остана само на хартия. Хората отдавна са измислили механизирани системи за многоетажно паркиране на автомобили, ма родните тарикати още не са открили далаверата в случая.

И не на последно място - много по-гъвкаво би било глобата да не е фиксирана на 200 лв, а да започва от 20 лв за първо нарушение и да стига до 2 000 за пето, примерно. Всеки път, като паркираш като арабин в пустиня да получаваш фиш, на чийто гръб да пише: "Съберете 5 такива и ще получите велосипед".

Това ще реши много по-ефективно проблема, си мисля.

Мураками – Гений

... И я подарю себя тебе 
Я улечу опять туда
Я пропущу девятый сон
Лишь бы с тобою дышать тобой рядом

"Мураками" рядко правят клипове, така че това изпълнение, нищо че е на живо ... абе хубаво е. Текстовете си ги пише обикновено самата Диляра, музиката е приятна, много добре съчетават китарите и пианото.

Дано ви хареса.

Върнете се, българи

В зората на демокрацията, когато чалгата тепърва пробиваше и дори не беше още чалга, а срамежливо се криеше зад термина "поп-фолк", та тогава за титлата "Лили Иванова на чалгата" се водеше битка между Тони Дачева и Глория. В един момент и двете, независимо една от друга, извадиха песен, посветена на емигрантите, в които в общи линии се пееше за едно и също: върнете се, българи, в майка България.

Подобна песен запя и Бокича онзи ден, като пожела българските туристи да се върнат от Гърция и Турция на родна земя. "50-60 000 коли минават по КПП-тата по празниците" рече Бойко. 50-60 000 коли си е бая цифра, ако средно харчат по 300 евро на кола са 15-18 млн евра в чужбина, ако са по 500 са 25-30 милиона, което си е сума, каквото и да говорим. Едно време държавата не разрешаваше да се щъка за кеф по чужбината, да не говорим да ходиш да си правиш кефа да почиваш в Гърция и тия пари не минаваха КПП-тата, ами си оставаха у нас. Ма то друго време беше, комунизъм, почивката в чужбина беше последна грижа на трудещите се тогава.

Сега, той Бокича не може персонално да се скара на всеки един почиващ в чужбината що подронва родното БВП и работи за чуждото (то не че не може, ма физически няма как да стане), но на депутатите и министрите им намекна натвърдна (малко така "Думам ти дъще, сещай се снахо") да почиват у нас. Аз съм сигурен, че дори Лъчко Мозъка се е усетил и лятос ще ни залее вълна от снимки на почиващи на родното Черноморие депутати и министри (откога чакам за папарашки снимки на Лилито по бански).

Иначе министерството на оня хибрид може да помисли за някои стъпки към връщане на българите по родните курорти. Например на границата може, преди да ударят печата за излизане в паспорта, да дават на напускащите по една брошурка с лика на Бокича, намръщен (като на снимката вдясно) и въпрос "Ти за БВП помисли ли?" или предупреждение "Бойко е силно недоволен от тебе". Те и без това са на подобна вълна с идеята си за жп-туризъм (нямаме Дисниленд и влакче на ужасите, но ще ви качим на електричката до Ихтиман да се повозите с циганите да видите какъв екшън е!), ще се оправят.

То сега тонове мастило се изписаха и ще се изпишат за това как нашето Черноморие било презастроено, как било скъпо, как в Гърция обслужването било на по-високо ниво, а в Турция храната била и по-качествена, и по-разнообразна, къде имало и къде нямало чалга и не знам още какво си. Според мен си е до човека, едни са доволни, други - не. Аз, например, съм бил в Турция на почивка, втори път едва ли ще ида скоро - не ми хареса. Може ако отида в друг курорт или хотел да ми хареса, може да не съм уцелил мястото или принципно това да си им е нивото и аз да съм капризен, не знам.

Знам само две неща: тъпанарят от Банкя не е човекът, който ще ми каже къде да ходя на почивка и с такива команди тип "Дайте да дадем!" няма да се оправят нещата!
_____________________
П.П. Който помни, помни, който не - ето я на Глория песента, ето я и на Тони Дачева.

Мизерере*

Втората най-интересна (според мен) книга на Жан-Кристоф Гранже.

В арменската църква "Свети Йоан Кръстител" в Париж е убит Вилхелм Гетц, чилиец - емигрант, който е ръководил детския хор към църквата. Разследването неофициално е поето от Касдан, арменец, приходящ в църквата. Неофициално, защото Касдан е пенсионер. Към него се присъединява Серж Волокин, потомък на белогвардейски емигранти, също полицай, отраснал в интернат (пратен там от дядо си), неколкократен шампион по карате или нещо такова на Франция. И наркоман, в добавка.
Касдан се натъква на трупа минути след убийството. Но труп има, оръжие на престъплението - не. И няма следа от него.

Двамата с Волокин започват да разследват, започват да питат, да разпитват и попадат на следите на нацистите в Чили (за разлика от други книги на Гранже този път няма пътувания в чужбина), детски хорове към различни църкви и изчезнали деца, "бръмбари" в квартирата на Гетц и следи, водещи към френското контраразузнаване. Но навсякъде са детските хорове и църковните песнопения. 

Като всяко полицейско разследване, и това дава резултат - започват да изкачат имена, места, събития. Едно име води до друго, едно събитие отваря врата. Авторът с недомлъвки споменава и за миналото на Касдан като войник в Камерун, за което арменецът не обича да говори. Накрая обаче се стига до полковник в оставка от френската армия, който преди години е бил командир на Касдан и с когото "арменецът" има сметки за уреждане. 

В края на краищата развръзката е логична - потомци на нацистки престъпници, избягали в Чили след войната се връщат във Франция и основават своя секта, посветена на чистотата на гласа и използването на чистият глас като оръжие. Е, и друг път съм казвал, работи му фантазията на Гранже. Финалът е очакван - лошите аха-аха да убият добрите, когато изведнъж в последната минута нещо се променя и нашите успяват да се спасят.

Моето мнение - една от силните творби на Жан-Кристоф Гранже, която препоръчвам да се прочете.

______________________________
* Miserere - църковна песен, композирана от италианеца Грегорио Алегри. 

Домати

Едно време произвеждахме. 

Праскови, ябълки, кайсии, лук, домати, краставици. 

Домати. Големи, червени, сладки. Като го разрежеш и той на кристалчета отвътре. И сладни, и има дъх на домат.

Когато бях на Мартиника Славомир ми каза: "Помня при комунизма продаваха български домати в Словакия, а сега ги няма".

Така е, няма ги. Няма и да ги има.

Тая седмица излезе някакв доклад на Евростат, който ни праща на опашката в производството на зарзават. Лук, домати, ябълки, моркови - произвеждаме някакви бутикови количества. Айде, не сме Турция с нейните размери и пазар, която произвежда 100 пъти повече от нас домати годишно и ни залива с тях, но е малко, така, обидно една два пъти по-малка от нас като размери Холандия, в която обработваемата земя е кът, да произвежда 100 пъти повече от нас лук, в пъти повече моркови ... Всъщност не, обработваемата земя на Холандия не е кът - малко е, но се използва почти на 100%, наторява се редовно - с очите си съм го видял и съм го помирисал. И ни изместват от пазара на зарзават. А малките балтийски държави, които хем са по-малки от нас като размер, хем като климат могат само и да мечтаят за нашите условия и които произвеждат 2-3 пъти повече от нас? А Полша, която прилича на картофена нива и която изведнъж се оказа земеделския рекордьор на Европа?

А ние живеем в спомените си, когато всякакви боклуци изнасяхме за необятния Съветски съюз. И си мечтаем да се върнем на руските пазари - ми хайде, върнете се де! То връщане става с производство, само с искане и голи приказки няма как да стане.

Работата е там, че тези, които трябва да произвеждат (домати, краставици, каквото там искате) днес мият чинии в Италия, мотат се по строежите в Германия или Испания, берат ягоди в Англия или един Господ знае къде и какво правят. Земята пустее, останаха само бабички и цигани по селата. 

Ей затова сме тъпанарите на Европа, затова ни държат под наблюдение, затова са ни ниски заплатите и ни е сиромашка държавата, затова сме и ще си останем бедния роднина, щото чудо земя имаме, но не знаем какво да я правим и можем да ги удавим и в домати, и в краставици, и в лук и в какво ли още не европейците, но себе си не можем да изхраним, та какво остава за Европа.

Щото дори едни домати не можем да произвеждаме.

Петък следобед

В живота й нямаше щастие, но и нещастието и помогна ...
Дебелата девойка не можа да се хвърли през прозореца.

**************

Избрах си съпруга. Кажете ми, какво да правя с мъжа и?

**************

Младеж с девойка на първа среща.
Тя: - Разкажи ми нещо за себе си!
- Ами аз завърших средно образование, после минах през казармата, завърших университет, паралелно с това работих, издигнах се до мениджърска длъжост, купих си кола, след година-две ще си купя и апартамент и си мисля да се женя, деца да ми се раждат ... А ти за себе си какво ще ми кажеш?
- Ами аз съм красива!

Пенсионно

Ивайло Калфин, по поръчка на Бойко Борисов бодро рапортува за поредния модел на пенсионната реформа. На мен принципно ми е малко рано да мисля за пенсия, държавата чака да работя още пиши ги 30 години (там някъде), но имам право да мисля.

Нищо ново под слънцето - ще бачкам яко докато мога, държавата ще ми взема повече и повече, а за някои удобства за мен евентуално тепърва ще се мисли.

Има обаче някои неща, дето Калфин не ги вижда, щото не му изнася.

Баща ми се пенсионира през 2000 година, беше баш по време на Европейското в Белгия и Холандия. След няколко месеца му излезе пенсионното решение, според което НОИ му казваше в общи линии следното: 

"Така и така г-не, имате право на еди-колко си лева пенсия, но понеже държавата ни е сиромашка, ще вземате тавана от еди-колко си лева", което беше по-малко от онова, на което баща ми имаше право с 35-те си години стаж в металургията. От тогава баща ми всеки месец си взема пенсията и всеки месец тя е равна на тавана, определен от правителството, но досега при всички приказки за падане на този таван, той така и не падна. Всеки месец баща ми взема с около 100 лв по-малко от това, на което има право.

И така вече почти 15 години. 15 години по 12 месеца са 180 месеца. По 100 лв на месец колко са?

За тези пари обаче Калфин не говори. Не, Калфин тепърва щял да предложи таванът на пенсиите да се увеличава, така че един ден (евентуално) хората с максимални пенсии да могат да си ги получават! А кога ще е този ден бе, алакоолу?

Има още едно нещо, за което Калфин дума не обелва.

За да се пенсионира човек сега трябва да носи от девет кладенеца вода да доказва, че е работил "от - до" в еди коя си фирма. То тая фирма може от 20 години да не съществува, може там, където е била сградата и да е паднала бомба или пък да е построен мол, може още много нещо, но нямаш ли заветното УП със себе си, доста ще се озориш да докажеш, че си работил там. И това при условие, че работодателите са задължени да регистрират всеки един трудов договор в НОИ и съответно, да от отписват при напускане и въобще, държавата в лицето на НОИ е много в час кой къде и кога е работил, за какви пари и т.н.

Е що тогава аз да върша работата на държавата в лицето на НОИ? Толкова народ се храни от моите данъци там, аз трябва да им нося УП, аз трябва да им доказвам, аре у лево с вашите УП-та бе!

Победител

Симеончо - награден!

Призовата тройка

Събитие: Първи Детски турнир по боулинг. 

Място: Плейграунд в мола на "Цариградско шосе".

Участници: дечица от първи клас на 125-то СОУ.

Понеже търчах цяла сутрин напред-назад, а и не разбрах в колко часа точно трябва да отидем, затова се пласирахме за втория тур.

Добре, Симеончо се падна с още 2 момиченца да играе и това въобще не се оказа предимство за него, защото първото се оказа победител в първия кръг, и то с разлика. 

Но-о-о-о ... Симеончо е Симеончо, от всички турнири, в които участва през месеца най-малко съм очаквал да спечели нещо тук, но какво да се прави, талант.
За пръв път игра боулинг на истинска писта, с истински кегли и истинска топка, за пръв път направи страйк, за пръв път спечели на истински боулинг, а точките му се оказаха достатъчни за ІІІ място и медал (първите две места ги взеха две дечица, които имаха точки и на първия кръг). Е, то в течение на играта стана ясно, че принципно събарянето на кегла си е успех, но все пак какво да искаш от деца в първи клас?! Топките са тежки, децата не знаят нито как да застанат, нито как да пуснат топката, нито как да замахнат, а бе въобще голям майтап беше отстрани. Стигна се и до сълзи на нашата пътека, защото едното момиченце победило предния кръг с разлика, а сега беше последна - рев, сълзи, драми (а майката е неква çok güzel Наташка, така че, нали ме разбирате, трябваше да утешаваме детенцето) ... бе то сложно стана.

Таблото в края на мача

А това до Симеончо е Лора

А накрая всички получиха дипломи и награди, така че сълзи тогава нямаше.

Но все пак, Симеончо взе медал само с участие в кръг, което за нас вкъщи си го прави чиста проба победител. Първи медал му е, в каквото и да било. Вчера цял ден се разкарваше с него из апартамента.

Победител!

Лишените от светлина

Според мен, "Лишените от светлина"* е най-силната книга на Гранже по няколко причини.

Първо, липсва хепи-енд в класическия му вид.

Второ - има силно изразен злодей, който до последно не се знае дали ще надделее над добрия.

Трето - много интересна тема, около която се гради сюжетът.

Мога и още да изброя, но това стига.

Имаме двама приятели от детските години, които са завършили Семинария. Единия отива да учи за полицай, а другия - да си доучва богословието във Ватикана. В крайна сметка и двамата попадат в полицията, кой по-рано, кой по-късно.

Докато един ден най-добрият приятел на Матийо Дюрей е намерен в реката, преминаваща покрай къщата му, с тежести върху себе си и с икона на Архангел Михаил в ръката.

Самоубийство? Че той не е такъв тип (че кой пък е?)!

И тук идва интересното - Матийо Дюрей започва да проверява върху какво е работил приятелят му. Убийства, пътувания в провинцията, в Сицилия и (отново) осакатени трупове и множество психопати. Само че този път Гранже намесва религията.

Случвало ви се е (нета е пълен с подобни истории) да четете за клиничната смърт и как всеки, преживял клинична смърт, описва една светлина, силна и ярка светлина и разбира, че това е самият Господ. 

А ако вместо светлина видиш мрак, непрогледен мрак, тогава какво - пак ли си видял Господа или точно обратното?

Гранже залага на второто и му се получава една много приятна и увлекателна история за борбата между църквата и секта сатанисти, които са приели, че са видели Дявола. Дюрей пътува между Франция, Швейцария, Италия, Полша и отново Франция, среща се с кардинали от Ватикана, лекари, свещеници, полицаи и кой ли още не. Няма го пишман-мистицизма на Дан Браун, нещата са много по-просто измислени, отново има купища трупове, които са в доста интересно състояние. Има и малко "научна фантастика" по отношение на убийци, жертви, време на убийството, кой, кога, как, дали е имал време, алиби ...

И накрая, както се очаква, се състои битката между Доброто и Злото.

Доброто побеждава - само че не по начина, по който се очаква.

Една от най-добрите книги на Гранже, препоръчвам я на всеки.

________________________________________
* "Лишените от светлина" е мой превод. Оригиналното заглавие е "Le serment des limbes" - "Заклетите в тъмнината" или нещо подобно. Limbe е термин, използван в средновековното католическо богословие и означаващ състояние или място на пребиваване на душите на умрелите, които не са попаднали в рая, но не което място не е ад и не е чистилище. 

Петък следобед

- Извинете, госпожице, имате ли си приятел?
- Не ...
- Как така? Такава умна, изтънчена, красива и привлекателна девойка сте, а си нямате приятел?
- Умря, гадината, от щастие!

*************
Понякога гледаш мъжете, към които по-рано си изпитвала симпатия и неволно почваш да се замисляш за своята адекватност ...
***************
На 20 години жената изглежда така, както Бог я е създал, на 35 - така, както тя иска, а на 50 - така, както заслужава.
***************
На всеки е известно, че единственият плод, който узрява мигновено - това е плодът на женското въображение