Слепота

Започнах трудно, но тази книга се оказа много добра, великолепен разрез на обществото, какво би станало ако ...? и в какво се превръщат хората, поставени в екстремна ситуация изведнъж.

Един човек ослепява внезапно. Не вижда нищо, всичко му е в една бяла мъгла. След него човекът, който го закарва до дома му, лекарят, който го преглежда, пациентите в чакалнята на лекаря, полицаите, които са им помогнали да се доберат до домовете им, техните близки и съседи - някаква непозната болест поваля като епидемия за кратки срокове целия град, а после и цялата страна. Вероятно и целия свят. 

Първите болни са изолирани под карантина, с охрана от войници около тях. Отначало са само 6, после стават 20, после 50, а след това 300. В първите дни се спазват някакви правила, после някои решават, че може и да спазват някои от правилата, а след това, че може и без правила или че правилата ще се променят. Първоначално в изолатора слепите се опитват да се държат като хора, след седмица вече от човешкото общество има само остатъци. 

Великолепна идея на Жозе Сарамаго за историята, хората не умират от епидемия, те ослепяват и изведнъж остават беззащитни, безпомощни, гладни и мръсни. В един момента няма електричество, няма автомобили, няма течаща вода, няма нищо. Храната е само това, което е в магазините, и то не е много - вече не можеш да си свариш боб или макарони, вече не можеш да изпечеш хляб или да опържиш картофи; а слепците се мъкнат на тумби от магазин до магазин в търсене на консерви. Човек ослепява внезапно на улицата и вече не може да се прибере вкъщи - няма кого да попита къде се намира, няма кой да го заведе до вкъщи, защото всички са слепи. А и да се прибереш вкъщи, каква полза от това, когато около теб всички са слепи? Колкото можеш ти, толкова могат и останалите около теб, каквото за тях, такова и за тебе. 

Единствено жената на лекаря остава зряща. Зрящите в книгата са единици, освен нея друг не се появява, но се споменават. Има един не съвсем зрящ - слепец по рождение, който е свикнал да се оправя без очите си и за него промяна на практика няма. 

В един момент започнах да си задавам въпроси - колко време хората остават хора в такива ситуации? Ами ако и тук се случи, например, какво ли ще стане? А аз как бих постъпил в такъв случай? А този герой необходимо ли е да се появява? 

Накрая болестта отминава така, както се е появила. Първи проглежда първия ослепял, после лекарят, после останалите около тях, един по един хората, които до вчера са викали на улицата "Аз ослепях" започват да викат "Виждам! Виждам!". И единствените, които искат да останат слепи са онези, които са изгубили близките си, за които е безразлично вече дали виждат или не. 

Накрая просто се налага изводът, че няма по сляп от онзи, който не иска да вижда. 

Великолепен роман на Жозе Сарамаго, на места отегчителен (типичен за латино автор) с предаването на мислите на слепите, но според мен така и трябва, слепият човек има достатъчно време да се отдава на мислите си, така че специално за този му роман това е в реда на нещата. 

Страхотен роман, доволен съм, че го прочетох.