29 декември 2010

Шопи със сопи

Oravsky hrad

Всъщност, тази публикация трябваше да се казва "Краят на пътуването" и да опиша своето завръщане за празниците от Литва до България. Само че родната ни действителност ме накара да променя заглавието. Шопите със сопите са част от "Септември" на Гео Милев. Тази поема по ред причини премина покрай мен, в смисъл - навремето не и отделих достатъчно внимание отново по ред причини, но поне това запомних.

Та да се върна на мисълта си.

Тази снимка я свалих от Интернет, най-близката представа до това
което видях. Като цяло беше много по-красиво, замъкът целия 
затрупан от сняг на хълма срещу мен, но ... нямах време и място да
реагирам и да го снимам.

За 3 дни преминах 2300 км от Литва до България, като преминах през Полша, Словакия, Унгария и Сърбия. Преспах в Полша (планирано) и Сърбия (непланирано, но не ми се прави на тираджия - герой на капиталистическия труд). Пътищата - като в България - някъде по-добре, някъде по-зле. Разликата - знаците. До Калотина навсякъде има пътни знаци и маркировка, където има дупки след няколко месеца ще ги запълнят, докато при нас ако има знаци, няма маркировка, ако има маркировка има и дупки, а ако са запълнили дупките тази пролет, следващия ремонт ще е след 3 години минимум. Преминах през половин Европа в зимни условия - навсякъде основните пътища бяха почистени; в интерес на истината истински сняг имаше до Будапеща - от Литва до Северна Унгария. В момента, в който стъпих на М5, магистралата от Будапеща към Сегед, пътя беше сух - сняг в Унгария беше валял колкото да се каже, че е зима. За Сърбия, и особено за Източна Сърбия и Западните покрайнини снегът беше по-скоро изключение. Имах 3 по-неприятни ситуации: първо, в Южна Полша рано - рано сутринта един ТИР беше блокирал пътя, вероятно шофьора беше заспал и навлязъл в насрещното, завъртайки се и затваряйки платното. Това ми причини половин часов обход през едно полско село, а там вече улиците не бяха почистени до асфалт. Втория неприятен момент беше при преминаването на полско - словашката граница, където очевидно не всички пътища са коректно записани в картата на Гармин-а ми - все едно, преминах, не съм останал да спя там. И третия момент (вече в Унгария) беше свързан с едно рязко набиване на спирачки, за да не се нацепя в един юнак, който караше една кола с върху ремарке и светлините му бяха сведени до минимум. 

Да се похваля, видях един от най-красивите словашки замъци, Oravsky hrad  - снимката съм взел от Интернет, тъй като нито очаквах да го видя, нито имах възможност да спра и да снимам, нито пък ми се спираше. 

Полша, колкото и гъсто населена да е, колкото и да няма магистрали или магистралите и (където ги има) да са повече за заблуда на противника, отколкото за улеснение на придвижването, все пак беше добре почистена. Словакия - направо се изненадах да премина Словакия през Татрите, през Банска Бистрица и Ружомберок (ама и имена на градове имат тия - особено в Полша и Унгария - Бидгошч, Бекешчаба) и пътят да е почистен до последната снежинка и опесачен. В Унгария като стъпих на магистралата - от Будапеща до Сегед са 175 км, минах ги за два часа. Ако не бях влезнал толкова късно в Сърбия, щях да се прибера за два дни.

За сведение на тези, които често посещават блога ми в търсене на информация за сръбските граници - границата с Унгария я минах за няма и 20 минути - нито са ме проверявали (за унгарците излизам, не ги интересува какво нося в колата си), нито са ме карали да отварям багажника си. Паспорта на ЕС си казва думата. Като се мине Белград и към София основният трафик (до колкото го има) е от турци, живеещи в Западна Европа и прибиращи се за празниците (не е като лятото, но все пак има) и от скиори, пътуващи към Банско. В общи линии, рехава работа.

На Калотина се оказа, че има някакъв проблем с компютрите и ни претупаха по бързата процедура.

И се прибрах, минах границата, вече съм си у дома.

И се започна.

Е сега вече ще разберете защо смених заглавието на темата.

Първо - в София ме засякоха 3 (словом: три) пъти - единия на бул. "Ломско шосе", където някакъв горд собственик на Форд излезе от квартална улица и спря на знак "Пресичане на път с предимство" кажи речи в средата на платното; втория път някакво гъзенце от македонските села, с регистрация Е на черния си мерцедес (ама бил втора ръка и на 200 000 като го е купил тате - голяма работа) реши, че държа по-голяма дистанция от автомобила пред мен за да се намърда той - това на бул. "Васил Левски", някъде преди кръстовището с "Дондуков"; а третия беше черен джиб Туарег, който също реши, че по-голямото разстояние между моя и предния автомобил е за него, само че освен че ме засече, беше скаран и с мигачите, и с ограниченията на скоростта, независимо че това стана на Орлов мост и по "Цариградско шосе" ограничението е от 80 км/ч.

И това само за 1 час, колкото ми е необходимо да премина от единия край на София до другия.

Да не израждаме темата толкова тесногръдо, а? Няма значение, че няколко дни по-късно само за половин час видях две катастрофи - близнаци - едната на светофара на "Граф Игнатиев" и "Евлоги Георгиев", а другата на светофара на "Граф Игнатиев" и "Васил Левски". И в двата случая заради неспазена дистанция задният удари предния при спиране на светофарите.

Блокът, в който живея, ме изненада с входна врата, която не се затваряше нормално - не зная от кога, но очевидно не е от ден и два. Вратата не се затваряше отвън и за да се затвори, трябваше да се тресне бая силно, така че и на 5-ия етаж да разберат, че си излязъл. И така, живущите във входа съкооператори очакваха очевидно някакво коледно чудо, което да оправи вратата. А, да не забравя - една сутрин точно на входната врата се срещнах с госпожа Н., чийто съпруг е колега на жена ми, с повече стаж и съответно по-голяма заплата. Това не попречи името на госпожа Н. да бъде в един списък с едни хора, които дължат едни суми към касиера на входа. Сумата беше малка, има - няма 100 лв, но все се чудя как е възможно хората с по-малки доходи да са изрядни платци на всичко в държавата, а хората с по-големи възможности да се помайват.

Та госпожата Н. така, разминавайки се, ми подхвърли: "Ами то ти, като домоуправител, трябва да поемеш нещата и да организираш да се оправи вратата". В интерес на истината, семейство Н. живеят на първия етаж и са пряко засегнати от входната врата - тя е метална и отварянето и затварянето и е съпроводено с трясък.

Да де, ама господин и госпожа Н. нито дават идеи, нито си мърдат пръста да се оправи този проблем с вратата - особено след като в последните дни не се затваря нормално.

Аз първо реших, че бравата е сдала багажа, после реших, че автомата не е наред. А, и според госпожа Н. "...някой постоянно го пипа. Той преди Ангелов (съседа и на първия етаж) го пипаше, ама сега нали ги няма ...". Много ми е интересно кой ще вземе да си носи столче и отвертка да си играе с автомата, ама щом го е казала г-жа Н., трябва да е така. Госпожата ни спестява закупуването инсталирането на система за видеонаблюдение, като успешно замества камерата и сървъра, който да съхранява записите, прекарвайки доста време залепена за прозореца си. Очевидно вътрешното и наблюдение куца или автомата на входната врата и е в зоната на ограничена видимост.

Та така до тази сутрин, когато реших да се заема с входната врата и с таблото на асансьора (то си беше дреболия, няма смисъл да го описвам - два винта и айде). Дори извиках и подкрепление в лицето на моя баща. Двамата разгледахме вратата, автомата и докато разсъждавахме над проблема дойде ... правилно, г-жа Н. Започна жената да ръси съвети, да дава акъл, как автомата бил калпав, как Ангелов го оправял постоянно, обаче сега го нямало, а още преди време един техен приятел, майстор, Румен, трябва да съм го виждал, та той им казал "Сменете си бравата на вратата, тази не е добра". (Е, щом и Румен го е казал ...)

А, и автомата не е зле да сменим, тоя е калпав.

Аз дори се замислих къде са ми дипломите за инженер, да взема направо с автомата да ги хвърля на боклука.

Нищо му нямаше на автомата, нито на бравата - е вярно, леко ги смазахме доколкото можахме, сложих и едно гумено уплътнение на вратата - не толкова да топли, колкото да поема удара и да не е толкова шумно. В крайна сметка се мисля, че проблема е в смазването на автомата и ниските температури.

Само че,  за какво ми са всичките тия усилия, след като шопите със сопите вече са навсякъде?

Ей тази арогантност, тази незаинтересованост, тази въпиюща селяндурщина ме поразява.

Докога бе, братя българи?

Докога ще чакате някой друг да ви оправи вратата? Докога някой друг ще ви чисти снега? Докога ще се криете по време на пролетните почиствания и ще си хвърляте фасовете през балкона? Докога ще карате като джигити из София и страната и ще си мислите, че колкото ви е по-голяма и луксозна колата, толкова другите трябва да ви правят път? Докога като нацепите този пред вас той ще е виновен, че е спрял на червения светофар, а няма да потърсите собствената си вина в превишената скорост, малката дистанция и износените гуми?

Докога ще стискате сопите в ръцете си като единственият аргумент за вашето право?

И докога ще разбирате само от сопата?



Няма коментари:

Публикуване на коментар

За Бога, братя, коментирайте!