Онзи ден погребахме Парашкевичката. Много ми е мъчно за нея и все още не мога да повярвам, че я няма. Жал ми е, че трябваше да си отиде по този начин; винаги съм си представял, че ще остарее, ще побелее, ще се вдърви като ходи, може и да оглушее или да ослепее, но никога не съм си мислил, че ще е толкова бързо.
С Парашкевичката прекарахме заедно 16 години и половина. За една котка това е доста дълъг живот. За един приятел, който вече няма да е до теб е много малко. И както съм на 31 години, май половината си живот сме били заедно. Тя е била свидетел на толкова неща от живота ми - завършване на средно образование, казарма, висше образование, сватбата ми, раждането на Симеончето... Малко ли е? Ами сега ми е малко. Всеки път като се сетя за нея и се сещам за хитрините и, за номерата, на които се беше научила ... въобще не са глупави животни котките. Дори се майтапех преди години, че понеже чета на глас за изпитите, а тя лежи в стаята при мен, ако я заведа в университета, може и тя да вземе диплома.
Толкова спомени имам от теб, приятелче. Толкова много спомени.
Не съм си представял, че ще ми е толкова мъчно за теб.
Сбогом, Парашкевичке. Сега си на хубаво и тихо място, и има безброй птички около теб, никой няма да ти се кара, ако направиш беля и ще идвам да те виждам понякога.
