Само "Левски"!

Тук, на тази страница, ще покажа защо съм левскар. Очаквайте архивни кадри, намерени в youtube и моите спомени към тях.

Искам да почна с един паметен за мен мач, игран на 8 Май 1993 г. Този мач ясно се е отпечатал в съзнанието ми, защото беше един страхотен спектакъл.

Не ми беше за пръв път да наблюдавам как Левски обръща ЦСКА от 0:2 до 3:2 (за пръв път го видях през 1988 г, до колкото знам има един случай през 70-те години; после го видях още два пъти - през 1996 г, на полуфинал за КБ и през 1998 г. за първенство, когато свършихме 3:3). Този мач обаче имаше особено значение - Левски тогава с Иван Вутов за старши треньор играеше много смислен и грамотен футбол. Доста преди този мач Левски вече беше шампион, разликата беше значителна, но както се казва - не биеш ли ЦСКА, нищо не си направил. Неприятен беше и резултатът от първия мач през есента - 3:1 за ЦСКА (Пламен Гетов тогава изпусна дузпа в края на мача, удари горната греда).

Тогава и в Левски, и в ЦСКА все пак играеха силни футболисти, а и все още не бяха дошли тези времена, когато играчите се появяваха, изиграваха криво-ляво 1-2 сезона и се превръщаха в идоли за привържениците. Тогава синята (и червената) фланелка се носеше с чест и гордост и в общи линии титулярните състави на отборите се запазваха с години в един и същи вид и много леки корекции, обикновено за добро.

Този мач е специален за мен и с участието на Пламен Гетов. Той изигра един сезон на Герена, но пък какъв сезон! И трябва да призная, че Пламен Гетов е единственият футболист, който е преминал от ЦСКА в Левски и след това не е бил освиркван от нито от едната от двете агитки. И не само - Пламен Гетов отиде в Шумен през следващия сезон и когато Шумен дойде на Герена (на Васил Левски всъщност, Герена се ремонтираше) всички на стадиона му ръкопляскахме, когато излезе на терена. Пламен Гетов беше голям играч и съжалявам, че го наблюдавах в около 10 мача. Трябваше да го гледам всеки път, когато играехме в София, ама хайде де, кой да ми каже?
Ето и едно клипче с головете на Гетов - такъв уникален футболист не сме имали и няма да имаме скоро.

Всъщност Левски в началото на 90-те играеше наистина много красив футбол - тогава в отбора дойдоха Пламен Николов (вратарят), Петър Хубчев, Цанко Цветанов, Златко Янков, Пламен Гетов, Даниел Боримиров, Илиян Илиев, Станимир Стоилов, Петър Михтарски. От школата се наложиха Велко Йотов, Георги Славчев и Георги Донков, макар че и тримата после напуснаха Левски. Донков и Йотов го направиха със скандал - подписаха договори с Ботев Пловдив през лятото на 1993 г. или 1994 г., а Велко Йотов моментално подписа след това с Еспаньол Барселона. Така парите от договора му останаха в Ботев Пд, а в Лафчис пи една студена вода.

Георги Донков също се надяваше на моментален трансфер, само че това не се случи. За сметка на това му се случиха две неща: 1. Само месец след бягството му в Пловдив Ботев участва на турнира "Георги Аспарухов". Отвяхме ги с 6:0, а Донков има глупостта да излезе титуляр. Целият стадион (то лумпенчета има достатъчно, а билетите бяха максимум днешни 5 лв.) не спря 45 минути да скандира "Донков - педераст". Донков не излезе второто полувреме на терена, а от този момент нататък играеше с особена злоба срещу Левски. 2. Една година по-късно, с екипа на Ботев Георги Донков си позволи да наплюе съдията на мача Олимпиакос - Ботев. Те канарите бяха загубили първия мач с 2:3, втория ги отупаха 4:1, ама много реваха за съдията - бил ги порязал и не знам какво си още. Донков отнесе 3 години забрана да играе в Европа и така си затвори вратата към трансфер в читав отбор - кой ще го вземе с такова наказание. В крайна сметка се пласира някъде в Германия, игра няколко сезона там, върна се в България и заигра за малко в ЦСКА, че дори май вкара гол на Левски в полуфинала за купата на страната през 1996 г. След това пак Германия и няма да се учудя, ако и все още играе по аматьорските дивизии, нищо че е вече към 40-те.

От юношеската школа на Левски се появиха и двама вратари - Здравко Здравков и Митко Попов. Здравко стигна до националния отбор, ама ... смешно ми е като си спомня за мачовете му в Левски. Нямаше нищо общо с това, което показа след години. Здравко се появи в мъжкия отбор на Левски още през 1990 г., има - няма 20 годишен. Митко Попов и той като него. Трябваше да пълнят дупката, останала след продажбата на Боби Михайлов и отказването на Владо Делчев (за Делчев по-нататък). Та Здравко криво ляво пази, колкото да не е без хич - това в началото на кариерата му. Така му се събра един много гаден период от 5 дни в края на септември и началото на октомври 1989 г., когато първо Антверп му вкара 4 гола за 15 минути, от които последните 3 (гола) в даденото от съдията 7 минутно продължение на мача. За смях станахме онзи мач, и още ни подиграват за него - Антверп - Левски 4:3. Той и Михтареца си е за бой, че тогава толкова положения пропиля, толкова за една година не му създават. 5 дни по-късно ЦСКА ни разби с 5:0, а за мое щастие тогава бях на сватба и не го гледах този мач. 1 Октомври 1989 г. Тогава Стоичков вкара 4 на Левски и чорбарите разправяха следните два вица: "Къде живее Здравко Здравков? На улица Христо Стоичков №4"; "Прибира се Здравков, ляга да спи и по едно време се сепнал и викнал: "Мамо, затвори вратата, че иде Стоичков". Двамата с Попов се въртяха на вратата на Левски като пумпали, то онова време от 1990 до 1992 беше едно никакво - ЦСКА караше по инерция, имаха парите от трансфера на Стоичков, а и тогава все още в България се създаваха дори футболисти. Докато накрая не привлякохме Пламен Николов - Попов скоро напусна, а Здравков остана твърда резерва. Толкова твърда, че след една година привлякохме Олег Моргун (ако някой го помни) - той беше шампион с Етър и просто Георги Василев си доведе свой вратар. Само че Моргата ни позакопа малко срещу Рейнджърс на Айброкс парк и пак Пинко трябваше да пази, а Здравко да му е резерва. Статута на резерва не се харесваше на Здравко, то вече беше и средата на 90-те, Здравко беше на 25 - вярно, вратар е, може и повече да поиграе, ама си резерва в Левски. И така през 1995 г., последната шампионска година на Лафчис Здравко взе, че избухна - "Искам да играя, ще правя фантастични мачове!". Така на Герена (в действителност Васил Левски, Герена беше в дъъъъъъъъъълъг ремонт тогава) дойде Добруджа, а Здравко беше титуляр. По онова време Левски мачкаше наред (неслучайно започвам страницата с онзи отбор) и обикновено провинциалните отбори играеха много затворено. Въпреки това си отнасяха по 3-4 гола минимум. Та значи, идва Добруджа, затварят се 10 души отзад и въобще не мислят да минат центъра. Въпреки това Левски повежда с 2:0. Въпреки това Добруджа успя да върне един гол, без да мине центъра - при един корнер за Левски защитата отби топката , тя попадна в някой от офанзивните футболисти, той напредна към центъра. В този момент защитниците на Левски се организираха да го срещнат и да го спрат. Добричлита се огледа, видя че Здравко е излязъл много напред и го прехвърли - 2:1. След този мач Здравко не помня дали игра за Левски повече, но през лятото на 1996 г. премина в Славия, където не само че стана шампион, ами и наистина пазеше фантастично. Това го отведе до националния отбор, където през 1996 г. беше резерва на Михайлов на ЕП`96, а по-късно и стана титуляр. На негово място в Левски се появи Митко Иванков, който за мен е може би най-добрият вратар, пазил на вратата на Левски. Без да се сърдят и Гошо Петков, и Пламен Николов, и Боби Михайлов.

За мое съжаление не намирам кадри нито от мача на Левски с Ботев в турнира Георги Аспарухов от 1993 г., нито от победата с 6:1 за първенство през 1994 г. - това беше една луда година, но за нея по-нататък.

********************************************************************************

Горният мач е един от най-хубавите мачове на Левски срещу ЦСКА - игра се през пролетта на 1994 г, малко преди световното в САЩ. Тогава Левски беше машина за мачкане - само половин година по-късно щеше така здраво да премаже цялата А група само за един полусезон, че от втори нямаше смисъл. В Левски през пролетта на 1994 г. имаше убийствена нападателна двойка - Сираков и Петър Александров. Петьо беше голаджия на Славия през 80-те, но го продадоха в Швейцария, където направи много успешна кариера - и голмайстор стана няколко пъти, ако не се лъжа, и шампион на Швейцария с Аарау. С изключение на краткия му престой в Левски (колкото да го вземат на световното), основно си игра в Швейцария и то с успех.

Но да се върнем на мача.

Левски тъкмо бе започнал да излиза от една серия без победи над ЦСКА, докато ЦСКА затъваше в кризата на посредствеността. В интерес на истината, от 1992 до може би 1997 (при Георги Василев) ЦСКА въобще нямаше нищо общо с онзи отбор, който е бил "вечният съперник". Въпреки това имаше играчи, имаше футболисти, а някои от тях дори пък след време преминаха в Левски (Виторио Павлов). За ЦСКА в този мач игра Станимир Стоилов, който се бе върнал от Фенербахче. Мъри първо дойде през 1991 -92 от Хасково в Левски, наложи се като офанзивен халф, скоро след това го продадоха в Турция и стигна и до националният отбор, но се контузи и турците го разкараха. Върна се в България, но заложи на грешния кон - ЦСКА. Така си отряза пътя към националния за Америка - от вътрешното първенство отидоха само играчи на Левски, макар че имаше силни футболисти и в другите отбори - Коце Видолов и Сашо Ангелов от Ботев например. Мъри се усети овреме, и от есента на 1994 отново заигра в Левски. След това го продадоха в Португалия, за да се върне през 1999 заедно с Илиян Илиев в Славия. Играха там един сезон, и се върнаха на Герена. Илиян нещо не се разбра с Наско Сираков (Наско като футболист беше много голям, ама като човек и мениджър си е обикновено келеме) и свърши с футбола - прекрати ли, някъде отиде ли - не помня.

Преди мача се изля страхотен дъжд, мача започна равностойно, но в скоро стана ясно, че ЦСКА трудно ще вкара гол - просто нямаше кой. Там на пожар бяха привлекли "пловдивския Ромарио" - Румен Христов, който май имаше общо с Ромарио единствено като цвят на кожата. Ромарио се напъваше по крилото, ама или топката му бягаше на мокрия терен, или нещо шута му не се получаваше - нещо вратата беше малка.

За съжаление в клипа са дадени само головете. А Левски тогава изтърва поне още 4. След мача всички левскари ни беше яд, че е изпусната златна възможност да унизим ЦСКА, да им върнем за онова 5:0 през 1989 г - толкова много положения изтървахме. Водихме с 4:0 до 85-ата минута, и все се надявах да влезе 5-ти гол, но вместо това Станимир Стоилов намали на 4:1.

Трябва обаче да кажа, че ЦСКА имаше много добър вратар - Румен Ненов, взет от Ботев Вр. Вярно, Ненов нямаше късмет - на него през 1994 г за два мача с Левски му вкараха 11 гола, пък и не бяха само те - ама колко е спасил, той си знае. Левски тогава играеше с фантазия, с желание, играеше бързо и на скорост - голяма двойка бяха Илиян Илиев и Кайзера, Златко Янков беше непробиваем в центъра, да не говорим за бързината на Велко Йотов (докато беше в Левски де).

После дойде и победата над ЦСКА със 7:1 на 23 Септември 1994 г - паметен ден за мен!

********************************************************************************

Няма левскар, който да не помни 23 Септември 1994 г. 

И до ден днешен не мога да си обясня как онзи отбор, който мачкаше като валяк всичко живо само два месеца преди това се издъни така левашки срещу Олимпия Любляна. Беше голяма издънка, още повече че по същото време ЦСКА победи Ювентус с 3:2 - не можеше да им се излезе насреща на чорбетата. И мои приятели много ме бъзикаха за това, много майтапи отнесох. 

Обаче дойде и денят на мача. Левски по навик вече, по инерция, дръпна в първенството, пердашеше наред. Само седмица преди това Ботев Пловдив дойде в София и Левски го отнесе с 6:1 (намерих линк към този мач, но засега не мога да го поставя тук) , водехме на почивката с 4:0. Наско и Мъри тогава бяха в стихията си - голове от фаул, комбинации - красота. Наско Сираков пропусна и дузпа тогава. А Ботев все още беше силен отбор, днешният няма нищо общо с онзи. Братя Добревски, Ясен Петров, Тодор Зайцев - още играеха за Ботев в началото на 90-те, още даваха лице - абе Ботев си беше Ботев. Редовно си биеше Левски и ЦСКА по онова време, дори от 80-те години имаше виц, че Левски и ЦСКА губят с 1:0 още на Ихтиман. 

Само че и Ботев, и ЦСКА изоставаха от Левски, а загубите в преките двубои ги отдалечаваха от първото място. 

Удоволствие бе да се гледа Левски точно в тези два мача. И след това, в края на годината, с Локомотив Сф - 8:0. В този мач ЦСКА тотално не знаеше къде се намира. Голът на Михтарски падна случайно, след грешка на Сашо Марков. Левски създаваше, Левски градеше, Левски играеше - и резултатът е красноречив. 

Малко хора обръщат внимание на Илиян Илиев - той вкара първия гол в мача и то най-красивия. За Илиян това беше трети гол срещу ЦСКА, до един всичките бяха красиви. Илиян Илиев беше играч с голяма фантазия и много съжалявам, че при втория му престой в Левски нещо не се разбра с Наско Сираков и не остана на Герена. Илиян нямаше късмет и с националния отбор - той не бе част от Пеневата чета, просто нямаше начин да се пребори с Лечков и Балъков, макар че смятам, че е достатъчно добър да замести всеки един от тях двамата.   Всъщност, като се замисля сега, при положение че играч като Илиян Илиев не е попадал в националния, че Боримиров беше резерва - значи сме имали наистина силен отбор; днес Иван Иванов - Русия във всеки един мач прави фрапиращи грешки, да не говорим къде играе - но си е национал. Същото и с Благо Георгиев, и с Валери Божинов (хайде, той последния поне играе на Запад от нас). Илиян попадна в националния прекалено късно, въпреки че дебюта му бе през 1991 г., той се наложи едва при Бонев, след Европейското в Англия. И там обаче стана жертва на игричките на разни звездички, но поне му прави чест, че не си затрая дори пред Стоичков. 

Ето и два други мача на Левски и ЦСКА, за които намерих клипове в youtube и в които Илиян Илиев е главно действащо лице.

В този клип Илиян вкарва втория гол, който беше малко а ла Марадона - взе топката някъде в центъра, и като тръгна, навърза 2-3 чорбари и я мушна във вратата. Това беше първия мач на Илиев за Левски срещу ЦСКА, той дойде в Левски малко след началото на сезона за сериозната за времето си сума 2 000 000 лв. И тогава Паро Никодимов, тогавашният треньор на ЦСКА се изцепи: "Кой е тоя, какъв е тоя, че да дават 2 000 000 лв за него?". Илиянчето им вкара много красив гол, а като го смениха малко след това, даде интервю веднага след смяната, на пистата (тогава ги разрешаваха) и каза приблизително следното: "Ами аз го вкарах този гол да му покажа на Никодимов кой е тоя, дето струва 2 милиона". И признавам - това е най-малката цена на Илиян Илиев. 

Както казах, ЦСКА тогава вече бяха пуснали на автопилот - идваха пари от Стоичковия трансфер, те вземаха други добри футболисти - Лечков, Андонов, Метков, Гошо Георгиев, Бакалов и Хвойнев от Ботев и др., продаваха ги, и така. Не само ЦСКА - и  Левски действаше на същия принцип, но в ЦСКА повече се лапаше, но пък и си продаваха добре футболистите  (Левски, с изключение на продадените от Андрей Желязков почти няма трансферни успехи, за съжаление). Тогава започнаха силно първенството (1991/92 г.) 4 кръга преди полусезона водеха 7 точки пред Левски, тогава даваха 2 т. за победа. Единственият шанс за "синя" титла беше загуби на ЦСКА от Левски, Етър и Ботев в оставащите 3 кръга до есента - иначе забрави. Така и стана, ЦСКА загуби 2 пъти и направи май равен с Ботев на собствен терен - и точките станаха май 1 или 2, не помня точно. През пролетта обаче Левски изпусна няколко шанса да измести ЦСКА - загуби от Берое в Стара Загора, направи равен с Хебър в Пазарджик, когато в същия момент ЦСКА направи равни с Локомотив Сф и не помня още с кого - в общи линии, и двата отбора губеха точки, за да се стигне до момент, когато два кръга преди края ЦСКА водеше 3 т. пред Левски и за да стане Левски шампион, трябваше да победи ЦСКА в дербито и да си вземе и последния мач, а ЦСКА трябваше да загуби в 30-ия кръг от Ботев в Пловдив. 

Това не стана, ЦСКА поведе с 2:0, а Левски изравни, но за повече не ни стигнаха силите. Първия гол, много красив, от фаул, отбеляза Илиян Илиев. 

След 1 седмица ЦСКА направи един от най-големите циркове в историята на българския футбол, гостувайки на Ботев. На Ботев им трябваше точка, за да си осигурят участие в евротурнирите наесен за сметка на Етър - и я получиха. Поведхоа 1:0, после ЦСКА "геройски" изравни и се почна едно кюскане, едно блъскане на топката до към 70-тата минута, когато пуснаха в игра Христо Марашлиев - тогава беше млада надежда, ама бързо се превърна в безнадежден случай, като поредното доказателство, че ако баща ти е бил силен футболист, много е вероятно ти да си голяма дупка. Та Марата влиза като резерва, млад кипящ от енергия, и малко след това вкарва за 1:2. Изненада всички на стадиона, чорбетата го поздравиха едва-едва. И като се започна едно ходене по мъките тогава, като почнаха да се правят на разсеяни защитниците на ЦСКА - то какво ли не правиха да изравнят резултата, ама като не става и не става. Пускаха нападателите на Ботев сами срещу Джони Велинов, той се хвърля надясно, те или в него ще бият, или няма да уцелят празната врата. Голям цирк - добре че, все пак 2-3 минути преди края топката влезе във вратата, та не развалиха калимерата.

*********************************************************************************
Не мога да подмина и мачовете на Левски с Глазгоу Рейнджърс. Всъщост тогава все още цялата страна живееше с илюзията, че икономически и политически "нещата" ще се "оправят" за една - две години, и футбола и всички останали спортове покрай тях. Та по тази причина много пари се наливаха във футбола - Илиян Илиев стана най-скъпият български футболист, с трансфер от 2 000 000 лв. И когато Левски се падна с Рейнджърс, при положение че току що беше назначен и Георги Василев на мястото на Иван Вутов  - и селекция се понаправи, и отбора се стегна и заигра още по-красиво - и аз тогава помагах на тате в един ремонт в къщи, и като чухме по радиото какъв е жребият, и му казвам: "Тате, тия имаме шанс да ги отстраним.". Така се стигна до деня на мача, 14 Септември 1993 г., първият мач на Айброкс парк.



Това бяха и времената, в които някои футболни президенти бяха чули, че се печелят пари от телевизионни права и се почнаха едни циркове - то не бяха спиране на камери, заключваха ги по стадионите. Малко по-късно се появи и Порточанов на хоризонта, той пък какви изпълнения имаше в Бургас, не е за разправяне. Конкретно за този мач не знам кой и какво беше договарял, но мача започна на запис късно вечерта и то от 20-та минута. Мача го слушах по радиото, тогава нямаше много частни радиостанции. Вървеше добре, нямаше опълчение, но и Левски много-много не атакуваше. И така си вървеше първото полувреме, 0:0, без проблеми за Левски; коментаторът каза, че много добре се държим, идеално е да задържим 0:0 на почивката и в последната минута на полувремето Моргун взе, че изби една топка в корнер, а след корнера му вкараха гол. После някъде десетина минути след началото на второто полувреме Глазгоу вкара втори гол и тогава почна записа на мача. Решихме да гледаме мача, а не да го слушаме по радиото. Хубаво, гледаме, ама по едно време вече си викам: "Абе той мача вече е към края, дай да си пусна радиото да чуя какво става". Е тогава вече се видях в чудо - коментатора като почна да описва некво опълчение, неква глуха защита и коментира: "Добре се защитава Левски, точно така, трябва да брани резултата!". И един фаул имаше в края на мача, централно срещу Моргун, отмина, отбихме го. Оказа се, че резултата е 3:2 за Рейнджърс. Как и кога - нали гледам записа по ТВ, там още е 1:0. Бре, разсънихме се с татко, гледаме мача - абе не са кой знае какво тия шотландците. По едно време Георги Иванов - Геша дръпна по крилото, омота някакъв шотландец там и я центрира, а там Боримиров я вкара с глава на шотландците. После стана 3:1, 3:2 (аналогичен гол, само че пробива по крилото беше на Кременлиев и гола на Кайзера) и зачакахме реванша в София.
В понеделника преди мача си купих в-к "Футбол" (тогава излизаше седмично) и еди съученик ме попита каква ми е прогнозата за мача. Написах 2:1, само че му казах "Страх ме е да не е в обратната посока". Денят на мача дойде, отидох на стадиона - много народ имаше, тогава все още се играеше пред пълни трибуни. 55 000 зрители (че и повече) на стадиона. Тия дни гледах мача отново - нищо особено не играха и двата отбора. Хаотичен натиск на Левски, малко удари към вратата през първото полувреме, умели атаки от страна на Рейнджърс. Второто полувреме Левски се активизира, но ударите бяха или неточни, или Максуел спасяваше. За да се стигне до едно положение малко преди 80-ата минута, когато Сираков се пребори на крилото с двама шотландци, пусна я към Григораш (един румънец, дойде от Добруджа; на мен ми хареса като нападател, но нещо на Сираков не му хареса), вратаря леко я закачи, колкото да излъже Григораш. Той сам, на празна врата се размина с топката (макар че пропуска на Йовов срещу Удинезе е къде - къде по фрапантен). Така се точеха минутите до края, удари на Сираков и Тодоров профучаваха покрай гредите, но не влизаха. Така се стигна до 90-тата минута, когато топката попадна в Кайзера и .. по-добре вижте видеото, коментара на Борето Касабов е много точен.

Стадиона полудя!
Аз се хвърлих върху един мъжага пред мен, Боби и Данчо (съученици, с които бяхме заедно на мача) се метнаха върху мене - нищо не каза човека, и той беше щастлив като нас. Факли от вестници горяха навсякъде, всички бяха щастливи.
Незабравима вечер.
Още пазя синята фланелка, с която бях на този мач.
Интересното е, че след като напусна Левски след сезона 1994/95, Георги Василев отиде в Анортозис Кипър. С този отбор през есента на 1995 отстрани Шумен в турнира за купата на УЕФА. На следващата година Кайзера отиде при него, а през есента на 1996 г. Анортозис се падна с Глазгоу Рейнджърс в квалификации за ШЛ. Според мълвата, шотландците не могли да повярват, че отново Василев и Тодоров са им се изпречили на пътя и поискали снимки от канцеларията на кипърския отбор когато видели списъка на треньорите и футболистите за първия мач. Пак според слуховете в реванша при 0:0 в последната минута Кайзера пак им треснал една тупалка, ама този път уцелил гредата ...

*********************************************************************************
Днес ще си спомня за един от големите играчи на Левски от 80-те години - Георги Йорданов - Ламята. Поводът всъщност е, че го видях като коментатор на кръг от испанското първенство по една от нашите телевизии. Долната снимка е от сезона 1986/87 г., а Ламята е в средата на третия ред, между Гиби и Кокала.
Малцина вече знаят, че Йорданов е юноша на Локомотив Пловдив, но навършвайки 20 години е пред договор с Левски (всъщност, като юноша на Локомотив след казармата трябва да подпише с родния си клуб, но Йорданов отказва). Искат го и от ЦСКА, но Ламята се оказва мъжко момче и, естествено, подписва с Левски. Това му носи двегодишно наказание. Помня как Йорданов влезе като резерва преди години (бяхме още Витоша) в един мач, аз го гледах в провинцията и коментатора тогава (Мичмана или Николай Галов) спомена: "Това е Георги Йорданов, той изтърпя двегодишно наказание". Тогава не знаех за какво може да това наказание, научих в последствие. Очевидното обаче още тогава беше, че Ламята наистина се оказа мъжко момче, и 3 - 4 години игра на ниво в Левски.
Йорданов беше вълшебен халф, казвам го с ръка на сърцето. Пасове, фаулове (е, не е Пламен Гетов), голове. Помня един мач, беше вече някъде 1989 или 1990, Левски игра на Герена с Локо Пд. Поведохме 2:0, Локото ни изравни, и тогава Ламята им заби 2 гола. Докато една година по-късно, този път на мач с Локо ГО, едва бихме 1:0 - то беше едно кюскане на топката, едно ритане, горката топка. И тогава, голмайсторът беше Йорданов, като го аплодирахме един мъж зад мен се провикна: "Краката трябва да му целувате!" по адрес на играчите на Левски.

Всъщност, Йорданов беше последният от големият отбор на Левски от 80-те, който си тръгна от отбора.
На следващата снимка е точно отборът от споменатият момент - последните мохикани са Искренов, Коев и Йорданов. Само че Гиби вече веднъж ходи в Сарагоса по заместване на Сираков (който като един истински Любимец 13 се контузи малко след трансфера си в Сарагоса). Коев и Йорданов след този сезон също излязоха в чужбина - Коев не помня, а и не ме интересува толкова, но Йорданов премина в Спортинг Хихон и там доста години беше двигател на отбора. Отделно, Йорданов беше и национал, беше в отбора за СП в Мексико, по-късно и до 1992-93 игра в национала, но и там вече отстъпи на по-младите. Е, Йорданов се завърна в България на "достолепната" футболна възраст 33 години, за да играе за ЦСКА обаче. Там го повика Георги Василев и не сгреши - Ламята беше един от най - силните играчи на ЦСКА за него време. Само че когато човек няма късмет, значи няма късмет  - Георги Йорданов игра за Левски на 1. Октомври 1989 г., когато ЦСКА ни победи 5:0. 9 години по - късно, на 13, Май 1998 г. Йорданов отново игра в мач между Левски и ЦСКА и отново загуби с 5:0. Този път с екипа на ЦСКА. И за капак - последното попадение в мача беше негово дело - злополучен автогол.
Ето и видеото от мача.


*********************************************************************************************
А тъй като вчера с Левски се раздели Гошо Петков, днес ще отделя внимание на вратарите в Левски - тези, които помня.
Ще почна с Боби Михайлов, когото помня от средата на 80-те. Първите ми смътни спомени са от мачовете на Левски с Щутгарт от 1984 и 1985 г. Такова нещо досега български отбор не е правил - в две поредни години да отстрани германски колос, отделно втория път и германския шампион.
 

Боби е на заден план, снимката е от 80-те години

А Левски тогава за пръв път направи нещо като дрийм - тийм, за това вече споменах. То в общи линии, отбора си играеше в постоянен състав дълги години, някъде докъм края на 80-те. Боби Михайлов беше стабилен, но често му вкарваха доста левашки голове. Накрая на престоя му в Левски, през 1989 г., когато вече отбора беше разпродаден (Сираков в Сарагоса, Ники Илиев в Болоня, Пламен Николов беше в Швеция, Емо Спасов и той някъде там, Петър Петров отиде в Бейра Мар, Португалия, Емо Велев отиде в Израел и т.н.) дори след един мач на Герена, който спечелихме с 4:3 срещу Етър публиката го замеря със снежни топки. А иначе апотеозът в гафовете на Боби е финалът за Купата на България през 1989 г. Тогава цял сезон мачкахме ЦСКА където и да ги срещнем - първо  есента от 2:0 изравнихме до 2:2 (бях на този мач, един от първите, на които съм бил) и ни отмениха един гол заради засада, след това през пролетта ги победихме и с 3:2, след като още в 8 - ата минута губехме с 2:0 след голове на Стоичков и Пенев от дузпа. Между другото ги отстранихме и от турнира са КСА с победа с 3:0 насред Армията. Тук искам да направя едно малко отклонение - за всичките мачове между Левски и ЦСКА, играни на Българска армия, ЦСКА има само 3 победи - едната е с 1:0 през 1999, когато Димитър Иванов вкара най-бързия гол в дербито, в 39-ата секунда; втората е от времето на Стойчо Младенов, когато ни победиха с 3:0, а третата е от времето на Висшата лига, когато се играха 4 мача в един сезон и накрая в мач без значение с гол на Владо Манчев пак ни победиха с 1:0. Само че от всички отсъдени дузпи на Армията нямат нито една вкарана. Така беше и през 1988 - в мача на Армията (за КСА) им свириха дузпа, която беше спасена. Така се стигна до финала за Купата на България, където ЦСКА поведе отново още в 6-ата минута, но в 13 -ата Ники Илиев изравни. Мача си беше равностоен до края на полувремето, когато минути преди почивката ЦСКА поведе с 2:1 отново от дузпа, отново бита от Пенев. При положение че това беше третия мач между Левски и ЦСКА за 3 месеца и при положение че до този момент имаше една вкарана и една пропусната дузпа, двубоят между Пенев и Михайлов беше доста интересен. В интерес на истината Пенев много хитро изпълни дузпата - в мача са първенството я би в десния ъгъл (до колкото помня), а Боби за едната бройка да я спаси отново. Сега просто се засили и я бутна в другия ъгъл, а Бобката само направи крачка в дясно.
Само че това не беше всичко. След почивката Левски натисна да изравнява, а ЦСКА се затвори и игра на контра. Така до края на мача, когато само за 5 минути Петър Витанов (това всъщност бяха неговите 15 минути слава) два пъти го прехвърли от центъра. ЦСКА спечели Купата на България с 4:1 срещу Левски, а след този мач започна разпродажбата на силния отбор на сините от средата на 80-те години. Боби замина за Португалия, а след това се мота по различни отбори  у нас и в чужбина.
Друг силен вратар, който незаслужено остана в сянката на Боби Михайлов е Владо Делчев. Владо (на снимката е със зеления екип; на тези снимки, от 80-те години, Боби Михайлов е без присадената коса)  имаше само един сезон, 1985/86, когато Левски се казваше Витоша и Боби Михайлов беше наказан заради финала за КБ от 1985 г. Въпреки неприятния сезон Владо изнесе страхотни мачове и беше в основата на спечелването на КБ в края на сезона. Още повече, че когато се игра финала, националите от Левски и ЦСКА вече бяха на лагер - сбор и не взеха участие в този мач. Владо беше много спокоен, много уверен, и най-важното - този вратар беше най - големият дузпаджия, когото съм виждал. Не зная някой да му е правил статистика, но много е вероятно да има  коеф. 0,4 - 0,5 на дузпите. Спомням си една контрола през 80-те години с Торпедо Москва (или Динамо Москва), завършила 3:3, Владо беше спасил 3 дузпи в него мач. Владо беше много спокоен, с много добър рефлекс и мисля, че беше много голяма грешка, когато го пуснаха да се върне в Хасково, а заложиха на Митко Попов и Здравко Здравков едновременно. Прехода можеше да бъде много по-плавен.
За Здравко вече писах; Митко Попов почна много обещаващо, и той се прояви като дузпаджия, но скоро започна да става неубедителен. Премина в Ботев, после в ЦСКА; стигна и до националния отбор, но като цяло не беше от най-силните вратари в Левски.
Следващия силен вратар в Левски беше Пламен Николов - Пинко. Той наистина заключи вратата на Левски, игра от 1992 до 1996 при нас и просто нямаше проблеми с него. Рядко грешеше, имаше много добър рефлекс и не се панираше излишно. Стигна и до националния отбор, беше резерва на Михайлов на Световното в САЩ. В един момент Лафчис го нарочи за свършил с футбола, че почна да пуска много евтини голове - това стана през 1996, когато парите на СИК направиха Славия шампион. 1996 беше доста интересна - Славия стана шампион със Здравко Здравков, който до скоро беше резерва точно на Пламен Николов и правеше страхотен сезон. Тогава играхме един паметен мач с ЦСКА за Купата на България. То беше едно време, в което Левски биеше ЦСКА за "Добър ден", записахме 10 поредни победи. И така не се притеснявахме от ЦСКА като противник, независимо дали е за първенство или за купа. Първия мач спечелихме на Герена с 1:0, автогол на Зафиров. На реванша обаче ЦСКА излезе крайно мобилизиран и ни поведе с 1:0, а след това груба грешка на Димчо Марков (едно недоразумение) позволи на ЦСКА да отбележи втори гол. И тогава стана интересно. Първо Левски натисна, но ЦСКА започна да играе на контри, които бяха доста опасни. Стигна се до червени картони за Дончо Донев и за Зафиров, ако не се лъжа. И така се стигна до края на полувремето, когато при резултат 2:0 за ЦСКА съдията им свири дузпа. Зад топката застана Георги Георгиев, но Пинко спаси. Ако беше влезнала, мача свършваше - 3:0 на почивката, върви играй второто полувреме. След две минути Левски направи много хубава атака, Владо Йонков влезе на скорост и Митко Попов (ей тоя, дето го споменах по-горе) го спъна. Червен картон, дузпа и 2:1. След почивката Левски обърна до 2:4.
В крайна сметка Пинко се махна от Левски, а на вратата застана Митко Иванков, а резерва му беше първо Краси Колев, а след него и Георги Шейтанов (Рижко), който дойде от Спартак Пл.
Митко Иванков беше левскар с голямо сърце. И колкото и невероятно или превзето да звучи, но имаше мачове, които е печелил сам. Като например един полуфинал за КБ срещу ЦСКА през 2004 година. Тогава ЦСКА ни мачкаше тотално, водеше доста пред нас и имаше силен отбор (по-нагоре споменах за една тяхна победа с 3:0 точно от същия период). А Левски тъкмо беше продал Гонзо и на практика нямаше нападение, нямаше голмайстор. И точно тогава, в онзи полуфинал, ЦСКА ни хвана, натисна ни и започна да ни мачка. Мачкаше ни, мачкаше ни, дори и гол ни вкара, но го отмениха (правилно) заради нарушение в атака на Гъргоров. И накрая съвсем неочаквано, в 90-та минута, при една контра на Левски вратарчето на ЦСКА реши да излиза да пресреща Станислав Генчев, той го прехвърли и топката щеше да се размине с вратата, ако Мендоса (висок иначе 165 см) не я вкара с глава - вижте видеото. Така този мач остана в историята заради гола на нисичкия Мендоса, и видеото е така записано, но истината е, че тогава Иванков ни спаси.

И още един мач, в който Иванков показа класа и който искам да спомена - 4 Май 1999 г, когато приемахме Литекс на Герена. Тогава Гришата си беше уредил отборчето за шампион, плащаше си, само дето като излезеха в Европа и ставаха за смях (1998 - резила с Виздев - 4:1 в Ловеч, 1:4 на реванша и то при положение, че Литекс поведе с 1:0 и отпадане с дузпи; 1999 - 0:5 със Спартак М за едно полувреме и 2:6 в реванша в Москва. Селския отбор си е със селски манталитет). Литекс цяла пролет допускаше да му поведат в резултата, а след това обръщаше мача. Дори и на мача с ЦСКА в София (в Ловеч свърши 8:0) чорбата поведе 2:0, а Литекс победи с 3:2 - след 4 дни ЦСКА победи 1:0 на финала за купата на страната. Левски също печелеше, полусезона го завършихме с 14 победи и 1 равен, но въпреки това не станахме шампиони. Равният мач беше именно срещу Литекс на Герена - 0:0. Тогава си спомням, че на два пъти Стефан Юруков остана сам срещу Иванков, но не можа да го преодолее. Просто Иванков играеше със сърце.
И не мога да не спомена, че Митко е най-резултатният играещ вратар в Европа - доста често бележеше от дузпи, докато беше в Левски (мисля, че и за Бурса отбеляза).