Досега подобни мачове вървяха в руслото „едно на мъка“ в зависимост кой ще вкара първи гол. Ако е Левски - преднината се защитаваше с опълчение и късмет в края на мача; ако е противникът - до края на мача безплоден натиск на Левски и „добро сме играли, али сме лошо паднали“. А да не говоря, че мачът беше срещу Черно море - то където и да отиде Илиян Илиев отборите му играят грозен и защитен футбол с основната идея да не загубят. Можеха и този мач да го затворят второто полувреме, да видим ние тогава хубаво ли е да изоставаш с 1:0 на „Тича“.
Този Левски обаче не е такъв, този Левски е различен. Този Левски търси победата до последно, бори се и се старае да обърне мача в своя полза до последната минута. Без ярки звезди, без да хвърчи излишно в небесата, но има отбор, има колектив.
Очевидно съм сбъркал в първоначалната си оценка за дон Хулио - радвам се, че съм сбъркал, все така да бъркам. Но най-много се радвам за Рупанката, това момче може много далече да стигне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!