31 август 2011

Карибски дневници - 4: Дъга, врабче и котки


След литовските дневници (които, трябва да призная, поради липса на интернет достъп от квартирата доста са ограничени - много повече неща мога да разкажа за там) време е да започна с карибските такива. И тъй като събрах малко материалец, сега ще го постна тук; а в бъдеще ще ги опреснявам по-редовно.

1. Дъгата

Доста често съм виждал дъга след дъжд, но никога не е било толкова близко, както сега. Дори имах чувството, че при желание човек наистина може да мине под нея. Когато се приближих до брега на морето, дъгата падаше в него, на около стотина метра от мен.
Странно, а? Както и да е, за пръв път снимам дъга толкова от близо.

2. Птицата 

Не съм орнитолог, така че не мога да определя каква беше тази птица - за мен е някакъв врабчоляк. Историята е следната: имаме радиография, обяснявам на дефектоскопистите какво трябва да снимат, какво се очаква от тях в един момент тока на обекта спира за около минута. През това време чувам шум, пърхане на криле недалеч от мен и когато тока дойде въпросното врабче или там каквото е стоеше и мигаше на парцали. Първо го снимах от далече, но тъй като беше тъмно се приближих и го снимах от доста близо. Толкова близо, че можех да го пипна с ръка. Предполагам, че е пикирало, но спирането на тока го е объркало и се е праснало в асфалта. Каквото и да е то, снимах го от близо. Горкото, беше доста уплашено, но като видя, че няма да го ям, не ми обърна внимание. На сутринта го нямаше - или някоя котка го е изяла, или е отлетяло.























3. Котките

Аз, като любител на котки не пропускам възможността да им се порадвам. В събота бяхме с колегите да изпием по една бира извън дома, да се поотпуснем. Макар че за мен отпускане нямаше, тъй като аз бях шофьорът. И както се чудехме какво да пием, дали да вечеряме или да пием само по бира, сервитьорът донесе меню-то и решихме да ядем. Янчо си поръча риба - микс, а Данчо и аз си взехме филе миньон - наистина го бяха докарали като за цветна снимка. Всъщност, следващия път като идем ще направя и снимки на самото заведение - опитах се да правя нощни снимки, но нещо не се получиха. За сметка на това в заведението или около него живее колония от котки - поне аз преброих 2 мъжки и две женски. Женските специално не отказват пържени картофи, а след като ометоха прилично количество от тях, решиха да се опънат на спокойствие да храносмилат. Котешки им работи.



































4. Неделята

В неделята отидохме до самият северен край на острова. Малко след това място пътя свършва, а иначе плажът е много приятен, на снимките виждате колко е просторен. Рано в неделя е и празен, почва да се пълни някъде към 10. На плажовете тук има много маси и пейки, така че с чиста съвест местните си спретват пикници, а дори съм виждал и палатки, в които прекарват уикенда на плажа цели семейства. Към 10 заедно с местните се разнесе и музика, а малко по-късно и миризма на печено месо. Вероятно някои други бели не са имали късмет.
Водата е кристално чиста и топла, недостатък е, че е адски солена (по-солена в сравнение с Черно море). Дори имаше и разни тропически рибки, стрелкащи се около нас. На някои от снимките в далечината се вижда съседния остров Доминика - едва ли ще се добера до него с плуване, но кой знае?










29 август 2011

За скандалите и БВП

Японската министърка Рено
Много често, когато играя шах, ми се случва да направя следния коментар: "Когато не знае какво да направи, човек върши глупости!". Същото се отнася и за държавите по света. Като погледнеш - бедните се борят за парчето хляб всеки ден, на тях не им е до игрите на демокрация на богатите държави. Докато богатите вече са построили демокрацията и се чудят за какви изгъзици да си харчат парите или каква поредна простотия да извършат.
Да сте чули например за масово убийство в Буркина Фасо, Бирма или Сомалия? А къде са НорвегияСАЩФинландия? Да сте чули примерно, за жител на Либерия да е изнасилвал дъщеря си? А къде е Австрия? Да сте чули за легализиране на гей-браковете в Лесото, Гвияна и Еритрея? Няма и да чуете, но за сметка на това гей да си в Швеция или Холандия
Рашда Дати
Това не е толкова сатирично или смешно - погледнете го откъм сериозната му страна - преситените и презадоволени общества са жертва точно на своето благоденствие. Затова там вече почнаха да се трепят масово по улиците за щяло и нещяло, а свещениците им започват да изпитват силно затруднение при произнасянето на фразата: "Можете да целунете булката". 
В далечна, но богата Япония преди има-няма половин година се разрази скандал с министърката на държавната администрация Рено и нейни снимки за японското издание на списание Вог. Сега, вярно че тя министърката има и по-разголени снимки, пък и да им имам представата за скандал на японците - как била облечена и какво говорила пред списанието. За страна, известна със странните сексуални предпочитания на населението си Япония доста се престарава в този скандал.
Скандали стават и по-наблизо от Япония - е къде е Франция и министърката Рашида Дати. Какво за нея ли? Ами била забременяла от някого, според слуховете - от самия Саркози. Той Саркози, освен че таман стана президент и се разведе, та се ожени не за някоя доячка или магазинерка, а за самата Карла Бруни - на него да му беше само тая Рашида на главата с мед да го намажеш, ама не е. Освен с нея, слуховете му приписват и връзка с министърката на спорта Шантал Жуано, а пък тя също не е някоя скумрия. Да не забравим и голите снимки на Карла Бруни, които се появиха преди известно време в интернет - преди да стане госпожа Президентшата едва ли биха предизвикали такова любопитство, но какво да се прави. Макар че, поне според мен, нямаше да навреди на Саркози да поразгледа така, що за котка има в чувала. 
Шантал Жуано
И така и така сме дошли в Европа, няма как да не стигнем до черешката на тортата, сеньор Берлускони. Малолетки, бунга-бунга партита, грижи за подрастващото поколение - знае си ги тия работи Силвио. То не бяха Рубигейтове, то не бяха проститутки, на които е платено по-малко, дори и нашата Дарина Павлова изплува около Силвио. А като споменах Дарина Павлова, да си спомняте случайно коментара на Силвио по адрес на Паола, дъщеря и? Дори този коментар показва пропастта между бедни и богати - докато за Силвио жените са жени, за наш Сергей те са другарки и, не дай Боже - потенциални феминистки. Вижте видеото в линка, Серго е като чобанин на Байт Експо. 
Марфа Кафаня
Пък и самият Берлускони не куче да го вържеш, въпреки че гони 70-така и вече би трябвало да кара само на спомени - не, нема лабаво, както казваше другарят Живков. Не само с разни малолетки, и той на министърките посяга. Е вярно, в случая Мара Кафаня му е бивша подчинена от Медиасет, та може да е топвал чушката и в по-добри времена, когато не му е била следена всяка крачка, но все пак си е скандал за италианците.
Не може да се отрече, че и Мара Кафаня си хваща окото де. 
Общото в случая е не сексуалните скандали в управляващите кръгове в тези държави, а факта, че Япония, Франция и Италия са част от Г-8. Техният БВП вероятно се равнява на БВП на България от Освобождението насам. И за да видите връзката, ето ви един съвсем пресен случай: Словенската министърка на Вътрешните работи подаде оставка след като в петък избухна скандал, в който я обвиниха в участие в сексуални оргии и употреба на кокаин. Да припомня само, че Словения е една от трите страни от Източна Европа, които въведоха еврото. Преди да стане министър, Катерина Кресал е била шеф на полицията на Любляна и преуспяваща адвокатка. Да сте чули за проблеми с престъпността в Любляна?
Я вижте сега къде е Словения в класирането по БВП. Е вярно, не е на нивото на Япония, Франция и Италия, затова и се е наложило да подаде и оставка де - има време, ще се развие Словения, и тия работи и без оставка ще си минават. А иначе министърката има данни, и то - ухаааааааа, какви данни - що им трябва на словенците оставка да искат, иди ги разбери. 
Катерина Кресал
И като тегля чертата, какво излиза накрая - в богатите държави скандалите са със сексуален характер, като в зависимост от степента на богатство на държавата на въвлечените в скандала им се налага или не им се налага да подават оставка (между другото, няма да е зле да спомена и случая "Люински").
А у нас? 
6 апартамента и смешни обяснения. Подслушвания и Мишо Бирата. Лицензи на рафинерии. Полицейски акции с нулев ефект. Една Калина Илиева ни отсрами, и то не с фалшивата си диплома, а с неустановения засега баща на детето и. Най-известният ни адвокат е Марин Марковски - вярвайте ми, въобще не ща да му гледам голите снимки.
Пак Кресал
Какво да се прави, на някои народи им върви и БВП-то им расте ...

24 август 2011

Sinead O'Connor - Nothing compares to you

Помните ли я?
Тя беше една от първите западни звезди, които видяхме свободно на екран през 1990 г. Когато свободно слушахме VOA Europe и гледахме "Хит видео" класацията с Тод Стивънс. И о, чудо - слушаш една песен по радиото и се оказва, че тя е №1 отвъд океана. И не става въпрос за "Музикална стълбица" или "Пулсиращи ноти" - не, обикновена музика по радиото.
Остриганата и глава беше нещо невиждано (поне за мен) до този момент у нас. В последствие се оказа, че Шин О`Конър е не просто ирландка, ами е баш ирландка - протестантка и на един концерт през 1992 (там някъде) взе, че публично скъса снимката на папата. Онзи, оцелелият от "българската следа".
Протестантска и работа. 
В крайна сметка, Шин си остана май-май само с този хит - ама иначе песента е яка. И сълзата в клипа е истинска - някой да го направи днес, а? Преди няколко дни я дръпнах от един сайт и сега и се кефя, и си спомням за 1990 г. и за толкова много неща, станали тогава. 

23 август 2011

Гейини вълнения

Преглеждайки посетителите на блога ми, вече веднъж съм споделял изненада си, когато открих, че тук се търсят "безплатни гей разкази". И не стига, че се възмутих от това - малко ли порно има из нета, да опират на разказите, че и типично по български, ако може и безплатничко да е. Само че този път, тъй като търсенето е станало през search.abv.bg се разрових да видя аджеба, какви резултати са излезли и какво е накарало развълнуваният търсач на безплатни разкази за бъркане по дупки да се завре баш в моя блог. Та ровейки попаднах на едно местенце, оказващо помощ на разни такива с неустановена сексуалност и наранена душевност. И за да не ме обвиняват в хомофобия (не че няма основание) - ето ви го http://razkrivane.deystvie.org/, малко помощ за неориентирани педровци.
Оказа се, че наистина имало разлика между гей и обикновен педераст (не знам как стои въпросът при лесбийките). Докато обикновеният педераст си е обикновен педераст, гейят си е направо същество от друга планета. Някакво следващо ниво на разум. В едно и също време обикновеният педераст примерно има за цел да се нае*е с някого. В същото време гейят се терзае, че той е гей, но обществото не го е приело и въобще не подозира, че той (гейят) е гей. Оказва се, че гейовете трябва да минават през процес, наречен разкриване - тоест, да обявиш на хора, които не се интересуват за какво си ползваш аналния отвор, че ти си гей. Не обикновен педераст, а гей. Това се оказа някакъв гейовски Рубикон, някакъв крайъгълен камък за гейовете.
В интерес на истината, трябва да призная, че процесът на разкриване има някакъв смисъл, ако се разкриваш (в преносния смисъл на думата) пред родителите си - и без това хорицата се досещат: на 30 си вече и още си затваряш очите при вида на гола жена, но все пак друго си е усещането вътре в себе си, като се разкриеш. Но някаква си организация на педераси (знам как се пише) от двата пола да занимава обществото със себе си и да обвинява обществото, че то не се интересувало от проблемите на организацията - малко множко ми иде. 
А проследявайки връзките от сайта (оня, горе) стигнах до друго педерасо-лесбийско място в нета, където ме застреля гордия пост, че "Светофарите в Пазарджик светнаха зелено за ЛГТБ хората". Направо се почуствах като един Станишев същи при новината, че БСП е спечелила местните избори в Полски Тръмбеш през 2007-а.
Май няма абсолютно никакво значение, че в случая група хора, намираща се в малцинство, налага своята воля на мнозинството.
Всъщност, в изблик на нежност, чувства и разбиране, реших и аз да се разкрия. Затова си седнах на задника (да, ползвам го и за седене! Това прави ли ме гей?) и набързо изпратих едно кратко писъмце. Него го поствам по-надолу, голяма простотия е, не го крия - едва ли ще ми дадат "Пулицър" за написаното.
Аз бях на морето с компания от колеги от университета. Там имаше едно момиче, което много харесвах и което, поне според мен, също ме харесваше. Аз нея я харесвах много отдавна, още от първи курс – имаше страхотни гърди, много се възбуждах като си мислех за тях и вкъщи често лъсках бастуна като си представях как се изпразвам върху циците и.
Така стигнахме до една вечер, тъкмо бяхме яли и се чудехме къде да отидем да пием бира. Аз имах лек проблем – тъй като само пици и банички ядяхме, получавах газове и имах и запек от 1-2 дни, аках много трудно. Та усетих докато седяхме на масата в пицарията, че ми се ака, но не беше сериозно, можеше да потърпи още 2-3 дни. Обаче Тя беше с един много изрязан потник и аз само в циците и зяпах. Затова като отидохме в една таверничка да пием бира и цаца (това е много просташко според мен, но тогава още не се бях разкрил) и аз си поръчах 2 големи водки. Казах си: „Тая вечер ще е!”. Нарочно седнах срещу нея и започнах да закачам краката и с моите. Галих я докъдето можех да стигна, после и тя ми отвърна – играта стана. Пихме каквото пихме и тръгнахме да си ходим. А компанията бяхме 3 момичета и 5 момчета. И тъкмо пред квартирата Тя каза, че иска да се разходи по брега на морето и ми предложи да отида с нея. Думите и бяха като музика за ушите ми, още повече че по нея си падаха поне още 2 от момчетата. Веднага се съгласих, а чух на тръгване и коментари „Как пък на тоя педераст му предложи бе!”.
Стигнахме до плажа, започнахме да се разхождаме, като всъщност търсихме място да го направим. Аз вече бях възбуден, и си мислех – гледай колко е странно, и отпред имам твърда пръчка, и отзад имам твърда пръчка! Най-сетне намерихме едно местенце, аз и бръкнах под полата, направо я награбих за … извинете ме за израза, но ми е едно такова … путката; тя само изстена, дръпна си потника така, че циците и изкочиха и се отпусна назад. И аз като ги засмуках, като ги замачках, ехааааааа.И в този момент…Тъкмо си бях свалил гащите и и го вкарвах, тъкмо бях започнал да я еба, когато някой легна върху ми и ми прошепна в ушенцето: „Цяла вечер си мисля за теб, какви бяха тия закачки?!”. И докато разбера какво става, Тя се измъкна изпод мен, а в мен вече проникваше Той! Лайното съвсем ми се спече, още повече че Той започна активно да го тъпче назад. Помислих си: „Край, сега сигурно ще сера за Нова година!”, но да си призная – това най-малко ме вълнуваше в момента. Той ми разпъваше свинктера, забавяше и забързваше темпото, а най-гадното беше, че беше без презерватив. Сега, аз съм си чистичък, ама все пак ми беше гадно като се изправи, обърна ме и ми го даде де му духам. То вярно, че в мене е бил, ама все пак понамирисваше на ако.
Та така, свърши ми в устата и ме би, щото не глътнах. На другия ден се пренесе при мен в стаята ми и ме наеба още с пристигането си. Оказа се, че вечерта съм сгрешил краката под масата и в един момент съм се заиграл с Него, вместо с Нея. И Той и дал идеята за разходката.
Сега съм разкрит – ануса ми вече побира какво ли не неща, особено след подходяща обработка. Веднъж си пъхнах и бурканче лютеница „Хорце”. Пък и вече не ме интересува какво съм ял и дали имам запек – акам като самосвал, все едно по бобслей писта се пускат.
Всъщност, не съжалявам – понякога се събираме с други гейове, говорим си за наши си, гейски работи, епилираме се, пробваме разни нови пози и така. Още не съм казал на мама и тате, защото тате е бивш военен, пък и е дебеличък, над 100 килограма е – ако разбере, ще ми пръсне халката, той не се шегува. Но това не ме вълнува, някой ден ще намеря сили в себе си и ще им се разкрия.
Важното е, че колегите вече ме знаят какъв съм. Приемат ме напълно нормално, още повече че един от тях веднага се залепи за Нея… Понякога ме е яд и си спомням с тъга за тия първи 2 минути от оназивечершният секс, но после си спомням и за останалите 20 и ми става хубаво едно такова на душата, леко и гейово.Нали ме разкриха що за педераст съм! 
Та толкова от мен за тази вечер. Вярно, че педровците търсят своите безплатни гей-разкази анонимно в нета, вярно, че всеки си е сайбия на задника, вярно, че имат чувства и в крайна сметка и те са хора, но ...мили ми педераси и лесбийки, за да се появи на света един педераст/лесбийка е необходима любовта на двама хетеросексуални.
Така че, молете се да не стана някой ден я депутат, я кмет на София - второто нещо, което ще направя е, да ви преместя прайда на Околовръстното. А най-добре е да се възползвате от промоцията - после може и да няма.

22 август 2011

Kelly Joyce - COS'E' CHE VUOI DA ME?

Тази песен е много стара, но заедно с Аероплани италиани ме връща в 2004/5 и в Портобуффоле. Трябва да призная, че търсих клипа много дълго време, а го имало в youtube много отдавна. Отгоре на всичко, Кели Джойс е французойка. Те и тия на Мартиник официално са французойки, но докато Кели очевидно не знае какво е целулит, тукашните са го изобретили.
Приятни спомени ...
Както и да е, текста е прекалено лек и неангажиращ, но за сметка на това клипа е яко идеен.

21 август 2011

Прост бил, но обичал кебапчета

Американски хазяин беше хванат преди 2-3 седмици от собствените с наемателки да ги шпионира с видеокамери. Самата новина можете да прочетете в подробности тук, а аз поставям едно клипче, посветено на случая. Вижте го, в него са показани и двете главни участнички в импровизирания Биг Брадър.

Е, сега - не е ли човещинка да позяпа човечеца - те и двете студентки стават. Не е като да са някои от Океански риболов!
А бе ... прост бил, ама много обичал кебапчета ...

19 август 2011

Капките

Вече няколко часа той седеше на стария стол и наблюдаваше прозореца. Дъждът тихо барабанеше по покрива на старата къща, по навеса над входа й и по стъклата на прозорците. Той обичаше такова време, толкова е приятно да спиш, а дъждът да ромоли тихо навън. Или просто да седиш унесен и да мислиш за своите си неща... 
Къщата беше много стара, строена от прапрадядо му преди повече от век. Потъмнели греди, паяци и паяжини, скърцащи панти и дюшеме, буренясала поляна пред нея и едва виждаща се пътека, застлана с плочи от реката до селото. Ако не знаеш откъде да минеш, не би открил пътеката. В тази къща се бяха случвали толкова много събития, толкова много радости и тъги са спохождали обитателите и, че вече не беше къща, а паметник на отминало време. Като се замислеше само - прапрадядо му е дошъл тук от другата страна на Балкана, гонен от турците след Априлското въстание с бременната му прапрабаба и вече роденият му прадядо. Тук са се родили още 8 деца, от които са оцелели 5, за да създадат големия му род. В тази къща са се родили дядо му, баща му ... е, той не, той се е родил в болницата, а и тук идваше при баба и дядо на село, докато беше малък. 
Капките по стъклото му донесоха дъх на пчелен мед, намазан върху дебела порязаница и примесен с твърдо домашно масло. Баба му биеше маслото, както е биела маслото прабаба му, както е биела маслото и прапрабаба му, докато къщата е била нова. Баба винаги му угаждаше ...
- Ела, чеде, ела, сине - сякаш долетя от прозореца - Митко, ела, сине да ти дам да ядеш!
После отнякъде нахлу дъх на мляко. Току що издоено мляко от биволица. Баба му му даваше да го пие сурово, още дъхащо на биволицата, от която е излязло... Боже, как го беше забравил! Биволиците! В неговия род открай време са гледали биволици, не крави. Дядо му обичаше биволиците, баща му също ...
Сякаш дъждът нямаше за цел да донесе влага на земята, а да му освежи спомените, да извади на повърхността неща, забравени отдавна.
Той стана и се разтъпка. Приближи се до прозореца и погледна навън - в полумрака все още личеше гората срещу него. Чуваше се и реката зад нея, как бучи. Спомни си как играеше със съседски деца като малък край реката, и как му забраняваха да ходи там сам. Защо ли, там, където се къпеха нито беше дълбоко, нито течение имаше - от притеснение трябва да е било, тя белята за секунда става. И всеки път, като дойдеше да гостува при баба и дядо лятно време, родителите му му заръчваха: "Не ходи сам на реката! Никога!". Баба и дядо всеки ден му повтаряха едно и също: "Играй си, но на реката сам няма да ходиш!" Веднъж само реши да отиде сам да се изкъпе - още помнеше как дядо му го настигна почти накрая на гората и плесницата му го свали на земята. За пръв и единствен път дядо му го удари, а той помнеше не толкова болката, не толкова обидата, колкото страхът в очите на стареца. Имаше страх, определено - а той не виждаше от какво, след като му разрешаваха да стои колкото му се иска с приятелите му. 
Само че сега, като се замисли - и приятелите му не обичаха много-много да ходят да се къпят с него... Сигурно защото са го чувствали чужд - той идваше през лятото за по-дълго и през зимата за кратко. Той идваше от своя свят на трамваи, те живееха с домашните животни и полската работа.
Капките падаха по стъклото, барабаняха тихо и рисуваха пътечки надолу. Някои от тях се сливаха и образуваха странни плетеници за кратко.
Тази къща беше паметник на фамилията му, тя помнеше мъката и сълзите при мобилизациите през 1912 и 1915, сълзите и радостта през 1913 и 1918; тя помнеше родилните болки на раждащи майки и първите звуци на родените деца. Тя помнеше дните на своите обитатели, от първия до последния - само че на него му беше някак си чужда. Може би защото той беше отраснал в София, а сега живееше на другия край на света и това място беше последното, за което мислеше вечер, докато вечеряше сготвеното от украинската му жена. Тя не пожела да дойде с него, въпреки че се разбираше добре със свекъра си - то какво ли имаше за разбиране, баща му им гостува два пъти в Америка за по месец и това им беше. От едното уважение можеше да дойде, но не пожела - бременна беше, детето скоро трябваше да се роди. А и лошо предчувствие имала, дори него дърпаше да не идва, ама няма как - баща му беше починал. В същата тази къща.
Капките сякаш се опитваха да му кажат нещо, редуваха силни и слаби почуквания по стъклото.
Какво ли го е докарало тук, апартамента им в София празен стоеше? Баща му се беше върнал трайно тук - ходеше до магазина в селото 1-2 пъти седмично да си купи храна и това му беше. В София дори и зимно време не се връщаше, а апартамента така и не пусна под наем. Лошото бе, че тук интернет нямаше, дори телефоните не винаги имаха покритие. Докато беше в София се чуваха пред ден в скайп-а, ама тук дори и телефона не чуваше. Какво ли правеше по цял ден, стар човек - нито добитък гледаше, нито земя обработваше?
- Къщата ме вика, сине - каза му баща му на път за летището при последното му гостуване - вика ме; мама и тате ме викат, чувам им гласовете и на баба и на дядо гласовете също чувам! Викат ме там да ида.
Хайде де, много рано изкукурига - си помисли той, но не го каза на глас, не искаше да обиди баща си в последните им минути заедно. А после се оказа, че наистина са били последните им минути заедно - месец по-късно сестра му му се обади и му съобщи.
- В къщата са го намерили, в голяма стая - на леглото лежал и всичко било мокро. Пак било валяло, цяла седмица, но вътре все едно порой е имало, толкова било мокро. 
Капките се редуваха - по-ситни, по-едри - по прозореца. По-едрите сякаш искаха да пробият стъклото, така удряха по него. Вече беше съвсем тъмно навън, гората не се различаваше в тъмнината, а реката зад нея се чуваше сякаш по ясно. Нямаше вятър, нямаше и луна тази нощ. Единствената светлина отвън долиташе от уличната лампа в края на улицата, но тя не се виждаше от прозореца и светлината не беше достатъчна да освети каквото и да било вътре. Но беше достатъчна да си играе на една забравена игра - да търси фигури върху мокрото стъкло. Играеше я винаги, когато беше малък и валеше дъжд - заглеждаше се в стъклото и хоп - тук вижда лице на жена, тук на дете.
И сега, като погледнеше към прозореца, му се струваше, че капките да образували едно лице, само че колкото и пъти да местеше погледа си, само това лице виждаше. И не беше на баща му, непознато лице беше.
- Май е време да си лягам, то тук какво друго ми остава - помисли си той. - А утре ще се обадя на сестра ми, че си заминавам - каквото иска да прави с къщата, ще и оставя едно пълномощно. Жена ми ще ражда всеки момент, трябва да съм до нея.
Затвори очи, но в този момент му се стори, че чува нечии стъпки. Отвори ги - нямаше никой. Приближи се до прозореца - наистина нямаше никой. Върна се при стария креват, легна и отново затвори очи. Пак чу стъпки - този път стана, светна лампата, но нямаше никого. Легна си обратно, затвори очи и започна да се унася...Унасяше се до момента, в който усети нечие присъствие в стаята. Отвори очи, посегна към ключа на лампата, но ръката му замръзна във въздуха. 
А пред него стоеше един човек от вода. Целият от вода. С лицето, което виждаше на стъклото цяла вечер. Стоеше, а водните му очи го пронизваха и го хипнотизираха. Стаята беше пълна до колене с вода, без да има счупен прозорец. 
Водният човек стоеше надвесен над кревата и сякаш искаше да прочете нещо в очите му. А след секунди протегна ръка към него...

Димитър бързаше. Удряше биволиците с настървение, за да скрие страха си. Зад него в каруцата се люшкаха жена му и невръстното му дете. Жена му пак беше трудна. Трудна, празна, трябваше да бягат - утре щеше да е твърде късно. Приятелите на убития Али щяха да го потърсят, със сигурност щяха да го потърсят - Али пилееше ограбените пари с широка ръка.
Димитър го уби. Удави го в реката до нивите. 
Тяхното село остана встрани от въстанието в Тракия преди 4 месеца, но двамата с Али се бяха научили да ходят по опожарените села и да грабят. Влизаха в опожарени къщи, тършуваха, каквото беше останало от башибозука. Али го вземаше със себе си, защото Димитър беше българин и знаеше къде българите биха скрили нещо. Така на много места намираха по нещо и след ордите на башибозуците. 
Докато не се скараха за тия сребърни пафти. Димитър за жена си ги искаше, скоро щеше да роди - или за нея, или за детето нещо ще потрябват. А Али си беше харесал една ханъма в селото и искаше на нея да ги даде. Никой не отстъпи, до бой стигнаха и хилавият турчин дори не можа и ножа си да извади - Димитър го удави в реката. После побягна и право вкъщи отиде, събра малко покъщина и без да обяснява натовари Елена и детето на каруцата и тръгна да бяга през Балкана.
Не го стигнаха, не го потърсиха, не го намериха. После дойдоха руснаците, България се освободи и той престана да се страхува.
Така и не разбра, че Али бе намерен от майка си и тя прокле убиеца и наследниците му. 





17 август 2011

То беше отдавна

То беше отдавна това. Мина и замина, и няма да се върне. 
Онова време, когато нещата бяха истински. Когато черното беше черно, бялото беше бяло, а бозата беше 6 стотинки. Когато на футболния терен биехме рядко, но пък биехме ли, се помнеше с години. И у нас, и там, където сме напердашили някого.
А днес ... днес навсякъде все едно гледам оживяло списанието "Менте&Оригинал". Помните ли го, в началото на Демокрацията ни учеше как да отличаваме менте дънките от оригиналните дънки, менте маратонките от оригиналния Адидас.
Макар да съм левскар, ще започна с нещо от противниковата кошница.
Стойчо Младенов
Ето това е Екзекуторът на Ливърпул. Казва се Стойчо Младенов. И колкото и да ми е неприятно, все още го помнят в Ливърпул, защото той ги е отстранил. Е, не сам разбира се, целият отбор на ЦСКА тогава беше от звезди (бил съм съвсем малък и ги зная само като често повтаряни имена). Само че европейски шампион не се бие всеки ден, и не се отстранява всеки ден. Крайният резултат от интервенцията на Стойчо Младенов е 2 гола във вратата не на кого да е, а на Брус Гробелаар. 
Няма да му викат Екзекутора на Ливърпул ли?
Почти по същото време в Локомотив София играе Начко Михайлов, когото пък наричат Моначко или Екзекутора на Монако. По простата причина, че Локомотив София елиминира Монако с головете на Начко Михайлов. Дори се разказва един виц, че на пресконференция след мач на Локомотив старши треньорът обявил, че следващия мач Михайлов няма да играе. Никола Ексеров веднага попитал: "А ще бъдат ли по-евтини билетите?" 
Начко Михайлов
В общи линии 25 години след тях двамата по нашите терени се появява един друг екзекутор, Екзекутора на Рен. Рен е френски отбор и май България е единственото място, освен Франция, където се знае нещо за него, и то благодарение на факта, че преди 10 години Гонзо тренираше там. За негово (на Гонзо) съжаление, броят на мачовете му за 2 години сигурно е по-малък от номера на фланелката му, с която е играл - колкото и да не му е приятно, ама е факт. Та Екзекутора на Рен, иначе - Саша Антунович - Цоко - се оказа застаряващ, затлъстяващ и леко алкохолизиран сърбин, който си доритваше преди края на кариерата си у нас. Прозвището му Екзекутора на Рен му беше лепнато след като Локомотив се срещна с този отбор и след геройска загуба с 1:3 у дома в първия мач, в реванша на френска земя победи с 2:1 с два гола на Антунович. В интерес на истината Локомотив се разиграха в този реванш, особено след като поведоха в резултата, но силите им стигнаха до там - почетно отпадане. 
Не зная дали голмайсторът на Рен Жером Льороа е наречен Екзекутора на Локомотив след този мач.
Саша Антунович - Цоко
Не по-различно е при останалите център-нападатели. Ако преди 20 години, когато отстранихме Франция водещите ни футболисти играеха във водещите отбори на водещите европейски страни, а тези от вътрешното първенство бяха до един играчи на онзи Левски, който отстрани Глазгоу Рейнджърс и се надиграваше с Вердер, то днешните играят имат шанс да заиграят в Англия, Испания, Франция, Италия или Германия единствено с помощта на Electronic Arts, и то ако ги има в някоя версия на FIFA-та. Ако например взема Христо Стоичков, от неговите 37 гола с националната фланелка веднага се сещам за 6 гола на СП`1994, 3 на ЕП`1996, головете му срещу Германия и Уелс в квалификациите за Англия`96, преди това в квалификациите за САЩ`94 във всеки домакински мач ни свириха дузпа (почти винаги след нарушение срещу Костадинов), която Стоичков превръщаше в гол. И какво се получава - че на прима виста си спомних 18 от 37-те гола на Христо Стоичков в националния отбор. Ако направя същия анализ за Наско Сираков ще си спомня гол срещу Европейския шампион Франция през 1985 г (на 22-години), световният шампион Италия на откриването на Мондиал`86, гола му срещу Аржентина от американския мондиал, довел до въртележка в групата ни; гол в Букурещ срещу Румъния за една невероятна победа с 0:3 като гости, голове срещу Дания, Чехия, Белгия... И не са само головете, говоря и за победи над тези отбори. 
Е, рекордьор по голове в националния отбор е Митко Бербатов. Само че на неговата сметка са записани цели 48 гола, с 1 повече от Христо Бонев. Вярно, Бонев е вкарал 2 от тези 47 на две световни първенства, а Бербатов има цели 3 (три) удара към противниковите врати за 270 минути на Евро 2004, ама да не издребнявам в момента. Простата статистика, която може да се провери от раз в уикипедията показва, че Бербатов е вкарал основната част от своите 48 гола срещу отбори от чергата на Албания, Малта, Андора, Кипър, Белорус и основно Грузия (два пъти по два гола за победи с 6:2). Вярно, има голове срещу Германия, Русия и Хърватия, не мога да го отрека. И ако все пак Бербатов не е човека, по когото да хвърлям камъни, щото какъвто и да е, все пак е в час с играта, не мога да разбера що за нападател (и футболист въобще) е онзи, който в 26 мача за националния отбор ще отбележи цели 2 гола, в клубната си кариера ще смени 5 отбора за 5 години и сумарно ще изиграе стотина мача с двайсетина отбелязани гола? Или пък като халф в националния отбор да имаш 37 мача и 5 гола, които дори да не искам и да търся срещу кого са, като знам с кого сме играли през последните години; а на клубно ниво да се бият 5 клуба за теб и всеки да казва: "Вземи го ти". 
Та казвам, беше тая, когато пердашехме под път и над път Франция и Белгия, когато опъвахме Германия за "Добро утро", когато играехме на световни финали и не ни беше яд, че губим, защото поне губехме с бой.
Да коментирам ли, че Бандаловски на 25 години се смята за млад играч?
Да коментирам ли, че Стоичков навремето затваряше устата на треньори и критици с голове, а Божинов се скара с всеки един треньор в Италия и не можа да се наложи дори в изхвърления в Серия Б Ювентус?
Да споменавам ли зализаният плазмодий? 
Що за спортист може да каже: "Обърнахме по едно малко, какво толкова?" след като играещите картофосеялки от Беларус не само са те победили с 1:0, ами и отгоре на всичко са те разнасяли като пръскачка из лозе? Какво толкова ли - това, че все пак за някои от нас все още съществуват понятия като гордост, чест и достойнство дори когато става въпрос за спортни срещи.
А за какъв футбол говорим въобще, нито на национално, нито на клубно ниво можем да се похвалим с два последователни нормални мача? Когато водещите ни отбори се състезават кой ще направи по-малоумен сезон?
Беше тя тая, беше ...

15 август 2011

14 август 2011

Парчето торта

А всъщност дори не ми се ядеше нищо. Стомахът ми беше свит на топка, и се сви още повече, когато сервитьорката ми поднесе сместа от брашно, захар и масло и се върна при касата.
- Честит Рожден ден! - казах с половин уста.
- Благодаря Ви - отговори възрастният мъж - Благодаря Ви от сърце! Знаете ли колко е трудно на моите години да чуя някой, който да ми честити въобще каквото и да било - рожден ден, Нова година, Коледа, Великден...
Дъждът продължаваше да барабани по прозорците на сладкарницата и сякаш нямаше намерение да спира въобще. Гадно време, дъждовно - точно сега ли намери да скъсаш с мен? Точно сега?! Сега трябва да търча да те търся, сега намери да не си вдигаш телефона, сега реши да си играеш на котка и мишка с мен, сега ли точно ...
- Харесва ли ви тортата? - гласът на стареца ме извади от мислите ми - Аз не разбирам от торти, не ям сладко заради кръвната захар; просто попитах момичето коя е най-вкусната и тя ми предложи тази. Надявам се да ви хареса! Едно време, то беше още преди Девети, татко ни водеше с мама и сестра ми на сладкарница в неделя сутринта, след църква ...  - гласът му сякаш идваше някъде от далече.
А на мен само до торти ми е в момента. Какъв Девети бе, приятелката ми ме заряза с sms, само до торти, сладкарници и Девети ми е в момента!
Наведох поглед към чинийката си - парчето торта си стоеше непокътнато там. Виличката беше в ръката ми, но така и дори не я забих в глазурата. Помислих си, че ще е невъзпитано да не опитам тортата - в крайна сметка възрастният човек с нищо не беше допринесъл за хаоса в главата ми и в живота ми. Напротив, опитваше се да сподели с мен малкото щастие, малкият повод за радост, който имаше. Рожден ден на неговите години - сигурно ставаше на 80! Кой пенсионер въобще празнува рожден ден?
- Извинете, аз ... Ще я опитам, просто се замислих ... Днес не ми върви, толкова неща ми се струпаха на главата ... Може ли едно кафе, ако обичате - повиках сервитьорката.
- ... и аз реших просто днес да вляза в сладкарницата, да взема една от тортите и да я раздам на посетителите и - продължи отнякъде гласът на стареца - Не мога да отида и да празнувам с близки и приятели. Близките ми починаха вече, децата им се разпиляха по света - Америка, Германия, Англия, ЮАР и дори Австралия ... Но човек на моите години трудно се оправя с компютрите, а писма вече никой не пише. Пращат ми снимки, обаче аз ги гледам след време, и накрая губя връзката кой ми е писал, кога. Добре, че е Радослав, едно съседско детенце, което ми помага с компютъра ... - гласът му отново се отдалечи и не го чувах.
С Мария се запознах чрез Мария и Митко. Мария и Митко ми бяха колеги от университета; Митко имаше собствен апартамент, купен от баща му. Само че официалната версия беше, че живее със съквартирант, който учи в Минно-геоложкия и постоянно беше на някакви практики. Баща му имаше собствен бизнес в родния му град и Митко, освен от липса на жилище, не можеше да се оплаче и от липса на пари. Само че ги харчеше прекалено предпазливо - и без това пред вратата му имаше опашка от желаещи да му станат гаджета - къде скромни, къде откровени златотърсачки. Това положение беше до към 3 курс, докато не обърна внимание на Мария, която се оказа по-хитрата от двама им и докато Митко си мислеше, че е поредната преследвачка, така и не разбра кога той започна да я преследва и търси. А не мина много време и "съквартирантът" му се "дипломира" и се изнесе и Мария официално се нанесе при него.
А с нея в живота ми навлезе и моята Мария - най-добрата и приятелка.
- Знаете ли, когато бях дете ... ех, то беше отдавна - и на рождените ми дни канех приятелите си от моята улица и някои мои съученици. Мама поръчваше торта в сладкарницата на Чакърян - какви торти само правеше този арменец! Сладки, тежки торти. Сестра ми никога не можеше да изяде цяло парче от тях, и така и в последствие не ядеше тортите си до край... - продължаваше да разказва живота си възрастният ми събеседник.
Пред очите ми минаха последните три години от живота ми - всеки един ден от тях беше свързан с Мария. Завършване, дипломиране, търсене на работа, търсене на квартира, купуване на кола...Мария и Митко вече се бяха оженили и ни намекваха и ние да се женим.
- Ще си помислим! - отговаряхме в един глас и двамата. Но никога не говорехме за сватба. Мария никога не повдигна въпроса да подпишем, да минем през гражданското. То във началото не можехме и да си го позволим, а и после - рано ни беше, още не се бяхме осъзнали, още живеехме по инерцията на студентския живот и купоните. Понякога Мария се събуждаше през нощта, будеше ме и мен и отивахме до Студентския град - било да се разходим, било да ядем сандвичи или да идем на дискотека. От там директно отивахме на работа. Все още не говорехме за бъдещето, за деца, за собствен апартамент, за по-сериозни неща ... Че какъв разговор за бъдещето може да се води, когато вечерта ти свършва с цигара марихуана?
- ...Знаете ли, аз само говоря и говоря, и сигурно ви отегчавам ... Но вие така и не опитахте тортата ... Опитайте я, моля Ви, поне едно залче - стори ми се, че гласът потрепери и малко му остава да се разплаче. Хубава работа, само това ми остава - с всичко, дето ми е в главата, само разреван старец ми липсва.
"Napuskam te. Imam drug. Sajalqvam".
Само че телефонът и е изключен. Не е била на работа днес. Мария нищо не знае къде е. С кого е? Не знае, или не иска да ми каже - сигурен съм, че е второто. Ти ли не знаеш, от както ви помня сте най-близки приятелки. Всичко си споделяте, дори съм сигурен, че знаеш колко ми е голям, както и тя знае колко му е на Митко. Търся я навсякъде, където сме ходили заедно, докато не осъзнах, че ако наистина ме напусне, никога повече няма да я видя на местата, където сме били заедно. И че всъщност дори да съм имал някакви планове за бъдещето си, за семейство, дом и деца, вече всичко е отишло по дяволите. А когато това ми мина през ума, отново заваля и аз потърсих къде да се скрия от дъжда. И сега освен подслон от леещата се вода имам и торта пред себе си. И рожденик.
Костюмът му е стар, сигурно го е купувал още по времето на бай Тошо. И дървен, полиран бастун - такива съм виждал във филмите за мафията. Кой у нас въобще вече ходи с бастун? Подстриган, с вратовръзка - стегнал се е, все едно отива на сватба, а не на рожден ден.
- Извинете ме, аз ... просто днес ми е много кофти ден, съжалявам че ви го казвам. Ще си взема от тортата, просто искам да си събера мислите на едно място... На колко години ставате, ако не е тайна?
- Осемдесет и три!
- Да сте жив и здрав поне до сто и три ... Искрено Ви го пожелавам, моят дядо почина на 67, аз бях на 13 като стана... ама да не говорим за такива неща, имате приятен повод. 
- А ако не е тайна, на Вас какво ви е? Виждам, че сте разпилян и умът ви е някъде другаде - мога ли да ви помогна?
- Ох, тя е дълга за разправяне, лошото е, че и аз не знам откъде ми дойде това! И нищо не ми е ясно, въртя се цяла сутрин в омагьосан кръг.
- Ами я опитайте от тортата и ми разкажете, поне докато я изядете - просто за да не говоря само аз. Разкажете ми, ако не мога да Ви помогна със съвет, поне ще си подредите мислите и ще Ви олекне!
Имаше право. Посегнах с вилицата, боднах връхчето на тортата и го поднесох към устата си и в този момент ми се стори, че видях някакъв проблясък в очите му. Сякаш за секунда се преобрази, сякаш за секунда не бяха очите на осемдесет и три-годишен старец, а бяха присвитите очи на котка, дебнеща птичка. Ръката ми се отпусна обратно.
- А бе малко ми е неудобно, рожден ден имате, торта ме черпите, пък нито Ви познавам, нито пък подарък Ви нося...
- А, че откъде-накъде ще ми носите подарък? Че откъде ще знаете, моля Ви се... За последно ми поднесоха подарък на пенсионирането, ами то оттогава има вече 20 години! Моля Ви, моля ви ... просто се насладете на тортата, дано Ви хареса въпреки проблемите Ви...
- И въпреки това ми е неудобно... - продължих аз. 
- Нищо, нищо, не се притеснявайте - яжте и ми разказвайте, ще Ви олекне, ще видите.
- А, че то какво има да разказвам, тя историята ... нито съм първият, нито съм последният - започнах и ръката ми се вдигна към устата.
Тортата беше безвкусна. Все едно ядях плесенясал хляб, изчистен набързо от плесента. 
- ...Мария беше най-добрата и приятелка и аз веднага и се лепнах. То стана и лесно де, навсякъде като ходим четиримата ... - и плодовете отгоре, и желето бяха някак странни, лепкави едни такива, пък без вкус на плодове. 
Хайде де, толкова неща са ми на главата от сутринта, само до вкуса на тортата ми е в момента. Давай да я ям, да спира дъжда и да тръгвам да търся Мария.
Парчето торта е преполовено. Я, колко е малко... Продължавам да разказвам на събеседника си отсреща.
- А татко беше ... е, индустриалец силно казано, но имаше малка работилница за тенекеджийски услуги. Той, двама помощници, тогава им казваха калфи все още - не знам дали сте срещали тази дума в книгите, то вие днешните повече пред компютрите киснете и все на нещо играете. Та калфите, чирачета няколко - в общи линии бяхме заможни. Все пак къща имахме, на 20 минути от Двореца, не сме били първа ръка хора, ама и последни не бяхме. А селяните от околните села ...е, тогава и Дървеница, и Симеоново, и Бояна и Княжево бяха села около София - та селяните идваха да си купуват газени лампи, поръчваха разни неща да им прави татко...
Поглеждам събеседника си и се учудвам - как може да се облече така безвкусно, с такъв стар костюм - сигурно е на дядо му. А бе какво да се чудя, тия днешните млади съвсем не знаят как да се облекат, те и на театър по къси гащи и чехли ще идат. Хайде да дояждам тортата и да ходя да ... да ходя да ... за къде бях тръгнал... за къде, купувах ли нещо, на лекар ли или ..?
Къде отивам? 
Мария ... каква Мария? Мария беше жена ми, но тя почина още през 1997-а. Каква Мария ми се върти из главата?
Бъркам в джоба си - какво е това? Какъв е този телефон, та аз с микровълновата не мога да се оправя, откъде се взе този телефон в джоба на якето ми.
Откъде имам това яке?
Почвам да забравям вече! Не е трудно, на моите години. 
Поглеждам събеседника си и му благодаря за почерпката. Той ми се усмихва, но май насила. Нищо, вземаме си сбогом и си тръгвам.
Отивам до тоалетната, да не ми се доходи в трамвая. Измивам се, поглеждам се в огледалото - наред ми е всичко, че и отгоре - откъде ги имам тия дънки, аз никога не съм носил дънки? Ризата и тя ми е много младежка, това риза ли е? Както и да е, ще ида на лекар и ще ми смени хапчетата. Всичко си ми е наред.
Само очите ми са като птичка, хипнотизирана от котка.

13 август 2011

Де да беше така ...

Де наистина да беше така на Мартиника ...
Чёрная грация

11 август 2011

Наобратно

Всичко е наопаки в България. Всичко!
Не е само клатенето на главата - да беше само то, с мед да ни намажат нас, българите.
В другите държави - почне една фабрика от велосипеди, после автомобили, накрая самолети произвежда. У нас, в Ловеч - първо се сглобяват самолети, после "Москвич"-и и "Булгаррено", накрая велосипеди, а днес май и велосипедите са в запас. 
Тамошен гей
В белите страни националният им отбор почва със слабаците, после минава в средната категория и накрая вземе, че стане я европейски, я нещо на световното направи. Нашите първо даяниха 32 години без победа на СП, после взеха, че за няма и седмица набиха де що има финалисти от предното световно - първо Аржентина, а после и действащият шампион Германия, а днес треперим пред Македония, Албания, Черна гора, Беларус и Корсика. И на клубно ниво същата работа - почнахме от европейските шампиони, а сега се радваме, ако въобще вкараме гол.
В белите страни като си изгонят монарха, не му дават да пристъпи обратно, конфискуват му де що има имоти и не го споменават дори. У нас - не само че се върна, не само че си взе имотите, ами и премиер го направихме.
Белите държави водят войни, за да поправят загубеното в предните войни. Нашата води войни за да стане още по-лошо и в следствие на това 1/3 от територията на страната е зад официалните ни днешни граници.
В белите страни като убият някого и хората помагат на полицията да залови убиеца. У нас получават амнезия.
В белите страни дори най-големите престъпници влизат зад решетките; у нас дори най-малките ги пускат да се лекуват.
В белите страни престъпността първо започва с единични убийства на улицата, после се вземат заложници и се иска откуп, докато накрая се стигне до масови убийства. А при нас - точно обратното - почваме от масовите атентати и вървим назад, към дребното, към единичното. Исканията на похитителите на Запад от нас се простират от милиони долари откуп до освобождаване на политически затворници. У нас се оказа, че при вземане на заложници терористът нито знае какво иска, нито знае колко са му заложниците, нито пък къде се намира. Хората там обират банки за да се сдобият с пари за някаква цел или кауза, у нас банки се обират ако не си вземаш шофьорския изпит.
Нашенски педераст
Каквато ни държавата, такъв ни и тероризмът.
Е например САЩ - голяма държава, богата държава. Ми я им вижте тероризма - Давидова клонка, 11 Септември, чат - пат масови убийства по университетите и колежите. Дори да не ходим толкова далече, ето и скандинавските държави чат пат някой превърти, и вземе да трепе наред
Там дори Ал Капоне влиза в затвора
Дори днешният ден ни отваря очите за разликите между тук и там - инциденти в Естония и в България.
Дори няма да се изненадам, ако утре часовниците в България започнат да въртят на обратно. 
В белите страни ония, обратните, почват от обикновени педераси и еволюират до гейове. При нас еволюция няма, бяха си педераси, и същите педераси си останаха, но се представят за гейове.

10 август 2011

Писмо до Цецко

Господин министре, господине Цецко!
Тия дни много се разшумя за даренията. Той и Бойко, с кой акъл взе да разправя, че да сте ги спрели даренията и да карате само на бюджет? 
Че то сал на единия бюджет живее ли се? Че то сал с едната заплата изкарва ли се? Бюджет, бюджет - вярно, къде милиард ви е заделил Дянков, ама то за кое по-напред - министри ли да подслушвате, БОРКОР ли да правите, Цецка по хотелите ли да пазите? То на Бойко му е лесно, той и зайци, и кокошчици знае как се гледат, и царевица сигур си е насадил в задния двор в Банкя; пък и с малко кара - една филия с мас и захар му стига.
Ама да беше питал преди да си отвори устата, че ще спирате даренията - 6 имотеца как се поддържат с едната заплата? Какво, като колегата ви Тотю вдигна минималната с 30 лв, че то това пари ли са? И пари да са - колко да са, има-няма 15 кила бензин, и то отпреди да бастисате лиценза на ЛУК Ойл.
То вий ги не слушайте другите министри какво говорят - завиждат, тяхната мама, завиждат - от чиста завист е това, и от злоба! Някой например, да е дарил нещо на министерството на културата? Ей така, някой лев да се намира в касата на Веждичката, а? А на министерството на здравето - аааааааа, линейки ще ми карат - че то една линейка сигур смуче бензин като танк Т55АМ2? А Дянков сигур най-много завижда, щото тия дарения показват кого харесват хората. Аааааааааа, постни пици ще ми разнася, а? На ти пица сега! Няма да завиждат ли? 
Ама и вие, господине Цецко, и вие за всичко по акъла на Бойко се водите - ще декларирате воля да спрете с даренията. А бе Цецко, а бе аланкоолу - то веднъж декларираш ли воля, край - went horse into the river*. Свърши тая, пиши я бегала работата. Че то това е най-важното бе, господине Цецко - върти, сучи, само воля не декларирай. Декларираш ли воля за нещо - ау, и вуйчо ти не мож` те откачи после! То вярно, не значи че от раз ще ги спрете даренията, дори не значи че въобще ще ги спрете, само че някак си тръгнеш ли по тоя път, с декларирането на воля ... тя ясна тая.
Аджамийска работа, господин министре. Чак сега разбрах защо вашите имоти всъщност тъст ви ги е купувал. Ако оставят на вас, сигур още ще се свивате в някоя панелна гарсониерка я по Люлин, я по Обеля.
А всъщност, господин министре, аз това цялото писмо ви го пиша да ви попитам нещо - то дарения - дарения, бензин дарявали хората (бензин - бензин, берекет версин, няма да ги връщаме, я!). Тоя бензин какво го правите - продавате ли го, пиете ли го, къпете ли се с него или го къткате като дойде време да косите тревата пред министерството, да имате за косачките?
Не за друго, господине Цецко, но си седя аз тука и си мисля някои неща: бензина, разбрахме, го имате осигурен; не може ли да се разберете там с генерал Аню (той, да ви кажа, повече на артелчик мяза, ма т`ва между нас си) да ви прехвърли или под наем да ви даде (или пък дарение да ви направи) онез розовите BMW-та? Ще им ударите една бяла боя, надпис "ПОЛИЦИЯ" и ги ползвайте - щото аз патрулки и ладички съм виждал; от онез, петиците, пък те са руски коли, като е за харчене на бензин с малки цифри не работят. Както и да е да не задълбавам излишно - та не може ли да ги вземете тия баварци и да ги турнете на пост я на бул. "България", я на някое друго място, където се организират незаконни гонки нощем? Разправят, че полицията ги знаела тия места, ма не и се занимавало с тях. Пък с 20-25 годишна Лада да гониш Ауди А6 не си е работа. То не зарад тоз, последния инцидент - дето оня келеш ти премаза тия двамата пешеходци - то те са си виновни, ще ми се разхождат по нощите по тротоарите, че и безопасно да бъдело. Това къде го има по света? Не, просто се замислих - по Младост, по Люлин, по Обеля - да се гонят и да се трепят, ама бул. "България" не е ли онази улица, по която минава Властта? Вие, демек, вие и Бойко - Първанов какво да го броим за власт, той още 5-6 месеца и сбогом, Гиргино. То някак неудобно се получава, не стига че Кюлев го застреляха там и се оказа, че камери и за цяр няма, ами и сега още да ги няма камерите - пълен резил. Та не може ли вместо да декларирате воля за спиране на даренията, да си поискате да ви дарят другия път някоя и друга камерка и система за видеонаблюдение? Пък за по-лесно, може дарителите ви да си направят партия - той оня, земеделския по- ги разбира тия неща с кооперирането, може да ги светне как стават - един ще купи камерите, друг компютрите, трети сървър ще донесе. 
Пък накрая може да се направите на цапнат с мокър парцал (като бивш милиционер не би трябвало да ви затрудни) и да декларирате воля за спиране на среднощните гонки. 
Е тогава вече жална им майка на състезателите!
 ___________________________________________________

* went horse into the river - уйде коня у реката.