27 януари 2017

Петък следобед


- Ох, къде е Жената, която ще ме обича такъв, какъвто съм?
- Ето ме, аз те обичам!
- А, не, не ти, ти си грозна!
***********************
Той и подари кантарче за Коледа.
Тя му подари линийка.
**********************
Две жени си говорят пред входа на блока. Излиза трета и си започва да се оплаква:
- Ох, всичко ме боли, ръцете ме болят, краката ме болят, всичко, всичко ...
- Не лъжи, вчера двама бяха при тебе, днес още един!
- Дребни душички сте вие, дребни! Едно здраво място видяхте и за него ми завидяхте!

24 януари 2017

Цецко и Жозеф Дол

На снимката е Цецко в разговор с председателя на ЕНП Жозеф Дол.
До Цецко предполагам, е преводачката, щото Жозеф Дол едва ли знае български, а Цецко със сигурност знае само български.


23 януари 2017

На Лубянка

На снимката е сградата на Застрахователно дружество "Русия" на площад "Лубянка"№2 в Москва. 
В съветските времена там е разположен Комитетът за държавна сигурност, КГБ. Или както са се шегували при Сталин, сградата се е превърнала от "Росстрах" в "Росужас".

21 януари 2017

Не е Чехльо, генерал е!

За недоразбралите, на трибуната не е Чехльо, а офицер от запаса, и то генерал. 
Истински строеви генерал, не паркетно леке като Борисов или Атанасов.
При него подвиквания от място очевидно не минават. 
Да си народен представител и да подвикваш от място, когато новоизбран президент за пръв път се обръща като такъв към Народното събрание показва първо липса на възпитание, и второ - че не ти е мястото там.
Така че можете да се възмущавате и напущате колкото ви душа иска, по пет пъти на ден
Остава ви още една седмица!

20 януари 2017

Петък следобед

Дали единия от близнаците си мисли, че не е бил планиран?
*****************
- Скъпа, искаш ли да правим секс?
- Не, мили, боли ме главата.
- Спокойно, нея няма да я ползваме днес.
*****************
Предлагам, за да е ясно на всеки, жените при получаване на оргазъм да вдигат ръце и да обявяват "Тадаааааааам!"

18 януари 2017

Как се защитава националната чест

Действието се развива в Чехия, на Световното първенство по хокей на лед за девойки, 1/4-финал между домакините и Русия. Мачът е доста груб, изпълнен е с провокации, рускините в крайна сметка печелят с 2:0. 
След мача, по правилата на Международната федерация по хокей на лед се изпълнява химна на страната-победител. Не знам дали е заради прословутата омраза на чехите към руснаците или просто яд от загубата, или комбинацията от двете, но 1 500 чехи в залата започват да освиркват руския химн.
Наташките обаче не си оставят магарето в калта!

Шапка им свалям на тези момичета!
Така се помпа национално самочувствие, така се възпитават хора, които си обичат родината и са готови да я защитават.
Не с карнавални шествия, кухи лозунги и ураджийски призиви.
И когато се чудите защо Русия е велика държава, пуснете си това видео, ще разберете защо.

13 януари 2017

Мисли

Иванчо трамбова приятелката си върху спалнята на родителите си. Те внезапно се прибират. 
Мислите на всеки:
Марийка: "Леле, ще умра от срам!"
Иванчо: "Леле, какво ме чака като си иде Марийка!"
Бащата: "Браво бе, на тати юнака!"
Майката: "По-широко си разтвори краката ма, не виждаш ли, че му е неудобно!"

12 януари 2017

Магически отвари и къде да ги намерим

Супичките на Малкото Кате все повече заприличват на нещо, правено в час при Сивиръс Снейп.

П.П. Вкусни са.

10 януари 2017

За Саад и Надеждата

http://www.renaud-bray.com/ImagesEditeurs/PG/1110/1110966-gf.jpgПърво ще започна с една препратка към "Изкуплението Шоушенк". Там (във филма) Ред казва на Анди:
- Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо ...
А иначе, Саад Саад е герой на "Одисей от Багдад" от Ерик-Емануел Шмит. Въпреки, че е писана от французин от името на иракчанин, историята, която се разказва вътре е интересна и в нея се казват много истини. Саад е роден в Ирак на Саддам Хюсеин, животът му започва в една тоталитарна държава, преминава през Първата война в Залива, ембаргото и свързаната с него мизерия и нещастие, Втората война в Залива, свалянето на Саддам, хаосът след това. 
Емиграцията на Саад е напълно естествен процес на този фон.
Саад на арабски значи "надежда", но самият той в много моменти от книгата губи всякаква надежда. Прекалено много стават ударите на съдбата върху него и близките му, за да си позволява да се надява на нещо по-добро в този живот. В тази връзка надеждата е опасно нещо ...
Саад извършва една малка одисея - от Багдад през Кайро, Малта, Сицилия, Франция до крайната му цел Лондон. По пътя си среща различни хора, най-често емигранти като него. Някои са добри (Бубакар, Леополд), други - не. Общото е, че всеки носи със себе си много истории на насилие, нещастие и сълзи. И се надява да стигне до Обетованата земя Европа. 
Много интересна гледна точка има Саад (или авторът, все тая) върху това къде е родината? Или какво е родината, ако искате. За Саад Ирак не е родина, що за родина е мястото, което ти е донесло толкова смърт, нещастие, липса на перспектива и насилие? Родината е там, където си щастлив. Интересна е мисълта на баща му за оптимизма: "Аз съм оптимист, който казва "утре", а ти си оптимист, който казва "Там". Твоят оптимизъм се разкрива в пространството, а аз го разпределям във времето".
Четейки това човек, ще - не ще се замисля за това от кои оптимисти е.
Или за емигрантите: "Има два вида емигранти - едните пътуват с много багаж и си мислят, че където се установят, там ще стане по-добре. Те никога не успяват, те носят проблемите със себе си; вторите пътуват без багаж, те успяват да се приспособят там, където отидат." 
Най-голямо впечатление обаче ми направиха мислите на Саад на границата между Франция и Италия. Когато една сутрин се събужда в една крайпътна канавка и разсъждава за съдбата на хората:
"Нали всеки човек е изпитвал този страх, поне за миг и е осъзнал, че по своята същност нито една от многочислените характеристики не му принадлежи, че само на йота се е разминал от това, да се роди на друго място, да научи друг език, да получи друга вяра, да бъде възпитан в друга култура, пропит от друга идеология, с други родители, други наставници, други образци.
Аз, емигрантът, непрестанно им напомням за това. За пустотата. За основополагащата случайност. На всички тях. И затова те ме ненавиждат. Нали аз бродя по градовете им, заселвам се в пустеещите им къщи, залавям се за работа, от която те се отказват и по този начин им казвам на тях, на европейците, че искам да съм на тяхно място, да се приобщя към привилегиите, които им е дала сляпата съдба.
Когато ме видят, те разбират, че на тях им е провървяло, че са изтеглили щастливия билет, че острието на съдбата е минало на микрон от тях и споменът за тази първична и основна уязвимост ги парализира. Нали за да забрави за пустотата, за да си придаде значение човек се самоубеждава, че поради някакви дълбоки, неразрушими причини той принадлежи именно към този език, нация, място, раса, морал, история, религия, идеология. Но както и да се маскира, трябва само да се замисли за себе си или да срещне нелегален имигрант, той всеки път губи илюзиите си и намира пустотата: той не може да бъде себе си - италианец, християнин, още някой друг ... Той е събрал в себе си набор от характеристики, те са му дали плътност, но в дълбините на душата си той знае: неговата задача е само да ги получи и да ги предаде нататък. Той е само пясък, пресипан в опаковка; сам по себе си е никой и нищо ...
"
Та в този ред на мисли още веднъж осъзнавам колко е тъжно, че България е само транзитно място, през което мигрантите се опитват да стигнат до Запада и как хора, бягащи от война, бомби и разрушения не искат да спрат у нас. Но това е тема на друг разговор.
Иначе, за Саад и надеждата ... В един разговор с баща си Саад научава, че брадавица може да изчезне сама, стига да я наречеш с правилното и име. Но трябва да го уцелиш. На Саад му се появяват няколко брадавици в началото на книгата, той все не успява да уцели името им докато най-сетне не решава да пробва със Саад, с "надежда".
Бих препоръчал тази книга на Динко, Перата и останалите local heroes, но се съмнявам, че в последните 5 години са чели нещо по-различно от ароматизатора в тоалетната. Но пък ако имате желание, препоръчвам ви я, ще ви хареса.

02 януари 2017

Миле Китич по празниците

Квартална кръчма в Перник, лятото на 2009-та.
Вратата се отваря и влиза един перничанин:
- А бе, знаете ли кой умре?
Разговорите секнали, музиката спряла, всички се обърнали към него:
- ... е па кой умре? - чул се някакъв гласец в тишината.
- Е па Майкъл Джексън умре!
В дъното на кръчмата се надига някакъв:
- А Миле Китич добре ли е?



Иначе ...
Kilo dole kilo gore oooo briga me
i na licu dve tri bore ooo bas takvu volim te
bujna kosa bujne grudi, po mojoj si meri sva
imas sve da me izludi da da da da da da
... тая песен що свинско на въглища и троянска сливова изяде и изпи тия дни, не е за разправяне!