29 декември 2010

Шопи със сопи

Oravsky hrad
Всъщност, тази публикация трябваше да се казва "Краят на пътуването" и да опиша своето завръщане за празниците от Литва до България. Само че родната ни действителност ме накара да променя заглавието. Шопите със сопите са част от "Септември" на Гео Милев. Тази поема по ред причини премина покрай мен, в смисъл - навремето не и отделих достатъчно внимание отново по ред причини, но поне това запомних.
Та да се върна на мисълта си.
За 3 дни преминах 2300 км от Литва до България, като преминах през Полша, Словакия, Унгария и Сърбия. Преспах в Полша (планирано) и Сърбия (непланирано, но не ми се прави на тираджия - герой на капиталистическия труд). Пътищата - като в България - някъде по-добре, някъде по-зле. Разликата - знаците. До Калотина навсякъде има пътни знаци и маркировка, където има дупки след няколко месеца ще ги запълнят, докато при нас ако има знаци, няма маркировка, ако има маркировка има и дупки, а ако са запълнили дупките тази пролет, следващия ремонт ще е след 3 години минимум. Преминах през половин Европа в зимни условия - навсякъде основните пътища бяха почистени; в интерес на истината истински сняг имаше до Будапеща - от Литва до Северна Унгария. В момента, в който стъпих на М5, магистралата от Будапеща към Сегед, пътя беше сух - сняг в Унгария беше валял колкото да се каже, че е зима. За Сърбия, и особено за Източна Сърбия и Западните покрайнини снегът беше по-скоро изключение. Имах 3 по-неприятни ситуации: първо, в Южна Полша рано - рано сутринта един ТИР беше блокирал пътя, вероятно шофьора беше заспал и навлязъл в насрещното, завъртайки се и затваряйки платното. Това ми причини половин часов обход през едно полско село, а там вече улиците не бяха почистени до асфалт. Втория неприятен момент беше при преминаването на полско - словашката граница, където очевидно не всички пътища са коректно записани в картата на Гармин-а ми - все едно, преминах, не съм останал да спя там. И третия момент (вече в Унгария) беше свързан с едно рязко набиване на спирачки, за да не се нацепя в един юнак, който караше една кола с върху ремарке и светлините му бяха сведени до минимум. 
Да се похваля, видях един от най-красивите словашки замъци, Oravsky hrad  - снимката съм взел от Интернет, тъй като нито очаквах да го видя, нито имах възможност да спра и да снимам, нито пък ми се спираше. 
Полша, колкото и гъсто населена да е, колкото и да няма магистрали или магистралите и (където ги има) да са повече за заблуда на противника, отколкото за улеснение на придвижването, все пак беше добре почистена. Словакия - направо се изненадах да премина Словакия през Татрите, през Банска Бистрица и Ружомберок (ама и имена на градове имат тия - особено в Полша и Унгария - Бидгошч, Бекешчаба) и пътят да е почистен до последната снежинка и опесачен. В Унгария като стъпих на магистралата - от Будапеща до Сегед са 175 км, минах ги за два часа. Ако не бях влезнал толкова късно в Сърбия, щях да се прибера за два дни.
За сведение на тези, които често посещават блога ми в търсене на информация за сръбските граници - границата с Унгария я минах за няма и 20 минути - нито са ме проверявали (за унгарците излизам, не ги интересува какво нося в колата си), нито са ме карали да отварям багажника си. Паспорта на ЕС си казва думата. Като се мине Белград и към София основният трафик (до колкото го има) е от турци, живеещи в Западна Европа и прибиращи се за празниците (не е като лятото, но все пак има) и от скиори, пътуващи към Банско. В общи линии, рехава работа.
На Калотина се оказа, че има някакъв проблем с компютрите и ни претупаха по бързата процедура.
И се прибрах, минах границата, вече съм си у дома.
И се започна.
Е сега вече ще разберете защо смених заглавието на темата.
Първо - в София ме засякоха 3 (словом: три) пъти - единия на бул. "Ломско шосе", където някакъв горд собственик на Форд излезе от квартална улица и спря на знак "Пресичане на път с предимство" кажи речи в средата на платното; втория път някакво гъзенце от македонските села, с регистрация Е на черния си мерцедес (ама бил втора ръка и на 200 000 като го е купил тате - голяма работа) реши, че държа по-голяма дистанция от автомобила пред мен за да се намърда той - това на бул. "Васил Левски", някъде преди кръстовището с "Дондуков"; а третия беше черен джиб Туарег, който също реши, че по-голямото разстояние между моя и предния автомобил е за него, само че освен че ме засече, беше скаран и с мигачите, и с ограниченията на скоростта, независимо че това стана на Орлов мост и по "Цариградско шосе" ограничението е от 80 км/ч.
И това само за 1 час, колкото ми е необходимо да премина от единия край на София до другия.
Да не израждаме темата толкова тесногръдо, а? Няма значение, че няколко дни по-късно само за половин час видях две катастрофи - близнаци - едната на светофара на "Граф Игнатиев" и "Евлоги Георгиев", а другата на светофара на "Граф Игнатиев" и "Васил Левски". И в двата случая заради неспазена дистанция задният удари предния при спиране на светофарите.
Блокът, в който живея, ме изненада с входна врата, която не се затваряше нормално - не зная от кога, но очевидно не е от ден и два. Вратата не се затваряше отвън и за да се затвори, трябваше да се тресне бая силно, така че и на 5-ия етаж да разберат, че си излязъл. И така, живущите във входа съкооператори очакваха очевидно някакво коледно чудо, което да оправи вратата. А, да не забравя - една сутрин точно на входната врата се срещнах с госпожа Н., чийто съпруг е колега на жена ми, с повече стаж и съответно по-голяма заплата. Това не попречи името на госпожа Н. да бъде в един списък с едни хора, които дължат едни суми към касиера на входа. Сумата беше малка, има - няма 100 лв, но все се чудя как е възможно хората с по-малки доходи да са изрядни платци на всичко в държавата, а хората с по-големи възможности да се помайват.
Та госпожата Н. така, разминавайки се, ми подхвърли: "Ами то ти, като домоуправител, трябва да поемеш нещата и да организираш да се оправи вратата". В интерес на истината, семейство Н. живеят на първия етаж и са пряко засегнати от входната врата - тя е метална и отварянето и затварянето и е съпроводено с трясък.
Да де, ама господин и госпожа Н. нито дават идеи, нито си мърдат пръста да се оправи този проблем с вратата - особено след като в последните дни не се затваря нормално.
Аз първо реших, че бравата е сдала багажа, после реших, че автомата не е наред. А, и според госпожа Н. "...някой постоянно го пипа. Той преди Ангелов (съседа и на първия етаж) го пипаше, ама сега нали ги няма ...". Много ми е интересно кой ще вземе да си носи столче и отвертка да си играе с автомата, ама щом го е казала г-жа Н., трябва да е така. Госпожата ни спестява закупуването инсталирането на система за видеонаблюдение, като успешно замества камерата и сървъра, който да съхранява записите, прекарвайки доста време залепена за прозореца си. Очевидно вътрешното и наблюдение куца или автомата на входната врата и е в зоната на ограничена видимост.
Та така до тази сутрин, когато реших да се заема с входната врата и с таблото на асансьора (то си беше дреболия, няма смисъл да го описвам - два винта и айде). Дори извиках и подкрепление в лицето на моя баща. Двамата разгледахме вратата, автомата и докато разсъждавахме над проблема дойде ... правилно, г-жа Н. Започна жената да ръси съвети, да дава акъл, как автомата бил калпав, как Ангелов го оправял постоянно, обаче сега го нямало, а още преди време един техен приятел, майстор, Румен, трябва да съм го виждал, та той им казал "Сменете си бравата на вратата, тази не е добра". (Е, щом и Румен го е казал ...)
А, и автомата не е зле да сменим, тоя е калпав.
Аз дори се замислих къде са ми дипломите за инженер, да взема направо с автомата да ги хвърля на боклука.
Нищо му нямаше на автомата, нито на бравата - е вярно, леко ги смазахме доколкото можахме, сложих и едно гумено уплътнение на вратата - не толкова да топли, колкото да поема удара и да не е толкова шумно. В крайна сметка се мисля, че проблема е в смазването на автомата и ниските температури.
Само че,  за какво ми са всичките тия усилия, след като шопите със сопите вече са навсякъде?
Ей тази арогантност, тази незаинтересованост, тази въпиюща селяндурщина ме поразява.
Докога бе, братя българи?
Докога ще чакате някой друг да ви оправи вратата? Докога някой друг ще ви чисти снега? Докога ще се криете по време на пролетните почиствания и ще си хвърляте фасовете през балкона? Докога ще карате като джигити из София и страната и ще си мислите, че колкото ви е по-голяма и луксозна колата, толкова другите трябва да ви правят път? Докога като нацепите този пред вас той ще е виновен, че е спрял на червения светофар, а няма да потърсите собствената си вина в превишената скорост, малката дистанция и износените гуми?
Докога ще стискате сопите в ръцете си като единственият аргумент за вашето право?
И докога ще разбирате само от сопата?

17 декември 2010

Литовски дневници: Сач и мач

Една от причините да съм доволен от изминалата футболна есен, естествено са и добрите резултати, постигнати от Левски в ЛЕ. Независимо от мнението на разните му разбирачи, футболни коментатори и журналя, да не забравим и чорбетата с техните 3 (три) полуфинала в далечното и не-толкова близко минало, да запишеш 2 победи и равен в груповата фаза на евротурнир за мен е успех. Да не говорим, че до този момент толкова точки накуп в групова фаза в Европа български отбор не е събирал (миналата година Левски и ЦСКА събраха общо 4). 
Всъщност темата за Левски е само преход към моя принос към "синята" футболна есен, освен че и съчетавахме полезното с приятното (двамата с Иван). 
За всеки мач на Левски в Европа откакто се върнах в Литва (след разгрома в Лисабон) си приготвяхме комбинацията "Сач и мач". 
За какво става въпрос?
Първо се нарязва глава -две кромид лук. Не е необходимо да е на ситно, няма да ходим на изложба с него, но и много на едро не е добре. След това вземате малко свинско - обикновено вземахме свинско от бут без кост, който в Литва не е много скъп, и го нарязвах на парчета и го омесвах с лука като за кебап, но в този случай пропуснахме магазина за месо и съответно изборът ни беше ограничен - затова вземаме две свински пържоли и ги начукваме с чук/празна бирена бутилка (каквото имате под ръка). 
За гарнитурка ползваме гъбки - гъбките са страхотни на сач, не съм предполагал за какво иде реч докато не ги опитах. Гъбките се измиват и се почистват, след което се отделят от пънчетата им, като им се слага малко масълце, сол и черен пипер. 
Сача се сага на котлона да се загрее, като е добре да се намаже с мазнина предварително, да я поеме. В нашия слечай имахме късмет с Иван с месото - пържолите бяха с кожата (не знам защо така ги продават в Литва) и като махнахме месото намазах сача с подкожната мазнина на прасето. След което върху него се оставят лучеца и пържолите, и гъбките се нареждат където вече остане местенце, а пънчетата са за пълнеж. Аз обичам да готвя на слаб огън, така че манджата става за около час и половина. От време на време поглеждам месенцето и го обръщам, че сач, сач, ама и там загаря месото. Може да се добави и сметана, но по принцип ще стане пък хептен калорично, а вечерно време не е много на сгода да се тъпче човек с подобни калорични бомби. 
Е, като стане време да се отвади от огъня сача, го поставих на една дъска и ...хайде, Левски, от нас толкова, дано не ни развалиш вкуса на вечерята.
Трябва да си призная, че наистина победата над Спортинг ни оправи вкуса - лука загоря, не, ами направо изгоря, стана на въглен - бяхме го оставили под месото и пържолите наистина поеха от лука, обаче той стана на нищо. Стават и грешки понякога, това ми беше нещо като кулинарен автогол в еврокампанията - цяла есен сачове, нищо подобно нямаше, баш на последния да ми се случи. Нищо де, след победата на Левски всичко остана на заден план. Въобще, беше една страхотна вечер, и един страхотен финал на еврокампанията на Левски за 2010 година.
Догодина и повече.














16 декември 2010

Отдаване на дължимото


Трябва да призная, че първоначалните ми оценки за Николай Младенов бяха доста негативни. И не говоря за времето, когато той стана министър на отбраната в правителството на Борисов, а още когато беше в СДС (до тук нищо лошо) и след това напусна СДС и се присламчи към ГЕРБ. Принципно мразя подобни акробати, особено когато говорим за участие във властта.
Отделно и съм алергичен към представителите на седесардемократическите традиции в българската политика - като си спомня Луджев, Венци Димитров, Маргарит Мицев и разни други герои - ех, то какво спомени може да ни връхлетят. 
Само че това "хюмне", както сполучливо го нарекоха в един форум очевидно започва да оправдава вложените усилия и средства в него. И поводът за тези мои мисли е неговото интервю тази сутрин (не съм го гледал, научих за него от дир.бг) в което този човек споделя нещо, което отдавна е минало и през моята глава - "Аз няма да продължа да живея в този сапунен сериал от последните 20 г., в който някой непрекъснато вади нещо и казва: виж този, виж онзи."
В крайна сметка това наистина трябваше да се каже. И смятам, че е крайно време да затворим фабриката ... не, не за илюзии - тя още работи, нищо че генералният и директор не се казва Петър Стоянов - фабриката на сугаревци, инджевци и прочие народни будители, притежаващи документи за този и онзи, и вадещи ги на показ за щяло и нещяло, обикновено постфактум и с идеята "Ама вижте го тоя какъв е, а пък той седнал да..." .
Няма държава в света, която да е вървяла напред, гледайки постоянно в миналото. Няма и такъв период в нашата си история, а тя е доста голяма.
Та ... един прост анализ на героите на новото време - ето го това момче, което без да е ходило в казармата, стана министър на отбраната (много голям минус), завършило магистърска степен по отбрана в Лондон (плюс, ама не толкова голям), днес е министър на външните работи. От другата страна мога да сложа Яне Янев, Емил Кошлуков (който е известен само и единствено с това, че през 1981 г. е казал на учителката си по история "Ха на бас, че в Полша ще въведат военно положение". А да, и с това, че яко се понагуши в последните месеци на управлението на НДСВ, а за "последно 10" игра с Ковачки на изборите лани), Милен Велчев, да не забравим и Краси Каракачанов, и разбира се, дребното човече с малката пишка.

Може би не говори толкова добре английски, колкото Румяна Желева немски; поне Премиерът - слънце не е цитирал Джеймс Камерън така, както цитира фрау Меркел. Само че поне още не се оплел в разни далавери или поне не известно да е тръгнал да си строи хотел на Златните (чувате ли, г-н Велчев), нито да си урежда евтини ведомствени апартаменти (има време до края на мандата, ще кажат Теодосий Симеонов и Огнян Аврамов), нито е известно да е направил едни врътки с едни апартаменти и с една земя за едни тенис-кортове (ама много сложна схема, госпожо Берберян), нито пък забременя и роди от шефа си/назначи, забремени и  се ожени за любовницата си (семейство Паси).
Да не го хвалим много момчето, що са дни, за пред нас са.
Само че и на мен ми писна 20 години да ме занимават с ченгета и досиета.
И то хора, които 4 години държаха и ножа, и хляба, и сиренето. И стига да искаха, щяха да извадят всички досиета на светло. За всеки.
И тогава Георги Първанов щеше да си остане Георги Първанов, агент Гоце, председател на ВС на БСП.
И тогава Инджев щеше още да е на работа в БТВ.
Коритаров щеше да си спести едно откровение в ефира на НТВ.
Отвлякох се май.
А не ви ли писна например, доказателствата за вината на Никола Филчев за убийството на ямболската адвокатка да се размотават по телевизиите и пресконференциите, а да не са там, където им е мястото - в полицията и в съда?
Не ви ли писна доказателствата за връзките между властимащи и властнямащи политици с разни криминални, оперативноинтересни, добре облечени и прочие мутри да се дъвчат по вестници - от сериозните, през полусериозните и накрая жълтите? И да няма нищо в съда, да няма нито един осъден?

Не ви ли е неприятно, когато едни бивши доносници (Инджев, Коритаров, Гарелов, Дмитри Иванов и разни други) сочат с пръст към други едни бивши агенти и доносници (Първанов, Петър Берон) и това вече 20 години, и това всеки път, постоянно, с някаква математическа точност - мине се, не мине време, и хоп - тоя е ченге, оня има връзки с Трактора, Валяка, Булдозера и Фадромата, трети е бил главен Трето на Трети, а приятелят му - в Четвърто на Пети.
И никой не си задава въпроса защо в цяла Източна Европа управляващите в една или друга степен са свързани с бившите тайни служби - навсякъде. Не навсякъде останаха толкова дълго във властта, но и не навсякъде всичко е разчистено.
Ей това момченце на първата снимка ни посочи правилният път.
И ако наистина, без излишен шум, си седне на задника и изчисти МВнР от плявата, от ченгетата и разните му там пишман разузнавачи и постави основите на наистина нормална външна политика. А основания за това има, съдейки по две други негови изяви - едно изказване по адрес на "македонския език" и то при посещение в Скопие; и втората е по-прясна - подаването на ръка към Сърбия и членството и в ЕС. 

Признавам си - дори да не ми е приятен, Николай Младенов е наистина отлично попадение в управлението.









10 декември 2010

Цвят - лилав, код - оранжев

Чета още от вчера, че в България е обявен код "оранжев" за цялата страна във връзка с падането на температурите. Така де, зимата пристига и за да не ни изненада както други години, вече обявяват цветни кодове.
Друго си е да обявиш цветен код - хем си предупредил отрано, хем някак си демонстрираш решителност и воля: "Обявен е код оранжев". С други думи - ще вали сняг. Ама много сняг. И няма да го почистим. Затова си стойте вкъщи и не се показвайте навън без причина. Ако се покажете, то си е за ваша сметка, обявихме оранжев код е -хе, още в началото на декември.
Въобще, т`ва цветната бременност, пардон, кодификация - нема лабаво, както казваше другарят Живков. 
Пък и не сме я открили ние, да речеш че пак някоя дивотия сме измислили - не, не и не! Цветните кодове са привнесен челен опит от братския Американски съюз - само че там не си играят на дребно, и за най-малкото съмнение за тероризъм - бам, код "червено" на летищата и ти бъркат и в телесните дупки в търсене на експлозив. 
Не се ли замисляте например, как би изглеждал (звучал) съвременният прочит на Елинпелиновия разказ "На браздата"? Нали помните как започва - "Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране." 
Днес най - вероятно разказът би звучал така: "В страната обявиха оранжев код поради опасност от наводнения. Съгласно Закона за управление на кризи от НИМХ посочваха местата с очаквани най-интензивни валежи и техните стойности на всеки 2 часа. 
Боне Крайненецът излезе от вкъщи и отиде в сградата на сформираният Кризисен щаб за борба с наводненията. Кметът го погледна от глава до пети, намръщи се и рече:
- Отивайте ти и още 4 селяни да пренасяте чували с пясък на дигата! Да я укрепите от Воденицата до Карамиленковия мост! Иначе няма да дам на жена ти детските и социалните, ей!
Боне въздъхна, повъртя се, но нали беше клет сиромах - ром, отиде. Цял ден и цяла нощ пренасяше тежките чували, но укрепиха дигата. 
Дъждовете дойдоха, и валяха без прекъсване около една седмица със слаба интензивност. Средната стойност на валежите беше около 23 л/кв. м, което не донесе опасност, реката не преля и беше благоприятно за извършването на есенните селскостопански работи. След преставането им Боне отново се запъти към кметството:
- Кмете, кмете, чакай, чакай да те питам нещо - извика Боне към излизащия с общинския "Москвич" кмет. - Отмениха ли оранжевият код?
- Отмениха го, още сутринта. 
- А друга опасност има ли, обявена ли е?
- Не е. Абе ти какво си ме заразпитвал, какво има?
- Ами аз, такова ... на оран да ида бе, кмете, да ида на нивата...
- Върви, Боне, върви, кода е зелен, Кризисният щаб е разпуснат до зимъска, когато очакваме снегове. Върви! - благо се усмихна кмета и подкара "Москвича"...
Толкова с Боне, да върви да си гледа добитъка.
Ето ви например една снимка от лани - позакъсали автомобили в снега, който в София не беше почистен. Верно, тогава и новоизлюпеният премиер - министър защити своето протеже, кметицата Фандъкова, като направо отсече: "Тия, които закъсаха на Алея "Яворов" нагоре към Семинарията - половината бяха с летни гуми". Не че о.з. софийският кмет е ходил лично да ги провери с какви гуми са - не. Той това го знае. Но новата практика с кодовете направо измива ръцете на отговорните от воле - няма вече да се оправдават, да мрънкат и да се обясняват. Рано - рано обявиха цветен код, да си чел, да си се подготвил, да си чул, да си разбрал.
Подочувам, че след обявяването на оранжевият код циклоните започнали да избягват България. 
А си спомням една моя служебна командировка до Провадия на 19 февруари миналата година, когато такъв хубав снежец си ме заваля още в София (ама и аз, глупак, по кое време тръгнах - ама на, нали шефа ме праща и нали съм си изпълнителен...), а от Севлиево до Омуртаг по - добре да не разправям как съм се придвижил - после го обърна на дъжд, а то на фона на снеговалежа до там с мед да го ядеш. Върнах се чак след два дни, като по пътя беше пълно със закъсали камиони и автобуси - кой го теглеха, кой чакаше да го изтеглят ... Цялата тая ситуация, разбира се, беше допусната първо защото на власт беше Тройната коалиция, и второ - защото Емел Етем не беше обявила код "оранжев". 
Само за сведение - на връщане единствените, които работеха, бяха едни проститутки малко преди Велико Търново. Студ, сняг, лед - няма такъв филм, тия са на работа. Може би защото обикновено са тотално неграмотни и на тях ни цветни кодове, ни други такива не им действат.
Да се върна към моето пребиваване в Литва в момента - вали сняг като за световно, вече ми писна от него, но сигурно защото нито говоря езика им, нито им гледам телевизиите по тази причина, но не съм разбрал да са обявили някакъв цветен код. Или може би са обявили - код бяло, че всичко е побеляло. Само дето нощем по улиците на Плунге е пълно със снегопочистващи машини, а след тях минават през целия ден да ръсят пясък и луга. И какво излиза - че работата е в организацията, а не в кодовете, така ли?
А всъщност и в Чехия и Холандия не забелязах да обявяват цветни измишльотини при застудяване. Може би защото хората отдавна са разбрали, че сняг се чисти със снегорин, а не с цветни кодове.
А при нас май за постоянно е обявен код "Кафяво".

06 декември 2010

Литовски дневници - 2

Градината на хазяина
Зимни ябълки, останаха по дърветата в градината на хазяина
Вчера, поради липса на интересни занимания, се разходих до Клайпеда. Всъщност, интересни занимания не липсват дори и в тая част на света - като например снеговалежът. Моят хазяин с усмивка ми каза в началото: "Ще чистиш сняг през зимата. А сняг ще има! Много!". До тук нямам основание да не му вярвам, като започна, и не е спирало. Интересното е, че за литовците, или поне за жителите на Плунге и по-големите градове, такова нещо като непочистване на снега и обяснения що не е почистен снега и как не стигат парите за чистене, няма (или да има, понеже грам не им разбирам езика и не им гледам новините, не ги чувам). А все пак, ако имаше подобни мрънкалници от градските  власти където и да било, поне по рускоезичните медии щеше да изплува нещо. Не - няма. Така и не видях кога чистят и опесачават улиците, но когато завали вечерта, и сутринта улиците на Плунге са почистени от снега и опесачени. А тротоарите ... ах, тротоарите. Как ли се чистят тротоарите? Не е ли задължение на хората, живущи на съответната улица, да почистят пред дома си? Било е. Вече не е. Вече минава едно тракторче с гребло отпред, и избутва всичкият сняг от тротоарите на уличното платно, където пък след това минава друга една пътна машина и го избутва отново към бордюра. Така и тротоара, и платното са годни за минаване. 
Чистенето на сняг, поне в Литва, е на път да стане олимпийска дисциплина - то май не се интересува колко и кога си чистил, вали си и натрупва. Ако не вали и натрупва духа и навява. 
Както и да е, след загрявката със снегорина яхнах шкодичката и хайде към Клайпеда. От големите литовски градове само там не съм бил, а все пак е третият по големина в страната. Отделно, самите литовци ми казаха - там не са литовци, ония са германци - и ми е любопитно да я видя. 
В интерес на истината, останах разочарован - или малко я разглеждах Клайпеда, или нещо не е наред там.
Тия местните знаят откъде да минат, мен ме беше страх. А имах голям мерак да
отида и да се снимам в средата на реката, ама страх лозе пази.
Достатъчно ми е, че се нагледах на замръзнали реки.
Много яко е замръзнало корабчето. Всъщност, оказа се че това е ресторант и
лятно време е доста посетен. Като цяло колкото и смотана да изглежда 
Литва,
местните без да си дават зор и без да блестят имат идея как да прибират 
пари от
туристи. Всъщност, не е само Литва, цяла Балтика е така.
Реших да направя както направих лятото в Рига и Вилнюс - пускам навигацията да ме води към някоя забележителност в града, от там вече си търся други. Да, ама тоя път не проработи - навигацията ме заведе пред нещо, подобно на детска градина или читалище. "Да ви е*а и забележителността" - си казах и изключих навигацията. Почнах да се водя по табелки "Centras" и така стигнах до някаква централна част на града, където спрях да се разходя.
Попаднах на една много приятна "крайбрежна" алея, от двете страни на един канал. То че е студено в Литва, студено си е; че има замръзнали водоеми - има (езерото в Плунге също замръзна, ама снимки от там друг път), но за пръв път виждам замръзнала река или море. А отгоре на всичко местните пък си ловяха риба насред реката. На мен ми се искаше също да отида при тях, и да ги помоля да ме снимат, само че вроденото ми чувство за страх ме предпази от подобни изпълнения - всъщност, замръзналата част от реката (или морето, не знам какво точно беше) не е плътна - от бряг до бряг, а има малка ивица незамръзнала вода точно по края - достатъчно е някой такъв пишман турист като мен да стъпи не където трябва, за да стане атракцията на вечерта.
Ресторанта, като го видях за пръв път. В интерес на истината, такива 
индустриални сгради не видях в останалите части на страната, така че може би 
не е лъжа, че местните са "немци". Просто ми направи впечатление, подобна
архитектура трудно се вижда в източните части на Литва - във Вилнюс и Каунас.
Но както и да е, леда и замръзналите корабчета ми харесаха, а особено приятен беше ресторант "Memelis", с бъчвата отпред. За мое съжаление, не си позволявам да пия, когато шофирам, така че се задоволявам само със снимките на ресторанта. Да не говоря за големият кораб, така приятно замръзнал в средата - къде и кога друг път ще видя такава картинка? Колегата, който е от Свищов, ми казва, че и Дунава бил замръзвал понякога, че и такива картинки не били рядкост за България - а бе за мен си е рядкост, къде и кога ще видя такова нещо в София?
Колкото до рибарите - за мен си е екзотика да ги гледам тия със свределите. И в Плунге ги има, и там съм ги снимал. Стоят, клечат, навиват, говорят си - за риба са. Аз този начин на риболов, със свредел през зимата - само легенди съм чувал за него. Е, сега вече го видях и с очите си. 
Само че не само това е забележителното.
В Балтика има една нова мода, туристите закачат катинари на мостовете, които посещават. Това за пръв път видях в Рига лятото и местните (литовците, не латвийците) ми обясниха, че това е пристигнало при тях като мода от Петербург, а там кой и кога е почнал да лепи катинари за щяло и нещяло по мостовете, не се знае. Клайпедските мостове в това отношение са пощадени, тоест, назад са с материала. Закачените за тях катинари все още са кът, или периодично се прочистват от тях. Всъщност, много е възможно катинарите да не са оставени от чужденци и туристи, а от местните, които по този начин искат да кажат "Никой не мой ма върна на село!" на света. И слава Богу, че софийските мостове са основно с бетонни парапети, или ако са с метални, не са от най-подходящите за закачане на катинари.
Всъщност, от моето пребиваване до този момент в Балтика започвам да съжалявам, че нашият туризъм не е толкова развит - и виждаш, че местните хора, независимо че са били в голямата си част от историята си под руско управление, рядко са били независими, но в крайна сметка, имат своите характерни особености, както в архитектурата, така и като лични характери. На мен още с пристигането в Литва ми направи впечатление, че къщите им са по-скоро скандинавски, отколкото славянски тип. Така е и с градската им архитектура - червени тухлени сгради, готическа архитектура на църквите ... е, само дето това го видях повече в Рига и Вилнюс, а в Клайпеда нещо ми се размина.Толкова за посещението ми в Клайпеда, то и без това друго нямаше за гледане, пък и студено стана - минус 4,5 градуса показваше термометърът в колата. Така че, нямам повече какво да правя тук, хайде обратно към Плунге.
Май ударих бингото, а!? 
Но!
Все пак имаше и още нещо; нещо, което не бих могъл да видя у нас при никакви обстоятелства!Не сте ли се замисляли защо знакът за "Възможна поява на диви животни" представлява скачащ елен ? Защо не е котка, мечка или вълк например?
Или пък, замисляли сте се откъде дядо Коледа си взема елените? Аз не. Поне до вчера. А от вчера знам отговора де.
Карайки по обратният път към Плунге, вижте какво намерих: ферма за елени. Ха сега де! Спомнихте ли си вицовете за чукчите ("А бе вие виждали ли сте северен елен?") Много ми е странна тази ферма, или може би е било горско стопанство - все едно; струпали се хайванчетата край сенцето и преживят. Аз елен не съм виждал от толкова близо през живота си, сега изведнъж цяло стадо.
Гледахме се, снимах ги, кошутите нещо се скатаха на една страна, а в същото време пък елените нещо се събраха на купчина и се съветваха нещо по мой адрес. Толкова интересен "туристически" ден не съм имал досега.
Ресторант Memelis, Klaipeda
Местните много я тачат "рыбалка"-та. Особено тая със свредела зимно време!
Катинарите на моста. Голяма мания се оказа, плъзнало е из цяла Балтика. 
Вероятно ще допълзи и до България, ние имаме навика да възприемаме такива 
нещица, особено ако се свързани с вечната любов


04 декември 2010

Литовски дневници - 1

Малка и в момента студена, провинциална и равнина - това е Литва. Единствената разлика в ландшафта е някой заблуден хълм, но като цяло - Литва са едни поля, до хоризонта и обратно. Те полята почват още от Полша и кой ги знае къде спират. Странното за мен са пътищата в Литва. Тоест - пътища като пътища, да ви кажа - едно към едно с българските са, но такъв кошмар, като в Полша, още не съм видял дори и у нас. С тази разлика, че и в двете страни - Литва и Полша - се строят пътища. Литовците, за разлика от съседна Латвия дори си имат и магистрала от единия край на страната до другия - от Вилнюс до Клайпеда. Е, вярно, построена им е от великият Съветски съюз, и то през 1987 - малко след това обявиха независимост, а от Европейският съюз засега не са видели кой знае каква пътна помощ, но поне придвижването е улеснено.Само че на фона на единствената магистрала в Литва и що - годе приличните им междуградски пътища, в Литва има и пътища, които са покрити само с чакъл и това ти става ясно още при влизането в страната. Това, на фона на постиженията на великият Съветски съюз просто не можех да го проумея - и в Литва, и в Латвия междуселските пътища са само на чакъл. Още в Полша ми направиха огромните катедрали, които имат. Може би на връщане ще спра да снимам катедралите в Августов или Сувалки, но и литовците не изостават - те все пак също са католици, а и са имали и обща страна с поляците. В Литва няма значение колко е голямо населеното място (аз на някои трудно ще им кажа нещо по-различно от село, но литовците упорито си ги наричат град), но църквите им са солидни, големи и просторни, и се пълнят. В Мажейкяй имаше и някаква нова, модерно изглеждаща църква, която повече прилича на храм на сциентолозите, а не на католиците, но пък камбаните й всяка божа неделя - бум, бум, точно в 10 ч. Виждал съм тълпи народ да излизат от техните църкви, което показва че стига да искаш, 50 - те години комунизъм не могат да ти отнемат това, което не искаш да дадеш. Гледам литовците, гледам и българите и не мога да разбера кой е бил 500 г под турско робство и кого е спасила вярата. Църквата в Плунге е доста голяма, и дори и нейната камбана я чувам в съботите и неделите. А народът, който се стича там почти е равен на хората, които влизат в нашите църкви за цяла седмица.
Литовците са много горди с Хълма на кръстовете (те му казват планина всъщност, но дори и за хълм трудно минава) край Шауляй. Шауляй е четвъртият по големина град в Литва, по съветско време край него е имало съветско военно летище, което днес е натовско военно летище. Край града има хълм, на който е "обрасъл" с кръстове. Местните са горди с посещението на папа Йоан - Павел ІІ, който е благословил мястото. Казваха ми, че по съветско време директорите на местните колхози (странно ми беше, но така ми обясниха - на директорът на стопанството, не на полицията) постоянно са получавали заповеди "отгоре" за унищожението на хълма, които регулярно са се изпълнявали - с милиция и армия, възпирайки съпротивата на населението. Въпреки това, местните са възстановявали кръстовете през нощта, а директорите умирали от странни болести. Единствено последният съветски колхозен директор не е изпълнил заповедите от Москва и е останал жив. Интересно ми беше да видя надгробни паметници на този хълм, на партизани, загинали - забележете - през 1954 г! А периодът на партизанстването им беше 1944 - 1954 ... И ако е напълно нормално свободни хора да се борят против съветските окупатори след оттеглянето на германците, то ми е странно как тези хора са осъществили някакъв вид въоръжена съпротива цели 10 години след края на войната. Къде е спяло КГБ, и то по времето на Сталин, не зная. Очевидно литовците са подкрепяли своите "горски войници". Отделно не особената им любов към Русия личи както в нежеланието им да говорят руски дори с хора, които очевидно са чужденци, така и паметниците и музеите на окупацията. Паралелно на това, по пътищата на Литва (подобно на Чехия и Полша) на много места има кръстове, статуи и параклиси на Дева Мария или на някой светия.

02 декември 2010

Колорадският бръмбар се размножава

Колорадски бръмбар
Преди няколко години, докато работех в софийския клон на една американска фирма, пред очите ми попадна фирмен документ, касаещ сексуалният тормоз. В него се декларираше, че ръководството на фирмата няма да толерира никакви форми на сексуален тормоз и като цяло е негативно настроено към всякакви проявления на сексуален тормоз.
Така разбрах, че на английски терминът "сексуален тормоз" е sexual harassment.
След което, типично по български, замених "сексуален тормоз" с "колорадски бръмбар". Получи се леко хумористично четиво, много приятно за свободното време. 
Документът всъщност си беше точно на място, вече бяха други времената и нежната душевност на малцинствата тепърва се разкриваше пред нас с цялата си красота. Тогава тъкмо се бяхме научили да викаме на циганите и педерасите (трябва да и променят правописа на тая дума, това Т само я загрозява) "роми" и "гейове". Всъщност, самите цигани продължаваха (и днес също продължават) да се обръщат един към друг с "циганин", а вместо обикновеното "Ей, педерасТ", започнахме да подвикваме "Ей, гей". 
Та посмях се на полученото произведение за колорадския бръмбар, показах го и на други колеги - и те се смяха; общо взето, стана весело.
Дискриминирана бременна жена
Да, но благините на американското и западноевропейските общества не спряха до там - вече имаме и предбрачни договори (т`ва май не важи за Коко Динев, или, ако важи, тоя трябва да е еб*ти факира!), после се появи приятният виц, че в Америка вече няма жени, а вагиноамериканци; подобно на негрите в САЩ, които са афроамериканци, нашите мангали са на път да станат афробългари; а за да не изостават, от ЕК лани започнаха една дискусия за обръщенията към дамите в обществото, и как, видите ли, е обидно да се нарича една жена на порядъчната възраст 30 - 35 и отгоре години "госпожица", тъй като това и носи морални вреди, че не си е намерила овреме мъж (то пък тия, дето са си намерили, каква радост е за тях) и която дискусия се изроди в предложението да се извадят от употреба обръщенията "госпожице" и "госпожо", които да показват, че говорейки с една дама, знаеш, че твоят събеседник е жена, и съответно пък и е или не е омъжена. За да не се почувстват дискриминирани и мъжете, трябваше и "господине" да се извади от обръщение и да се обръщаме един към друг с и аз вече не помня как. Май беше "създание". И френскореволюционното "гражданино" би свършило работа, само дето "гражданко" веднага идваше не на място (също и с позабравените у нас "другарю" и "другарко"). Специално за последния пример с ЕК доста се изписа по форумите, това не е главната ми тема днес.
Всъщност днес пиша по повод на една вчерашна новина, прочетена от мен в сайта на дарикнюз: Диабетиците у нас се чувстват дискриминирани. В коментарите под новината се отбелязах и аз - и ще се повторя и в блога си
А колко хубаво ни беше до преди една година, когато само циганите, педерасите (знам как се пише) и лесбийките бяха дискриминирани.
Това ми се стори познато, в смисъл, май преди време нещо пак четох за дискриминация, и пак беше в сайта на Дарик. Поразрових се и e`voila: само преди няма и месец и атеистите се почувствали дискриминирани! (и там съм се отбелязал като коментатор, под №13 и коментарът ми е почти като горният).
Дискриминирани педерасти
Само че, виждайки двете новини една до друга, а и ровейки в архива на дарикнюз започнаха да излизат разни проверки, разни случаи на дискриминация - то не беше дискриминация на бременни, дискриминация на майки, не знам още какво си и прочие дивотии - хора с генетични увреждания (представям си какво ще стане като се вземат болен от Болестта на Хънтингтън и женица с Мускулна дистрофия на Дющен), самите българи също се оказаха обект на дискриминация в България (и това май е единственото, което има резон), отново циганите и педерастите  също изплуваха отнякъде, а за десерт някои женици изявиха желание да служат в редовете на БА (чудно, мъжете от време оно се мъчим да се откачим от казармата, а виж, имало жени, които напират да влизат там. То верно, и едно време имаше, но те напираха да влизат по други, не толкова патриотични подбуди - и като не успееха, бойците ходеха при тях), по специално като гвардейки (сигурно ще изглеждат така)
Недискриминирани гвардейци
Брех, помислих си, да не би да е някаква нова болест това - вместо да чувстваш отпадналост, болки в мускулите, подут стомах и парене при ходене по нужда, да се чувстваш дискриминиран? Щото ей го, отиваш сутринта на работа и колегата като те пита "Как си?" ("Как си днес, създание Иванов?" - примерно), ти да му отговориш: "Мани, остави се, толкова дискриминиран не съм се чувствал от години." И ако е заразно, дали има ваксина против него, или сме оставени на произвола на съдбата. После се успокоих, нямаше нищо по сайтовете на CNN и Euronews, а и руснаците от рамблер също проспаха събитието - значи поне не е заразно. 
Да, но други притеснения ме връхлетяха - след традиционните цигани и обратни, сега вече са атеисти и диабетици, утре дали няма да се обадят я кришнари, зоофили и некрофили; далтонисти, слепи, глухи и сакати; арменците, евреите и потомците на траките; овчарите и подводничарите и най - сетне - ами марсианците?