Да отидем до Пирот

Това е сръбско кафе по турски. Не пия кафе, но пиещите ми казаха, че 

не е от най-хубавите неща, които са пили.

Всеки път, минавайки покрай Пирот, точно преди да вляза в един тунел виждах някакви кули, някакви стени - или нещо крепост е било, или останки от манастир. И всеки път си казвах "Ей го къде е Пирот бе, няма и час от границата!". 

Някакво безвремие цари в Пирот, включително и в ресторантите. 

Времето все едно е спряло. По-възрастните влизат, пушат, пият по чаша 

вино или кафе и си спомнят какво е било едно време, когато Югославия 

беше хубаво място за живеене.

Това е част от украсата на ресторанта, така и не разбрах от какво са им толкова награди.

И така до миналата неделя, когато в 4-членен състав се отправихме към Пирот - аз, Малкото Кате (ние двамата по кеф и туризъм), приятелката й д-р Вили (тя тръгна гладна и с мерак за сръбска скара) и Олексий (Алекс - той пък няма какво да прави през уикендите), който е в странното състояние на руснак с украински паспорт, живущ в Чехия и е в България по бизнес. Всъщност, големия цирк беше именно с Алекс по границите - много го разглеждаха нашите граничари, особено на връщане (влизане) в България - откъде е, какво прави у нас, пък с какво гражданство е, пък къде живее, че и талона на колата ми искаха покрай него (за пръв път от толкова години влизам-излизам от страната и ми искат талон). Пътят не е много, минава се бързо, а и кой знае какво за разглеждане по него няма. Така че не сме губили време в излишно мотане и някъде в 10 сутринта сръбско време бяхме там. И понеже моите спътници не бяха пили кафе от сутринта, а се разминахме с кафето на OMV (пропуснахме люлинската бензиностанция и след Орион до края няма) - та трябваше да намерим кафене. То принципно има OMV след границата, но е в обратната посока и не ми се въртеше за едно кафе.

Ресторант Мрњак 2 отвън. Рекламата на витрината е на "пиротска виагра" с други уми - доста лют
и пикантен суджук, правен не само от  свинско месо. На 25 Януари в Пирот има кулинарен
фестивал, посветен на него. На сивия стикер е нарисувана запалена цигара - в заведението се пуши.

Та така, търсейки, попаднахме на кафаната (а то се оказа ресторант) Мрњак 2. На мен и преди години в Белград ми направи впечатление, че прочутите им ресторанти и кафенета са повече в стил "късен соц" - покривките, чашите, чиниите. Така беше и в Мрњака - все едно си влязъл в някой ресторант в София някъде в началото на 80-те или 90-те дори. Та спряхме за по кафе там, а местните ни предложиха "сръбско кафе по турски". Първо казаха "по турски", на което жена ми като каза "Добре, за мен турско кафе" побързаха да се поправят "То не е турско, а сръбско, по турски!"

Добре де!

Голяма част от заведенията и магазините в Пирот бяха затворени, видимо не само защото 

беше неделен ден, а поради финансови причини. В случая този не прави изключение, на левия 

лист на вратата се казва, че е затворен за неплатени такси.

Въобще, времето в Западните покрайнини е спряло. Между другото, винаги съм се чудил защо са им на сърбите Западните покрайнини, що постоянно ламтят за земя на Изток, като нищо не правят с нея - нито да кажеш, че е някаква голяма територия, нито да кажеш, че има някаква индустрия или полезни изкопаеми, нито пък е развита кой знае колко от времето на Кралство Югославия насам. За какво им е тая земя?

Хубаво, лъскаво, в центъра (баш в центъра!) ... и празно.

Но да се върна на Пирот - времето тук е едно никкаво, все едно се разхождахме в Ботевград или Правец през 1992-ра - същите кафенета/ресторанти - ни соц, ни модерни; същите магазини, същите павилиони. Къщите и блоковете - същата история, олющени, омазани, прихлупени. На мен и друг път ми е правил впечатление местния автопарк - застави, опели и фолксвагени от началото на 90-те, дори и москвич видяхме този път. Не знам какво работи от Димитровград до Ниш, но аз смея да твърдя, че благодарение на войните в бивша Югославия и югоембаргото през 90-те днес живеем малко по-добре от сърбите като цяло, и определено много по-добре специално от Западните покрайнини.Това всичко го видяхме, докато се мотахме из центъра на Пирот - един хотел имат с някакъв строеж до него, баш като ИПК-то - един Господ го знае кога е почнат и кога ще го свършат.

Та след като се помотахме порядъчно из Пирот, решихме, че сме гладни, а то и така си беше, все пак се движим по българското време, и след като не си харесахме ресторант в центъра на града (може и да имало) решихме да заложим на сигурното - айде пак в ресторан Мрњак 2.

А тези работеха! 

И Пеци ради!

Мале, как ни зарадваха - дойде газдата, "Ща изволите?". Ми гладни сме, какво да изволиме? Тоя като се хвана - цедено кисело мляко, "много вкусно!", кисело зеле, шопска салата, една чиния с печени люти чушки с оцет и чесън, една чиния с "циганска баница" и това докато чакаме да дойде мешаната скара. За пиене - "дюлева ракия, домашна, много хубава" - и макар аз да не пия, че шофирам, само я близнах: стори ми се доста парфюмирана. Иначе жените си взеха по 50 гр, хареса им. А Олексий, нали си е от бившия СССР, той като е за алкохол с малки цифри не работи - директно си взе 100 гр., няма такива "сега, ще ми хареса ли, няма ли да ми хареса?".

Е, естествено това си беше само предястието, газдата по едно време ни сервира роштильа - е там вече тямаше слабо място. Свинските пържоли си бяха свински пържоли, вратни, сочни. Отделно свинско шишче имаше, няколко вида наденици, за които шапка им свалям - баш наденици си бяха, с вкус на месо, а не на микс от соя и сланина. Да беше отишъл Миро Шкембето поне веднъж до Пирот, да пита как се прави, хем щяха да го разберат и да му обяснят, хем и щеше да намаже някоя наденица на изпроводяк да си носи дома.

Тоя е готов за фестивала.

Целият масраф с яденето ни струва 4100 динара, с десерти и кафета накрая, което ще дойде около 40 евра, като само роштилья ни струва 20. Като за в чужбина дори е евтино, не че в София няма къде да се освиниш за 40 евра, но все пак търсихме малко разлика и емоция. Може да се плаща и в евро, и в лева, дори в Пирот приемат левове в ресторанта (говори добре за валутния борд).

Ей това е домашната дюлева ракия - на мен ми се
стори доста парфюмирана, като Бургас 63.

Е, след като я свършихме тая работа с яденето, все пак се усетихме, че крепост имаме да гледаме, та отидохме да я видим. Сигурно на времето си е била по-голяма (на времето, като е функционирала, преди векове). Сега е малко като кръпка на пейзажа, но все пак част от историята е. Пък и имам всички основания да смятам че е българска, строена от някой наш велможа. Та крепостта не е нещо особено, още повече че достъпът до нея беше ограничен от метална решетка и се задоволихме само с двора и остатъците от крепостните стени. Поснимахме кой с каквото има - камери, телефони, фотоапарати и айде, обратно за София.

Кисело млеко, цедено!

А, да не забравя - все пак и на пазар бяхме тръгнали в Пирот - за кашкавал/сирене и разни млечни деликатеси. Намерихме един магазин, който беше все едно изваден от 1986-та година - един щанд, като онзи, в "Двойникът", на който Тодор Колев обяснява как маслинките се пускат от високо, щото са мокрички - та един такъв щанд, един вид кашкавал - пиротски, какъв друг, в разфасовка от килограм и от 600 гр. Цената му идва някъде към 12 лв килото. Сирене - прясно и узряло, едното по 5, другото по 7 лв за килограм. И някаква извара или нещо подобно - и това е, останалото празно. Е, на тръгване от ресторанта си взехме и от Пиротската виагра - местен суджук, за когото тази събота (25.01) има организиран фестивал. Доста е люта, и на вкус, и на цена (25 евро/кг), но пък като си помисли човек, в магазина у нас масовите суджуци са по 25-30 лв килото, а малко по-читавите са около 40, а вече разните филета "Елена" и кайзер-пастърмата си гонят 50-те. А и не ходя всяка седмица до Пирот да си купувам по кило суджук.

Олексий опита от лютите чушки - може и да му харесаха, ама яко
се зачерви!

Та толкова от Пирот и Сърбия от този път; останаха ни около 7-800 динара, така че ще трябва да скокнем до Сърбия още веднъж след около месец-два да ги изхарчим. То там туристически атракции кой знае колко няма, но кулинарен туризъм може да се развива с пълна пара.

Роштиль

Казвам ви, ако някой иска да си спомни как изглеждаше България преди 20 години, Пирот е мястото (почти съм сигурен, че в Димитровград и Ниш е същото).

Тук е момента да кажа, че надениците си имаха вкус на месо - ама баш на месо. Не на соя, 

не на сланина, не на рога и копита - на месо. Очевидно в Сърбия още си пазят традициите и не са 
захитряли толкова.

Да бе ... нъл зарад тази крепост дойдохме!

Която се оказа заключена обаче.