17 март 2024

Победителят на конгреса

Когато си тъп на гъдулка, ама си човек на когото трябва
Хайде сега да си сложим каруцата и коня по местата им.

Това, че като футболист си стигнал по-далеч от някои други, че си играл в по-титолувани отбори от други, че си се получил признание от световни знаменитости докато другите са ги охулили световно неизвестни треньорчета не означава автоматично, че от теб ще излезе добър футболен треньор или мениджър. Историята познава десетки, да не кажа стотици и хиляди случаи на големи имена на терена, които се провалят с гръм и трясък когато минат от другата страна на тъч-линията. И обратния случай - ти не можеш да го запомниш като играч, той като треньор все едно той я е измислил тая игра. 

Примери наистина дал Господ: нито от Стоичков, нито от Балъков, нито от Пенев излязоха читави треньори, нито от Лотар Матеус, нито от Мишел Платини. Джеки Чарлтън през цялата си кариера е бил в сянката на брат си Боби, но като треньор не само че е по-успешен от него, но и слага край на треньорската кариера на Боби. 

Ясно ми е, че Гонзо е протекция на онези кръгове, които подкрепяха Боби Михайлов до онзи ден. Ясно ми е, че Гонзо като треньор и мениджър беше айде да не казвам кръгла нула, ама не много далеч от нулата. Не ми е ясно само защо Бербатов ще е нещо повече и по-различно от него? Нещо повече: никога няма да забравя как Бербатов се отказа от националния отбор едва на 29-годишна възраст с мотива "вече съм прекалено стар за националния". И да не го сравнявам сега Бербатов с Меси и Роналдо, но има играчи, които и на 35 да ги викнеш в националния, стават и тръгват, а тоя пръдльо си направи сметката, че с националния я се класира някъде, я не, ама ако го контузят (недай си Боже) в някоя тъпа контрола срещу Албания или Полша (срещу която му беше последния мач в националния) и му изстина местенцето при сър Алекс. За сметка на това се изхвърли на въпросната пресконференция "Викнете ме след 10 години да ви оправя футбола". И това от човек, на когото съдбата 3 пъти даде възможност да играе финал за ШЛ, но игра само веднъж: втория беше резерва, а третия дори не го взеха в групата. Оттам нататък кариерата му беше достойна за съжаление - доиграване и чукане за пенсия - та Фулъм, та Монако, та ПАОК, та Керала и навсякъде по сезон-два максимум, някъде и сезон нямаше.

Така че, не го знам Барбуков какъв избор за президент на БФС очаква, когато своя избор го е направил преди време, сам. Какво очаква сега?

Когато си тръгнал на прасе, а те питат журналята що сме паднали снощи

И още нещо: преди 18 години когато махнаха Батето и дойдоха четвъртите в света ситуацията беше същата: сега ще го махнем тоя, стария, ще дойдат тия, новите. Те знаят, те могат, тях ги знае целия свят. Боби стана президент, Лечков вице, Костадинов подхвана младежките отбори, Стоичков, Пенев и Балъков бяха треньори на селекцията. И какво постигнаха? Оказа се, че нищо не знаят и че онова, което го могат, не е много. 

Когато не си чул съдията и продължаваш да играеш
Е, с какво Бербатов и екипа му са по-различни от тях?


12 март 2024

Аз се наведох, за видя дали се е навела тя

Тоя май не разбра упражнението...


 

11 март 2024

Ящик водки

Помня, в средата на 90-те по руската телевизия се завъртяха една серия клипчета, посветени на тогавашните им президентски избори - "Голосуй или ты проиграешь". Сега, каква е логиката в случая, не мога и до ден-днешен да си обясня - ако не гласуваш, ще загубиш. Какво точно печелиш, не знам, но очевидно идеята е взаимствана от годините на социализма, когато комунизмът беше на хоризонта и още малко и всички щяхме да спечелим.

Очевидно нещата в Русия малко са се променили през тези години, философията пак се върти около идеята, че ако не гласуваш, много жестоко ще се прецакаш. Подобни идеи се въртят през годините, като се сменя съвсем леко рекламния слоган - например тази реклама ти казва "Голосуй, а то проиграешь ..." - не си гласувал, а на другия ден те викат в армията, педерасите са задължителни, в армията има негри. Ужас някакъв! И всичко това ще се случи, защото не си гласувал, а тези, които са гласували, са избрали неправилните хора. 

Същата философия навява и последното клипче, което видях из мрежата тия дни: гласувайте, че иначе не знаете какво ще стане. Само че при тази пародия на избори в Русия не виждам логиката в подобно видео.


09 март 2024

Little Big – Generation Cancelation

Не са само двете години война, много повече са. От доста време руснаците бълнуват за някакъв реванш за загубата в Студената война. То не са глупости за "импортозамещение", то не са простотии от рода на "санкциите са ни само от полза" и в същото време се оказва, че дори пирони не произвеждат.

При започването на войната от Русия се отприщи вълна от емигранти - основно млади хора с модерни професии, които могат да работят отвсякъде. Основно хора с високи заплати и рискуващи да загубят социалния си статус за сметка на съмнително геройство в така наречната "Специална военна операция". 

После при обвяването на частичната мобилизация последва нова вълна от мигранти - пак основно млади хора, които този път рискуваха не толкова кариерата си, колкото живота си. 

В крайна сметка, хората от по-старите (особено съветските) поколения си останаха в Русия. На тях, свикналите телевизорът да им оформя мнението това видео едва ли ще им направи впечатление.

 

06 март 2024

Историята на Авдеев

 Днес ви представям друга глава от книгата на Иван Солоневич "Русия в концлагера". 

Солоневич, като по-грамотен, е включен в комисия (всъщност той е самата комисия), която трябва да проведе инвентаризация на затворниците от 19-ти блок. 19-ти квартал е мястото, където изпращат болните и слаби затворници да умрат. Храненето е на ръба на санитарния минимум, тъй като те не работят - 150 гр хляб дневно. Самата инвентаризация се свежда до преглед на дрехите на гърба на затворника и сравняването им с това, което им се полага по инструкция. Излишното, пратено най-често отвън, се отнема. 

Така пред Солоневич застава Авдеев. Според документите е година по-млад от Иван Лукиянович. Според това, което той вижда пред него стои поне 60-годишен старец. Солоневич познава в него известен преподавател от "онзи" живот и решава с брат си и сина си да го извадят от 19-ти квартал и да го "пришият" към Учетно-разпределителната част, където работят Иван и Юра, където е и храненето е по-обилно, и където професорът ще бъде полезен, все пак е грамотен.

От това обаче нищо не излиза.

Вечерта Авдеев, който вече беше преминал през банята и обезпаразитяването, седна до печката в нашата колиба и разказа стандартната си страховита история.

Бил е учител по математика в Минск. Брат му бил арестуван и разстрелян „за шпионаж“, в граничните райони това се прави много лесно и просто. Той и дъщеря му са изпратени в лагер в Кем, съпругата му в лагера във Вишера. Съпругата му починала във Вишера, не се знае как и от какво. Дъщерята починала в Кем от известната кемска дизентерия.

Авдеев трудно намираше думи, сякаш беше отвикнал от човешката реч.

 -... А тя беше, видите ли, музикантка. Може да се каже, дори композитор. Работила е като перачка в Кеми. Знаете, в пералнята в лагера. С 58-6 нямаш широк избор. Малко перално помещение. Тя и още 13 жени. А те всичките, как да ги нарека? Ами проститутки. Такива жени, знаете ли, те всъщност и в лагера основно с това се занимават. Е, разбирате как се е чувствала там Оленка! Все пак тя беше на 18 години. Но можете да си представите сами... Да, - неравномерният пламък на печката осветяваше  лицето на стареца, покрито с петна от измръзване. Едното ухо изобщо липсваше. Изсъхналите устни се движеха бавно, трудно.

- Така че може би Господ Бог навреме си прибра Оленка при себе си, за да не се самоубие. Макар че, ето, казвате, проститутки. Но се намери и сред тях добра душа... Работех като счетоводител, командироваха ме, на около 20 версти от Кем. Това също не е по-лесно от пералнята или каторгата. Само че бях вързан не за количка, а за маса. Спах на нея, ядях на нея, седях на нея по 15-20 часа на ден. Вярвате или не, седмици наред ставах от масата само за да отида до тоалетната. Това беше работата. И началникът звяр. Звяр, не човек. И значи, все пак се намери една добра душа сред тези проститутки. Та, звъни ми телефона, там на командировката, и ме питат „ Ти ли си, казва, Авдеев?“ Да, казвам, аз съм. Имах някакво предчувствие или нещо подобно, краката ми веднага станаха толкова слаби, че не можех да стоя. Да, казвам, аз съм Авдеев. Това, пита ме, твоята дъщеря ли работи ли в нашата пералня в Кем. Да, казвам, дъщеря ми. И така, казва тя, дъщеря ти умира от дизентерия и иска да те види. Ако до вечерта успееш да дойдеш, казва тя, може и да я завариш, а може би не... А мен  краката ми въобще не ме държат. С ръка търся табуреткат да седна, стоварих се на нея, дори телефона съборих. Поляха ме с вода, свестих се. Питам началника, пусни ме за бога за една нощ, дъщеря ми умира. Какво нещо! Звяр, не човек. Тук, казва той, умират хиляди. Това не не ви е курорт. Това не е институт за благородни девици. Ние, казва той, заради всякакви ку..., така каза, за бога, не можем, казва, да си проваляме плана... Излязох навън, напълно като побъркан. Краката ми, все едно са без кости. Ами, мисля си, да става, каквото ще става. Нощ. Снегът се топи. Тъмница. Тръгнах към Кем. Вървях, вървях, заблудих се. На сутринта чак пристигнах... А Оленка вече я няма.

На сутринта веднага ме арестуваха в стаята на починалия за бягство и – на лесозаготовките. Дори не ми позволиха да погледна Оленка.

Старецът зарови лице в коленете си и раменете му се разтресоха от приглушени ридания. Подадох му чаша разсол. Той пи, вероятно без да разбере какво пие, разливайки разсола по гърдите и коленете си. Зъбите му изтракаха по ръба на чашата.

Борис сложи приятелски и успокояващо лапа на рамото му.

- Е, успокойте се, драги, успокойте се. В края на краищата всички сме в това положение, цяла Русия е в това положение. В белия свят, както се казва, дори смъртта е червена.

- Не, не всички, Борис Лукянович. Не, не всички — гласът на Авдеев трепереше, но в него се усещаха твърди нотки, нотки на убеденост и може би нещо близко до враждебност — Не, не всички. Тук вие тримата, Борис Лукянович, няма да пропаднете. Едно е за мъжът в лагера, а съвсем друго е за жената. Аз виждам, че имате юмруци. Ние, Борис Лукянович, се върнахме в 15-ти век. Тук, в лагера, се върнахме в праисторията. Тук можеш да оцелееш само като си звяр... Силен звяр.

— Не мисля, Афанасий Степанович, че аз, например, съм звяр — казах аз.

- Не знам, Иван Лукянович. Не знам. Вие имате юмруци. Забелязах, че и оперативните работници се страхуват от вас. Аз съм интелектуалец. Мозъчен работник. Не си развих юмруците. Мислех, че живея в 20-ти век. Не мислех, че е възможно да се върна в епохата на палеолита. Но се върнах. И трябва да загина, защото не съм адаптиран към тази епоха. И вие, Иван Лукянович, напълно напразно ме измъкнахте от 19-ти квартал.

Учудих се и  исках да попитам защо точно напразно, но Авдеев набързо ме прекъсна.

- За бога, не си мислете, че съм нещо такова. Аз, разбира се, съм ви много, много благодарен. Разбирам, че сте имали най-възвишени намерения.

Някак странно прозвуча думата „възвишен“. Или някакъв извънвременен „възвишен стил“, или някаква много горчива ирония.

- Най-обикновени намерения, Афанасий Степанович.

- Да да. — Разбирам — избърза отново Авдеев. - Е, разбира се, проста човещина. Е, разбира се, някаква, така да се каже, солидарност на културни хора - и в гласа на Авдеев отново прозвучаха нотки на някаква горчива ирония. - Но разбирате ли, това е само жестокост от ваша страна. Напълно ненужна жестокост.

Трябва да призная, че бях малко объркан. И Авдеев ме погледна с вид на човек, спечелил някаква неестествена победа над мен, над моите „юмруци“.

- Моля, не се обиждайте. Не си мислете, че съм просто едно неблагодарно копеле или луд старец. Въпреки че, разбира се, аз съм луд старец - започна да се обърква Авдеев. - Ти сам знаеш, аз съм по-млад от теб. Но моля, разберете какво съм аз сега? Е, за къде съм добър? Пълна развалина съм. Виждате, че пръстите ми се скапват.

Той протегна ръка и наистина нямаше почти никакви пръсти по нея, но някак си почти не забелязах това преди. От Авдеев се носеше миризма на труп. Мислех, че е миризмата на гниещите му измръзнали бузи, нос, уши. Оказа се, че и ръката гние.

- Ето, виждате ми само пръстите. Но аз самият съм напълно изгнил. Сърцето ми е като тази ръка. А сега вижте: загубих брат си; загубих жена си, загубих дъщеря си, единствената си дъщеря. Не ми остана никой друг на този свят. Шпионаж? Каква дяволска глупост. Брат ми беше микробиолог и никога не излизаше от лабораторията. А моите роднини останаха в Полша. Знаете всички тези граници между окръзи и села. И кореспонденцията. Изпратиха ни някакъв микроскоп. И ни скалъпиха дело. Шпионаж? Аз с моята Оленка крепости ли сме снимали, или какво? Разбирате, Иван Лукянович, че сега няма какво да крия. Сега ще се радвам, ако този шпионаж наистина се бе случил. Тогава щеше да има оправдание не само за тях, но и за мен. Не бихме дали живота си за нищо. И умирайки, щях да знам, че поне съм направил нещо срещу тази сила на сатаната.

Не каза дявола, а точно сатаната, някак категорично и малко църковно.

- Знаеш ли, не бях религиозен. Е, разбира се, как бих могъл да вярвам в такива глупости като сатаната? Да, но сега вярвам. Вярвам, защото го видях, защото го виждам. Виждам го на всеки лагер. И той е, Иван Лукянович. Той е! Това не са попски измислици. Това е реалността. Това е научна реалност.

Някак си се почувствах страховито, въпреки моите „юмруци“. Юра дори замръзна някак. Имаше нещо апокалиптично в този полумъртъв и полусмачкан математик, който виждаше сатаната във всеки лагерен пункт и ни проповядваше реалността на съществуването му, от което тръпки побиваха. Представих си всички тези стотици затворници от 19 квартал, разпръснати върху две хиляди версти непроходима карелска тайга, смазани от полярните нощи; всички тези хиляди бараки, където полуизгнили, въшливи хора пълзяха върху купчини изгнили парцали и ми се струваше, че не виелица бие в прозорците на хижата, а сатаната се разхожда и кикоти победоносно , същият, който Авдеев виждаше на всеки лагер. По някаква причина сатаната приличаше на Якименко.

- И така, виждате ли. - продължи Авдеев. - Предстоят ми още осем години от тези лагери. Е, кажете ми честно, Борис Лукянович, добре, вие сте лекар, кажете ми честно, като лекар, имам ли дори най-малкия шанс, дори най-малката вероятност да оцелея тези осем години?

Авдеев спря и погледна брат си право в очите. И в погледа му отново улових искрици на някаква странна победа.

Въпросът му изнедада брат ми.

„Е, Афанасий Степанович, вие се успокойте, установете някакъв повече или по-малко нормален начин на живот“, започна братът. И в гласа му нямаше дълбока убеденост.

- Аха ... Е, да приемем, че ще се успокоя. Загубих всичко, което имах на този свят, всичко, което ми беше близко и скъпо. И сега, значи, ще се успокоя. Когато стигна до щаба, ще седна на масата и ще се успокоя. Така ли? И как си го представяте това? "Нормален начин на живот"? Не не. Разбирам. Не ме прекъсвайте, моля - побърза Авдеев. Разбирам, че докато съм под високото покровителство на вашите юмруци, може би мога да работя по-малко от 16 часа на ден. Но аз не мога дори осем часа да работя с тези... тези...

Той протегна ръка и раздвижи остатъците от пръстите си.

- Все пак не мога. И освен това,  не мога да разчитам на всичките осем години на вашето покровителство... на високото покровителство на вашите юмруци. - говореше Авдеев с някакъв истеричен сарказъм.

„Не, моля, не прекъсвайте, Иван Лукянович“ -  нямах намерение да го прекъсвам и седях там, зашеметен от истеричната погребална логика на този човек. - Много, много съм ви благодарен, Иван Лукянович. Във всеки случай заради благородните ви чувства. Помните ли, Иван Лукянович, как стоях пред вас и си разкопчавах гащите. И как, поради благородството на характера си, благоволихте да ми оставите тези гащи, последните гащи, да не ми ги вземат. Не, не, моля, не ме прекъсвайте, скъпи Иван Лукянович. Разбирам, че като не ми смъкнахте гащите, вие рискувахте вашите... може би повече от вашите гащи... вашите юмруци... Как се казва? Бездействие на властите, какво ли? Властите събуват последните гащи на хората.

Авдеев се давеше и конвулсивно си поемаше въздух с отворена уста.

- Е, хайде, Афанасий Степанович. – започнах аз.

- Не, не, Иван Лукиянович., няма да се откажа. В края на краищата вие не ме изоставихте там, в ямата за боклук на 19-ти квартал. Не ме оставихте.

Той ме погледна странно, може би с някаква отмъстителност, отново си пое въздух с отворена уста и каза тъпо и тежко:

- И аз все пак там вече се бях успокоил. Там тотално затъпях. Тъп като пън.

Той се изправи и като се наведе към мен, вдъхвайки мъртвешката си миризма в лицето ми, каза отделно и твърдо:

- Тук можеш да живееш само ако си затъпял. Само затъпял. Само без да видя как сатаната танцува над лагерите. И как хората се гърчат под неговия танц. Умирах там. Вие сам разбирате. Умирах там. Казвате „правилният начин на живот“. Но дали сатаната ще се задоволи, да речем, с кофа моя кръв? Той ще я поиска всичката. Сатаната на социалистическото строителство иска цялата ви кръв, цялата до последната капка. И ще изпие всичко. Вие си мислите, че юмрукът ви... Аз обаче знам. Вие ще избягате. Да. Разбира се, че ще избягате. Но къде ще избягаш от него? „Камо бегу от лица твоего и от духа твоего камо уйду.“

Обзе ме някакъв хипнотизиращ ужас, мистичен и прозаичен едновременно. Сега този математик ще ходи със сатаната си във всеки лагерен пункт, за да пророкува бягството ни някъде не в тази стая...

- Не, не се тревожи Иван Лукиянович. - каза Авдеев, сякаш отгатвайки мислите ми. - Не съм толкова луд. От теб зависи. Ако успеете да избягате, дай боже. Дай, Боже. Но къде? – продължи той замислено. - Но къде? Да, разбира се, в чужбина. В чужбина. Добре. Имате юмруци. Може и да преминете.

Ставаше ми лошо от тези луди пророчества.

- Вие може и да минете; тогава ми оставете правото да премина през всички етапи на затъпяване и умиране. Ти ме измъкна само за да започна да умирам отначало, за да преживея отново цялата тази агония. Все пак разбирате, че имам само два пътя - до Свир в ледената дупка или пак до 19-ти квартал... рано или късно до 19-ти квартал. Той ме чака, няма да спре да ме чака. И е прав. Нямам друг начин: дори пътят в дупката изисква сила. А това означава отново надолу по всички стъпала. Но, Иван Лукиянович, докато аз отново достигна стигна до тази степен на затъпяване, аз ще усещам нещо. В крайна сметка агонизирането не е толкова лесно. Е, довиждане, Иван Лукиянович, ще тръгвам. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.

Седях там, зашеметен. Авдеев като че ли мушна ръката си към мен, но после някак я дръпна назад и отиде до вратата.

— Чакай малко, Афанасий Степанович — събуди се Борис.

- Не, не, моля, не ме изпращайте. Сам ще намеря пътя. Тук е близо до казармата. Стигнах до Кема. Пак беше през нощта. Сатаната ме водеше.

Авдеев изскочи в коридора. Брат ми го последва. Чуваха се приглушените им гласове. Виелицата рязко затръшна вратата и стъклата на прозорците издрънчаха. Стори ми се, че този Авдеевски дявол пак ходи под прозорците и бие някаква тревожна камбана с железните си пръсти.

С Юра седяхме и мълчахме. Няколко минути по-късно брат ми се върна. Той застана в средата на стаята, с ръце в джобовете, после се приближи и се загледа в покрития със сняг прозорец, през който нищо не се виждаше от черната виелица, погълнала Авдеев.

- Слушай, Ватик - попита той. - Имаш ли пари?

- Да. Защо?

- Добре би ни дошла водката в този момент. По два литра на брат. В момента, за тази водка, няма да пожаля да сваля и последните си гащи

Опасенията на Иван Солоневич, че Авдеев ще каже някъде нещо излишно и ще обърне внимание на лагерните власти към готвеното от братята бягство са излишни. Авдеев умира същата нощ от замръзване.

04 март 2024

Виждат ни

Работих в "Билайн"*, в отдела за работа с абонати!!! Ето къде се събира истинската тъпотия!!! Звъни някаква жена, на задния фон се чува чайник, който започва да кипи със свистене ... В средата на разговора свистенето на чайника става непоносимо.

Колежката, която приема разговора и казва възможно най-вежливо:

- Изключете чайника, ако обичате, той вече почти изкипя.

При което гласът на жената преминава във фалцет:

- Коля, Коля, донеси ми халата, те ни виждат...

15 минути след това отделът не работеше

–––––––––––––

*Beeline е руска телекомуникационна компания

29 февруари 2024

Кьорава работа

 Застреляха Нотариуса и какво се оказа?

Че половината съдебна система никога не го е виждала и не го познава. Малко станаха като веганите и гейовете - ти ги питаш колко е часа, те ти връщат първо с "Аз съм веган/гей." и чак след това си гледат часовника. Та така и тия тримата - бързат да си кажат.

Много кьорави хора в тая прокуратура. То верно, че Темида е с превръзка на очите, ама чак пък до такава степен ... 

А интересно, а кого познават/кого са виждали въпросните магистрати?




28 февруари 2024

Сканиране

Нова глава от книгата на Иван Солоневич "Россия в концлагере". Този път я представям цялата. Описва гоненията на един стар евреин в стрната на победителата работническо-селска власт. 

Като този евреин с лопата да ги ринеш в онези години. Мен ме впечатли краят на изповедта му. Когато вече няма нищо. Когато вече всичко са му взели - и фабриката на баща му, и прехраната му, дори дребната манифактура с вратовръзките и пак искат още и още. Когато накрая го вкарват в лагера за 50 рубли. И когато поглежда краката си и проклина децата им. На палачите си от ГПУ. 

Не знам защо Солоневич смята, че милионите проклятия на затворените в лагерите не действат. Според мен действат.

Сканиране – това е един от съветските термини, които обогатиха великия, мощен и свободен руски език. Ето какво означава.

Започнахме работа тримата. Работихме година и половина. Поспестихме нещичко. Дойде ГПУ и ни каза – ако обичате. Моля. Убеждаваха ме дълго и красноречиво, дори със сълзи. Затвориха ме. Три дни го държаха в парната баня и три дни в хладилника. От време на време ни събираха всички в коридора, а някои началник  държажеше реч. Речите бяха изискани и много разнообразни. Те апелираха към гражданските добродетели и към инстинкта за самосъхранение и към родителската любов и съпружеската ревност. На мъжете казваха: „Е, за кого държите златото си? За жена ти? Че я виж какви ги върши тя.“. Демонстриха се документи за изневерите на съпругите им, дори снимки, направени, така да се каже, en flagrant delit.- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?
- Петдесет рубли? Говорите за петдесет рубли. А  моите 15 години живот, и моите деца?. Това за теб 50 рубли ли са? И моите крака - и те ли са 50 рубли за вас? Я вижте - старецът си нави панталоните. Подбедриците бяха вързани с мръсни парцали и през парцалите се процеждаше гной.

В търсене на валута за строителството на социализа, индустриализацията и изпълнението на петгодишния план за четири години или, както казват работниците, петилетката на раз-два, съветската власт измисли всякакви трикове, включително продажба на живи или полу-мъртви хора чрез Интурист. Но най-простият, най-примитивен метод, най-съвместим с инстинктите на управляващата класа, беше и все още е грабежът: първо да ограбим, а после ще видим. Започнаха да грабят. Първоначално се захванаха за зъботехниците, за които се предполагаше, че имат запаси от златни коронки, след това зъболекарите, след това полуотрязаните останки от НЕП, а след това онези лекари, които трябваше да имат частна практика, след това всички, които трябваше да имат пари, защото с бързото падане на съветската рубла всеки, който спечели пари, се опита да превърне празните съветски банкноти в поне нещо.

Технологията на това ограбване беше настроена така. Зъботехникът Шепшелевич получава учтива покана да се яви в ГПУ. Там  му казват учтиво и искрено: „Знаем, че имате злато и валута. Вие сте все пак съзнателен гражданин на отечеството на трудещите се (разбира се, съзнателен, обявява Шепшелевич, как да не се съгласи?). Нали разбирате, гигантските цели на петгодишния план, изграждането на безкласово общество. С една дума, давайте с добро.”

Някои хора даваха. Тези, които не даваха, бяха канени втори път, по-малко учтиво и под конвой. Слагаха ги в парна баня, в хладилник и в други също толкова удобни устройства, докато човекът или се предаде, или умре. Нямаше мъчения. Просто бяха адаптирани специални камери, понякога с температури под нулата, понякога със сахарски температури. Даваха половин фунт хляб, херинга и чаша вода на ден. Размерите на килиите са проектирани така, че само половината от затворниците да могат да седят, останалите трябва да стоят. Но испански ботуши не обуваха и на дибата не качваха. Те се отнасяха, както навремето са формулирали съдилищата на инквизицията, възможно най-меко и без проливане на кръв.

В Москва видях хора, които бяха поканени с добро и така с добро предадоха всичко, което имаха: кръщелни кръстчена, царски петдесет рубли, брачни халки. Видях хора, които след като веднъж бяха поканени, тичаха при приятели, вземаха назаем сто или двеста рубли, купуваха пръстени (включително и от държавни магазини) и ги предаваха на ГПУ. Хора, които да са канени втори път в ГПУ в Москва не съм срещал: явно такива не остават. Основната тежест на това просвещение се падна на еврейското население на градовете. ГПУ, не без основание, предположи, че ако евреин печели пари, тогава той не ги изпива и не ги държи в банкноти, следователно, ако е бил държан добре в парната баня, тогава някои ценности от него могат да бъдат съхранявани в парната баня, тогава някои ценности от нея могат да бъдат изсмукани. Информирани хора ми казаха, че през 1931-1933 г. в Москва ГПУ изцеждало по този начин от 30 до 100 хиляди долара на месец. В това отношение може да се направят някои паралели с финансовата икономика на средновековните барони и може да се говори за привилегированото положение на евреите в Русия, но не си струва.

Фомко доведе един възрастен евреин в кабинета ми. Имах собствен офис. Началникът на лагера постави там трикрака маса и залепи върху вратите собственоръчно направен надпис:

"Офисът на ръководителя на спортния фестивал." И след като помисли, той написа отдолу с молив: „Не влизайте без доклад“. Започнах да се обзавеждам подлизурковци.

Поздравихме се. Бъдещият ми домакин, свивайки с мъка крака, седна на едно столче.

 - Извинете, моля, никога ли не сте живели в Минск?... Е, помня ви. И баща ти. И ти и братята ти играехте футбол там на Кокшарския площад. Е, вероятно не ме помните. Моето фамилно име е Данцигер (измислено).

 С една дума, започнахме да говорим. Бащата на моя домакин имал кожарска фабрика в Минск с 15 работници. Национализирана. Самият Данцигер избягал някъде в Урал и работил в някаква кооперация. Там обаче му надушили „търговския произход“ и го изгонили. Гладувал. Устроил се на работа при някакъв занаятчия да прави кожи. Шест месеца по-късно и  неговият занаятчия бил прибран за „спекулации“ - купуване на кожи от мъртви говеда. Тогава избягал в Новоросийск и си намерил работа там като хамалин, беше силен човек. По време на профсъюзната чистка (и хамалите ги прочистваха) се намерил някакъв комсомолски активист, който го посочил: „Аз го познавам, това е Данцигер, баща му имаше огромна фабрика.“ Изгонили го и го затворили за „прикриване на класов произход“. Излежал си присъдата. Когато НЕП-ът започна да пуска корени, заедно с някои други, лишени от всякакви човешки права, образували артел „Най-свободният труд“ (така се казваше!). Една година работили при най-свободните условия и накрая вкупом влезли до един в затвора за даване на подкуп.

- Бих искал да видя как е възможно да не се дава подкуп. Имаме споразумение с военното ведомство. Даваме му коланите. А суровините ги набавяме от Заготкожи. Ако не дам подкуп на Заготкожа, няма да имам суровини и ще бъда в затвора за нарушаване на договора. Ако купя суровини на черния пазар, ще бъда в затвора за спекула. Ако дам подкуп на Заготкожа, рано или късно ще ме затворят за подкупа; с една дума, удряте главата си като риба в лед. Е, пак ме затвориха. Така че, знаете ли, аз не го отрекох; "Е, да, и фабрика имаше, и в Курган лежах, и в Новоросийск лежах, и на Заготкожа подкуп дадох. Но, кажете ми, другарю следовател, вие какво бихте направили на мое място? "Ако бях на твое място, отдавна щях да съм умрял." „Е, ще умра. Възможно ли е наистина да се живее така!“

"Като се взе предвид искреното ми разкаяние, затвориха ме за две години. Излежах ги. Изплувах в Санкт Петербург; някакъв братовчед се оказа началник на милицията в Кронщад („тези хора наистина крадяха, просто ужас!“). Братовчедът по някакъв начин го уредил да живее в Санкт Петербург. Данцигер отворил производство на вратовръзки: той събирал всякакви остатъци, правил вратовръзки и ги продавал на пазара, работел индивидуално и нямал отношения с държавни учреждения. „Вече се изгорих, стига ми. Няма да се доближа до прага на Заготкожа." Извикал семейството си, имал и семейство, те останали на Урал - дъщерята умряла от глад, а синът изчезнал сред бездомните деца, пристигнали само  съпругата и тъста.

Пъхнал глава в раменете си, сякаш някой беше надвиснал над него с бухалка и гледайки ме с вечно уплашени очи, Данцигер разказа как хората са падали в тези парни бани и хладилници. Той самият силен, издъжлив човек, перде, както каза Фомко, издържал дълго време. „Краката ми се подуха, вените ми се подуха, възлите се пръснаха в язви, костите на ръцете ми се изкривиха от ревматизъм. Тогава, за мой късмет, загубих съзнание.“

„Е, знаеш ли“, въздъхна Фомко, „по дяволите с тях, с парите. Аз бих ги дал."

- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?

- Не ги ли дадохте?

- Какво значи „не ги ли дадохте“? Аз като не платих, арестуваха жена ми и тъста ми.

- А парите много ли бяха?

- Дори е срамно да се каже: две десетки, осем долара и сватбен пръстен; не моето, моето отдавна го взеха, а на жена ми.

„Е, добре“, каза Фомко.

- И така, само петдесет златни рубли. – казах аз.

- Виждаш ли? - вдигнаха се жилавите ръце на стареца: „Ако има Бог, все едно дали е еврейски Бог или християнски Бог, нека разбие децата в камъните; нека техните деца и децата на техните деца, да бъдат покрити с рани като моите крака! Нека бъде!

 От минския кожар навяваше на библейски ужас. Фомко уплашено се отдръпна от ругаещите му се ръце и пребледня. Замислих се колко малко помагат тези проклятия, милионите и стотиците милиони проклятия. Старецът хлипаше приглушено, заровил лице в моята маса, а Фомко стоеше блед, объркан, потиснат...

27 февруари 2024

Момиченцето с леда

Иван, Борис и Юрий Солоневич
 Иван Л. Солоневич е руски писател, политзатворник, успял да избяга от лагер в Карелия през 1934 г. Преди това има два неуспешни опита за бягство, като при втория е заловен заедно с брат си Борис и сина си Юрий. Солоневич успява да оцелее в лагера благодарение на физическата си подготовка (в цивилния си живот е бил инструктор по физкултура, с други думи треньор, неколкократен шампион на СССР по вдигане на тежести). През лятото на 1934 г успява да премине 150 км до финландската граница (тогава много по на изток от сега) през блатата на Карелия заедно със сина си. Паралелно с тях от друг лагерен пункт на същия лагер брат му Борис също бяга по същото време - един ден по-рано или по-късно означава разстрел за закъснелия или в най-добрия случай преместване някъде във вътрешността на страната, далече от границите на СССР. Около 3 седмици по-късно се срещат във Финландия. 

Една от страните, в които живее Солоневич е България. В опит за дискредитирането му ГПУ пуска слуха, че Солоневичи са техни агенти. Този слух поражда недоверие към тях, но след като Иван Солоневич издава книгата си "Россия в концлагере" през 1936 г (издадена е в България за първи път, но никога не е издавана на български) руските служби организират атентат срещу него. Солоневич оцелява в атентата, но загиват съпругата му и помощникът му.

Има доста места от книгата, които ме впечатлиха - вероятно ще им обърна внимание тия дни в отделна публикация. Но това тук е почти цялата глава "Момиченцето с леда". Тя не е дълга, махнал съм единствено първя абзац от нея, тъй като няма отношение към историята, която ви представям.

На разсъмване, преди затворниците да тръгнат за работа, и вечер по време на хранене, десетки дрипави селски деца се мотаеа пред палатките ни и молеха за всякакви хранителни отпадъци. Беше странно да се гледат тези хора от „свободното население“, по-бедни дори от нас, осъдените, защото ние всеки ден получавахме нашите един и половина фунта хляб, а селяните нямаха дори този фунт и половина.

Иван Солоневич в годините му на шампион

За нашето продоволствие отговаряше Юра (синът на Солоневич - б.м.). Той ходеше за хляб и храната. Той играеше и ролята на разпределител на лагерните отпадъци сред децата. Имахме огромен, десетлитров, алуминиев съд, който вече беше участник в два от опитите ни за бягство, а впоследствие участва и в третия. В този тиган Юра събираше това, което беше останало от лагерните шчи из цялата ни палатка. Тези зелеви супи обикновено се приготвят от гнило зеле и глави на сельодка. Така и не разбрах къде са отишли ​​сельодките от тези глави. Малцина от затворниците се осмеляваха да ядат тази зелева чорба и тя попадаше в ръцете на децата. Много от лагеристите обаче получаваха по нещо и от дажбите си хляб.

Не помня точно защо всичко се случи по този начин. Изглежда, че Юра не е напускал УРЧ (учетно-разпределителна част - б.м.) два-три дни подред, както и аз. Съседите ни по навик изсипвали остатъците си в нашата тенджера. Когато един ден излязох от УРЧ, за да се разходя поне за обяд, открих, че тенджерата ми, която стоеше под леглото, беше пълна до ръба и съдържанието й се беше превърнало в леден блок. Реших да занеса тенджерата в кухнята, да я сложа на котлона и когато ледът леко се размрази, да изхвърля буцата и в празната тенджера да получа моята порция каша.

Взех тигана и излязох от палатката. Беше почти нощ. Пронизителен мразовит вятър виеше през телеграфните жици и напълваше очите ми със снежен прах. До палатките нямаше никой. Групата деца, които се мотаеха тук по обяд, вече се бяха разпръснали. Изведнъж някаква неясна фигура се втурна към мен иззад снежна преспа и дрезгав, студен детски глас изписка:

- Чичко, чичко, може би е останало. Чичко, дай го!...

Беше момиче, вероятно на единадесет години. Очите й блестяха с гладен блясък под заплетената й коса. А гласчето автоматично, по навик, без никакво изражение продължи да скимти:

- Чичко, даааай!

- Но тук има само лед.

- От шчи ли, чичо?

- От шчи.

- Нищо, чичо. Просто го дай. Сега ще го стопля... Сега ще се размекне. Ти само ми го дай ... 

В гласът на момичето звучеше нервност, алчност и страх от отказ. Мислех някак бавно и стоях там нерешителено. Момичето почти измъкна тенджерката от ръцете ми. Тогава тя отвори скъсаната дрешка, под която нямаше нищо, само стърчаха голи остри ребра, притисна тигана към голото си тяло, като че ли беше нейно дете, зави дрешката около себе си и седна на снега.

Намирах се в такова състояние на такова вцепенение, че дори не се опитах да си обясня какво щеше да направи това момиче. Само ми мина асоциацията за детето, за майчинския инстинкт; който по някакво чудо все още живее в това съсухрено телце. Влязох в палатката да търся друга купа за ежедневната си каша.

В живота на всеки човек има моменти на голямо унижение. Преживях такъв момент, когато, пълзяйки под леглото в търсене на какъвто и да съд, разбрах, че това момиче щеше да разтопи този половин килограмов леден блок замразена, отвратителна, свинска, но все пак храна, с топлината на изгладнялото си тяло; и че в целия този скелет няма достатъчно топлина дори за една четвърт от този блок.

Ударих много силно главата си в някаква напречна греда под койката и почти зашеметен от удара, погнуса и ярост избягах от палатката. Момичето все още седеше на същото място, а долната й челюст се тресеше.

- Чичо, не го отнемай! - изпищя тя.

Грабнах я заедно с тигана и я завлякох в палатката. Някакви луди мисли минаха в главата ми. Спомням си, че казах нещо, но мисля, че и думите ми навяваха на лудница. Момичето се измъкна от ръцете ми в истерия и се втурна към изхода на палатката. Хванах я и я сложих на леглото. Трескаво, с треперещи ръце започнах да ровя по рафтовете, под койките. Намерих нечии остатъци, половин дажба хляб на Юра и още нещо. Момичето не очакваше да й предам всичко това. Тя трескаво грабна парче хляб и започна да го пъха в устата си. По мръсното й лице се стичаха още неизстинали сълзи на страх. Стоях пред нея, онемял, изпълнен с огромно отвращение към всичко на света, включително и към себе си. Как бихме могли ние, възрастните хора на Русия, тридесет милиона възрастни мъже, да позволим  това да се случи на децата на страната ни?

Затворническата снимка на Иван Солоневич

Как така не се преборихме до края? Ние, руските интелектуалци, знаейки каква беше великата френска революция, можехме да си представим каква щеше да бъде една също толкова велика революция у нас... Как не довършихме битката? Как така не всички не се хвахме за оръжето? В един много кратък момент всичките проблеми на гражданската война и революцията се осветиха с безмилостен блясък. Какво за помешчиците? Какво за капиталистите? Ами професорите? Помешчиците са в Лондон. Капиталистите са в Народния комисариат на търговията. Професорите са в академията. Без вили и коли, но живеят. А всички тези безименни момчета и момичета? Трябваше преди всичко да мислим за тях, защото те са бъдещето на страната ни. Но не, забравихме ги. И върху костите на този малък скелет, милиони такива скелети, ще бъде построен социалистическия рай. Спомних си карамазовския въпрос за щастливия билет в живота. Не, дори да успеят да построят този рай върху тези скелети, аз не искам такъв рай. Спомних си и снимка на Ленин в позата на Христос, заобиколен от деца: „Не спирайте децата да идват при мен“. Каква подлост! Каква лицемерна подлост!

И така, видях много неща в съветските простори; неща, много по-лоши от това момиче с тенджера с лед. И много вече започнах да забравям. А това момичеце никога няма да бъде забравено. Тя се превърна в някакъв символ за мен. Символ на случилото се с Русия.

07 февруари 2024

Вечният член 58

 Тия дни в Русия се роди и разви следната драма: младата вдовица Анастасия Акиншина завела детето си на преглед в поликлиниката. Проблемът с момченцето бил в поведението му, което се влошило след новината, че татко му е убит на фронта в Украйна.

Заявлението на Анастасия Акиншина

Според думите на майката, 67-годишната педиатърка направила следния коментар: "Ами какво, драга, съпругът ти е бил законна цел на ВСУ!". Повтарям го, това е твърдението на майката. След прегледа обидената и огорчена вдовица написала донос до ФСБ по адрес на лекарката, обвинявайки я за казаното, което попада по текстовете от руския НК, третиращи дискредитацията на руската армия и разпространението на фейк-новини за нея. 

Последвала незабавна реакция: на 1 февруари цивилни полицаи от руския следствен комитет направили обиск в дома на педиатърката Надежда Буянова в духа на най-добрите традиции от годините на Ежов и НКВД. Кадри от това как изглежда жилището на лекарката можете да видите във видеото:

 

 Сега започва интересното: първо, случаят е дума срещу дума. Но според д-р Надежда Буянова тя не само че не е направила такъв коментар, но и в поликлиниката има запис от прегледа, тъй като това е практика там. Този запис нито е потърсен от силоваците, нито е взет под внимание впоследствие. Второ - по време на обиска не е допуснат да присъства адвокат на лекарката (как се е появил той в картинката не мога да кажа). Ето ви видео как стои отвън и не смее да влезе при клиентката си и как цивилните полицаи въобще не се трогват от присъствието му. Според техните думи, в случая на лекарката не и е нужен адвокат. Телефонът на лекарката е конфискуван без съдебна заповед и е прегледан от следователите. Какво точно търсят - селфи с Адолф Хитлер, преписка с Володимир Зеленски или данни за техниката, живата сила и бойния дух на руската армия в Украйна не е ясно. След обиска квартирата на жената е оставена нагоре с краката - счупени мебели, скъсани тапети, разхвърляни вещи навсякъде.


Жилището на д-р Буянова след нальота на руските следователи.
Тапетите са от времето на соца, мебелите са от времето на Брежнев 
най-малкото, дограмата въобще не е сменяна. Това е лекар, който
на 67 години все още работи.

Сами можете да видите и как извеждат от апартамента и д-р Буянова - крехка, 67-годишна възрастна жена, която едва ли е в състояние да окаже каквато и да било съпротива и едва ли е необходимо да я влачат насила. 

Оказва се, че в съвременната Руска федерация са живи порядките от "онези" години, когато да напишеш донос срещу съседа си, колегата си, собствения си роднина е лесно като 2 и 2 = 4. Едновремешния член 58 за антисъветска дейност е прероден в текстовете за дискредитация и против фалшивите новини за армията им. Случаите на такива доноси са десетки и стотици. Същността на доносите е още по-абсурдна.

 Но пък има и друга страна. 67-годишна жена е принудена все още да работи, вместо да е пенсионер. Квартирата и, вижте снимката вдясно, не е виждала ремонт от времената на перестройката, и то в най-добрия случай - мебелите, тапетите, килима, дограмата - всичко е от времето на соца. А той свърши преди над 30 години.

 

Според последните новини, Анастасия всъщност отдавна
е разведена със съпруга си, има деца от друг мъж, но
се е сетила за него покрай седемте милиона рубли (около
70 000€), които дават за загинал в Украйна.

Не е свършил само неокомунизмът, шестващ в необятната руска земя. Трудно ще стане, след като поколения и поколения руснаци са възпитавани с изкуството на доноса, с приказките, че човекът срещу теб е враг, шпионин, вредител. Няма как да бъде иначе, след като за 10 години още не могат да намерят убиеца на Борис Немцов, но за 67-годишната лекарка пращат моментално 4 гардероба и я разследват, все едно е убила Кенеди и папата заедно. 

Няма как да стане докато член 58-ми живее вечно там.