Немските снайперисти на Източния фронт

Спомените на Алербергер

Досега съм имал досег с руската/съветската гледна точка за Втората световна война, или по-точно, за онази част от нея, която руснаците наричат Велика Отечествена. Една особена точка бяха спомените на Николай Никулин (препоръчвам ги на всички, които се интересуват от темата), които, до колкото знам, взривиха обществото в Русия преди години, тъй като показаха спомените на един фронтовак, а не на някой покрит със слава и ордени генерал. Не че и спомените на генералите не са интересни, но поради разбираеми причини в съветските времена спомени на оцелели фронтоваци не пробиваха много-много на книжния пазар. 

В същото време в онези години трудно се намираха спомените на победената страна, а и да се намираха, бяха строго редактирани от съветската цензура. Пък и в мемоарите на германските генерали има значение дали са писани в съветски плен (Паулус) или не (фон Манщайн). Но едва ли немците са имали цензура, която да спира мемоарите на немските войници. А и едва ли има какво толкова да се цензурира, че са загубили войната ли?

Все пак мемоарите на тримата снайперисти са интересни по няколко причини: първо, разкриват някои непознати (поне за мен) неща от Хитлерова Германия, от взаимоотношенията в немското общество и Вермахта от 30-те и 40-те години на миналия век, порядките във Вермахта, а основно, за живота на снайпериста. Отделно, спомените от военните операции, в които са участвали също са интересни.

Първият от тях, Йозеф Алербергер е австриец, призован е в редиците на Вермахта в края на 1943 година, до тогава е бил дърводелец в малко селце в околностите на Залцбург. Първоначално го зачисляват като картечар и първото, което му прави впечатление, е че картечарите са първите цели по време на битка. Унищожават ги както противниковите войници, така и противниковите снайпери. Скоро след това Алербергер намира руска снайперска винтовка и решава да се пробва като снайперист. Отдава му се и така започва кариерата му на снайперист. Интересното в спомените му е постоянното оплакване от натиска на руснаците, от бясното преследване от страна на Червената армия на отстъпващите немски войски. 

Един от най-интересните епизоди, които описва Алербергер, е снайперски дуел с взвод руски снайперисти. Естествено, дуелът не е един срещу всички, но Алербергер и частта му попадат под кръстосания огън на няколко снайпера едновременно. В течение на боя изчисляват позицията на всеки един от тях и разбират, че противниковите снайперисти са заели позиция на дърветата в близката гора. Още по-голяма изненада очаква Алербергер и останалите, когато откриват, че снайперския взвод е съставен от жени, някои съвсем млади. Месец по-късно Алербергер е изпратен в Германия на курс за снайперисти, на който му прожектират руски филм с немски субтитри. Немските инструктори ги предупреждават: не подценявайте руснаците, те си разбират от работата (една от разликите между руснаците и немците по време на войната). Една от препоръките във филма е избирането на позиция в короната на дърво, с което Алербергер не е съгласен не само заради скорошния му сблъсък с руските снайперистки, но и заради факта, че така трудно снайперистът може да смени позицията си светкавично. 

Друг момент е стремежът да избегнат попадането в руски плен не само по време на войната (тогава е ясно, едва ли може да очакват пощада), но особено след това. И с основание. В края на мемоарите си Алербергер е пленен от американската армия на територията на Австрия, докато се опитва да се промъкне до родното си място. Алербергер е пленен заедно с трима свои другари от полка си, натоварен на камион и отправен към руските части. По пътя решават да избягат, за да не попаднат в Сибир. Трима скачат от камиона, Алербергер е сред тях. Единствено Шмити, полковия писар не вярва, че американците ще ги предадат на руснаците и не се решава да скочи. Шмити се връща в Австрия след 6 години в мините на Караганда, като половин човек според Алербергер.

Друго интересно, което споделя Алербергер е честото му използване в ариергарда на отстъпващите немски части, които рядко имат подкрепата на артилерията си. Нерядко на Алербергер се налага да прикрива отстъплението на другарите си, държейки руснаците на разстояние.

Разбира се, като човек, воювал с руснаците, Алербергер не спестява случаи на насилие, кражби, убийства от страна на червеноармейците. Шокиращо за него е отношението към цивилните - руснаците търсят храна, ценности, жени и като не ги намерят (или след като ги намерят) често застрелват цивилните.

Вторият снайперист, който споделя спомените си е Гюнтер Бауер. До войната е пекар, работи в семейната хлебопекарна в Хамбург. Едва 18-годишен, току-що оженил се, през есента на 37-ма година той получава призовка и е прибран в армията. Интересното за мен беше, че срокът на служба във Вермахта в онези времена е 4, а не 2 години. Или поне за толкова са прибрали Бауер. 

Бауер споделя спомени от самото начало на войната, от нахлуването в Полша, но също така той участва и в окупирането на Судетите, и в последващото окупиране на Чехия. След Полша Бауер участва в атаката на Ебен-Емаел, после и в Битката за Крит, за да попадне накрая, както си му е реда, на Източния фронт. Там не се задържа дълго, скоро след това е прехвърлен в Италия. Пътят му свършва в Берлин, където е ранен по време на Битката за Берлин. Благодарение на раната си е оценен като "негоден" за работа в Сибир и руснаците го пускат. Бауер има късмета да се върне в Хамбург при жена си и детето си.

Бауер също е впечатлен от жестокостите на руснаците спрямо пленените немци след края на войната.

Спомените на Сюткус

Третия от снайперистите, чиито спомени са в книгата е Бруно Сюткус. Честно да си призная, неговия разказ се оказа най-интересния.

Бруно е роден в Източна Прусия, близо до тогавашната граница с Литва. Баща му е литовец и малкият Бруно не е признат за немец по рождение. Въпреки това получава немско гражданство и попада първо в Хитлерюгенд, после и в СА. Още в Хитлерюгенд се отличава като много точен стрелец, в СА потвърждава това си умение и получава лична снайперска винтовка. На фронта попада в края на 1943-та, когато вече е ясно, че Германия ще загуби войната и въпреки това, за година и половина успява да убие 207 руски войника. Всъщност, значителна част от жертвите му са руски офицери - навикът да ходят с фуражки вместо с каски близо до фронта си казва думата. Интересно е, че веднъж успява да порази 4-ма офицери един след друг, на изхода на един блиндаж, които впоследствие се оказват командващият армията генерал, началник-щаба, командира на полка и командира на батальона, разположени срещу частта на Сюткус. Оцелява петият офицер, който по-късно разпитва Сюткус в Сибир (да, Сибир).

Интересната част започва след войната - родното място на Сюткус е окупирано от руснаците (сега е част от Калининградска област), Сюткус няма официален немски паспорт, прехвърля се в съветска Литва, където се свързва с "горските братя". Скоро обаче доброволно заминава за Сибир - всъщност, доброволното му заминаване му спестява по-късното (неминуемо) принудително, а вероятно разправата с него в подземията на НКВД е можела и да му спести депортацията. Странното е, че руснаците знаят кой е, знаят и какъв е бил по време на войната - Вермахтът, желаейки да повдигне бойният дух на войниците си огласява голяма част от "индивидуалните победи" на Сюткус било то в дивизионните вестници, било то чрез високоговорители, и въпреки това Сюткус не е бил застрелян от руснаците след войната, когато неколкократно е бил задържан. Сибир за Сюткус е студ, мизерия, създаване на семейство и раждане на дете, работа в колхоз, във въглищна мина, заточение и постоянни опити за измъкване от СССР. Тези му опити в крайна сметка довеждат до среща с тогавашния председател на КГБ Юрий Андропов:

"... Скоро ме закараха в щаб-квартирата на тази зловеща организация. Мен ме отведоха в стая за разпити.
- Къде отивахте?
- В посолството на ФРГ.
- Имате ли уговорена среща с някого там?
- Не.
- Защо тогава отивахте там?
- Аз искам да разбера кога мога да получа германска виза.
- Вие не знаете ли, че сте гражданин на Съветския съюз?
- Аз не мога да чета на руски, аз съм немец.
Тогава се отвори страничната врата и в стаята влезе председателят на КГБ Юрий Андропов. Разпитващите ме офицери застанаха "мирно" и доложиха за хода на разпита на своя началник. Той им заповяда да напуснат и ние останахме сами.
- Вие трябва да се гордеете с това, че сте гражданин на СССР.
Аз отговорих, че не споделям чувствата му, защото родината, това е мястото, на което си се родил и си израсъл. Съвсем не е задължително да се гордееш с гражданството на страната, в която ти се налага да живееш по волята на съдбата. Андропов ме попита какви военни награди имам. Аз му отговорих и на свой ред му зададох въпрос:
- За какво получаваха медали вашите войници на фронта?
- За мъжество, проявено при защитата на своята родина.
- А мен ме възпитаваха в любов към Германия и аз бях готов да дам живота си за нея, ако се наложеше.
- А вас не ви ли мъчат угризения за това, че сте убили толкова руски войници и офицери?
- Не. Аз воювах срещу въоръжен противник. Там, на фронта, вие никога нямаше да ме хванете жив. Последния си патрон винаги пазех за себе си."

Накратко, Бруно Сюткус е твърде известен, за да го пуснат обратно в Германия. Бруно успява да се измъкне от Сибир едва през 1971 година, когато му разрешават да се върне със семейството си в Литва. А едва след разпадането на СССР успява да поднови усилията си да възстанови немското си гражданство и да получи немски паспорт. Усилията му се увенчават с успех през 1996 година, когато успява да емигрира в Германия, да се срещне със сестра си и с някогашната си неосъществена годеница Ерика.

Интересното в разказите и на тримата е, че снайперистите се стараели да унищожат всички отличителни знаци, по които можели да бъдат разпознати като такива - причината е много проста, снайперистите били много мразени от руснаците и при евентуално залавяне от тях едва ли биха могли да разчитат на благосклонно отношение. Алербергер дори описва смъртта на неговия заместник, заловен от руснаците с неговата (на Алербергер) винтовка. Така запазените отличителни и наградни знаци на снайперисти до наши дни са много малко.