Къщата на духовете

"Къщата на духовете" е поредният роман, който прочетох на Дива-та. Романът също е екранизиран, но както често се случва, книгата е по-интересна от филма. А в този случай - в пъти по-интересна. Филмът, независимо от участието в него на Антонио Бандерас, Уинона Райдър, Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс за мен е слабичък - просто в самата книга са описани доста събития, които са попретупани при филмирането (в книгата при преврата на Пиночет арестуват внучката Алба, а във филма е дъщерята Бланка, близнаците Хайме и Николас, Аманда и Мигел липсват, разни други разминавания). Според мен актьорската игра не спасява филма - независимо какви награди и номинации са му дали, но честно казано, след прочетената книга имах чувството, че актьорите буквално изнасилват играта си. Няма значение, че става въпрос за именити и доказани актьори.
Голямо разочарование ми беше Мерил Стриип в ролята на Клара Ясновидката - не, че имам нещо против нея, ама не ми се връзва с представата за красива бяла жена от Чили. Някакси не върви да избереш Тери Поло за ролята на Роса Красивата, а порасналата Клара да се играе от Мерил Стрийп, която пък, при снимането на филма е била на порядъчните 43 години - нищо лично, ама точно пък тя не е от актрисите, които на 43 могат да изглеждат като на 20. Да изиграе ролята на 20 годишна жена може, но не и да изглежда като такава. Не знам, аз примерно бих сложил Тери Поло (с помощта на грима) да изиграе и двете сестри като млади, а Мерил Стрийп да играе Клара вече на по-зрели години. Отделно предпочитам да гледам Антонио Бандерас в "Десперадо", а не като някакъв латинолюбовник тук.

Но все пак пиша не за филма, а за книгата. 

Тери Поло

Самата книга, или авторката, за да съм по-точен, създава достатъчно богата палитра от образи, без да им се изгубят дирите някъде в средата на книгата и да си задавам въпроси като - тоя сега откъде се взе, кой беше, какво направи, кога се появи? Едно на ръка, че описва великолепно обстановката в Чили от началото на ХХ в до средата му, от друга страна промяната в патриархалното общество под натиска на новите реалности, политическите различия както между консервативните богати земевладелци и индустриалци и пролетариата, така и между самите пролетарии - Хайме, Мигел и Педро Трети Гарсия имат различна гледна точка върху това, как ще променят страната си. Възраждането на "Трите Марии" от младия Естебан Труеба в началото на книгата е описание на безкрайните сили на младостта - няма нищо невъзможно тогава; опита му да се възстанови след преврата е по-скоро представяне на илюзиите на стария лъв, че още е млад и силен. 

Любовните истории на Бланка, Алба и Хайме пък не са сълзливи и лигави, както може да се очаква от латиноамериканка - напротив, достатъчно стегнати и ненатрапчиви са, а поне според мен на фона на днешната безразборност са много тих начин да се зададе въпроса "Възможно ли е да обичаш само един човек цял живот?" - а и не само да го зададе, но и да му отговори. Един от хубавите моменти в книгата е (който го няма във филма) когато Алба разбира, че нейният Педро Трети Гарсия е неин баща, а не както и казвано досега - починалият граф Жан дьо Сатини. "Защо не си ми казала, че Педро е мой баща?" - обръща се Алба към Бланка. "Защото е по-добре мъртъв баща, отколкото липсващ" - отговаря Бланка.

Самите имена на героините също са много любопитно избрани - Нивеа, Клара, Бланка, Алба - все имена, свързани с бяло, светло, ярко. Специално Алиенде е създала много силни женски характери в лицето Клара, Бланка и Алба като противовес на прекалено силния Естебан Труеба. Срещу него нито Педро Трети Гарсия, нито Мигел, нито Хайме, да не говоря за Николас създават силен характер, докато в една или друга степен трите жени в семейството му му противостоят достатъчно, въпреки ударите с ръка или бастун по тях. Патриархат в най-чист вид - докато Клара се ограничава в благотворителността, Бланка говори за равенство на жените и избирателни права, а Алба направо участва в политическите игри, но те и трите винаги са като контрапункт на Естебан.

Описанието на политическата обстановка, на политическите игри - макар и с половин дума, пак е достатъчно; още повече все още има хора, които помнят преврата в Чили, намесата на ЦРУ; а описанието на предизвикването на икономическата криза преди преврата на военните си е направо едно към едно с 1996 година и някои изкуствено предизвикани липси у нас. Описанието на бита на сваления президент пък много напомня на описанията на свалените  режими в  Източна Европа в края на 80-те и в Афганистан и Ирак в началото на този век - разкош на фона на мизерстващото население.  Политическите възгледи на героите са повече като допълнение към характерите им - нормално е състрадателният лекар да е социалист, нормално е богатият земевладелец да е консерватор, нормално е състоятелният адвокат да е либерал, нормално е бедният селянин да е комунист. Самата Исабел Алиенде не показва никъде, че описва част от историята на своето семейство, преплетена с историята на родината и, никъде не преувеличава образа на Салвадор Алиенде и не го героизира излишно. Аз например съм чувал легендата, че Фидел Кастро му е подарил автомат при посещение в Хавана и с този автомат Алиенде се е защитавал до последно, тъй че можеше да се очаква по-мъжкарско поведение от обсадения президент в романа. 

Салвадор Алиенде

И не на последно място, в края на книгата - помитащата стихия на събитията, разкъсващи семейства, двойки, убиващи и изтезаващи подред, безспирно и без почивка. 

Книгата си струва прочитането, а като бонус Алиенде има още няколко книги в читанката, които вече изтеглих и смятам в най-скоро време да прочета (първо обаче трябва да свърша с Джон льо Каре, хареса ми след "Вечният градинар" и сега започнах друга негова книга, но за нея по-нататък).