- Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е опасно нещо ...
А иначе, Саад Саад е герой на "Одисей от Багдад" от Ерик-Емануел Шмит. Въпреки, че е писана от французин от името на иракчанин, историята, която се разказва вътре е интересна и в нея се казват много истини. Саад е роден в Ирак на Саддам Хюсеин, животът му започва в една тоталитарна държава, преминава през Първата война в Залива, ембаргото и свързаната с него мизерия и нещастие, Втората война в Залива, свалянето на Саддам, хаосът след това.
Емиграцията на Саад е напълно естествен процес на този фон.
Саад на арабски значи "надежда", но самият той в много моменти от книгата губи всякаква надежда. Прекалено много стават ударите на съдбата върху него и близките му, за да си позволява да се надява на нещо по-добро в този живот. В тази връзка надеждата е опасно нещо ...
Саад извършва една малка одисея - от Багдад през Кайро, Малта, Сицилия, Франция до крайната му цел Лондон. По пътя си среща различни хора, най-често емигранти като него. Някои са добри (Бубакар, Леополд), други - не. Общото е, че всеки носи със себе си много истории на насилие, нещастие и сълзи. И се надява да стигне до Обетованата земя Европа.
Много интересна гледна точка има Саад (или авторът, все тая) върху това къде е родината? Или какво е родината, ако искате. За Саад Ирак не е родина, що за родина е мястото, което ти е донесло толкова смърт, нещастие, липса на перспектива и насилие? Родината е там, където си щастлив. Интересна е мисълта на баща му за оптимизма: "Аз съм оптимист, който казва "утре", а ти си оптимист, който казва
"Там". Твоят оптимизъм се разкрива в пространството, а аз го разпределям
във времето".
Четейки това човек, ще - не ще се замисля за това от кои оптимисти е.
Или за емигрантите: "Има
два вида емигранти - едните пътуват с много багаж и си мислят, че
където се установят, там ще стане по-добре. Те никога не успяват, те
носят проблемите със себе си; вторите пътуват без багаж, те успяват да
се приспособят там, където отидат."
Най-голямо впечатление обаче ми направиха мислите на Саад на границата между Франция и Италия. Когато една сутрин се събужда в една крайпътна канавка и разсъждава за съдбата на хората:
"Нали
всеки човек е изпитвал този страх, поне за миг и е осъзнал, че по
своята същност нито една от многочислените характеристики не му
принадлежи, че само на йота се е разминал от това, да се роди на друго
място, да научи друг език, да получи друга вяра, да бъде възпитан в
друга култура, пропит от друга идеология, с други родители, други
наставници, други образци.
Аз, емигрантът, непрестанно им напомням за
това. За пустотата. За основополагащата случайност. На всички тях. И
затова те ме ненавиждат. Нали аз бродя по градовете им, заселвам се в
пустеещите им къщи, залавям се за работа, от която те се отказват и по
този начин им казвам на тях, на европейците, че искам да съм на тяхно
място, да се приобщя към привилегиите, които им е дала сляпата съдба.
Когато
ме видят, те разбират, че на тях им е провървяло, че са изтеглили
щастливия билет, че острието на съдбата е минало на микрон от тях и
споменът за тази първична и основна уязвимост ги парализира. Нали за да
забрави за пустотата, за да си придаде значение човек се самоубеждава,
че поради някакви дълбоки, неразрушими причини той принадлежи именно към
този език, нация, място, раса, морал, история, религия, идеология. Но
както и да се маскира, трябва само да се замисли за себе си или да
срещне нелегален имигрант, той всеки път губи илюзиите си и намира
пустотата: той не може да бъде себе си - италианец, християнин, още
някой друг ... Той е събрал в себе си набор от характеристики, те са му
дали плътност, но в дълбините на душата си той знае: неговата задача е
само да ги получи и да ги предаде нататък. Той е само пясък, пресипан в
опаковка; сам по себе си е никой и нищо ..."
Та в този ред на мисли още веднъж осъзнавам колко е тъжно, че България е само транзитно място, през което мигрантите се опитват да стигнат до Запада и как хора, бягащи от война, бомби и разрушения не искат да спрат у нас. Но това е тема на друг разговор.
Иначе, за Саад и надеждата ... В един разговор с баща си Саад научава, че брадавица може да изчезне сама, стига да я наречеш с правилното и име. Но трябва да го уцелиш. На Саад му се появяват няколко брадавици в началото на книгата, той все не успява да уцели името им докато най-сетне не решава да пробва със Саад, с "надежда".
Бих препоръчал тази книга на Динко, Перата и останалите local heroes, но се съмнявам, че в последните 5 години са чели нещо по-различно от ароматизатора в тоалетната. Но пък ако имате желание, препоръчвам ви я, ще ви хареса.
