Онзи ден с Малкото Кате отидохме на "Бохемската рапсодия".
Второ, Рами Малек прави много хубава роля, макар че, честно казано, за пръв път го чувам и за пръв път го гледам. Но пък се старае момчето. Като цяло образът на Фреди има доста слаби страни, които според мено се дължат повече на режисьорското виждане. Една от тях е прекаленото му изпедерастяване - примерно сцената, когато се обади на жена си (бившата) да си говорят по телефона и да си светят с нощните лампи нещо не я разбрах. В последствие моментът, в който Фреди отиде да светка нощната лампа, но за негово съжаление жена му не му отговори нещо сигурно трябваше да е тъжен и да покаже как страда нежната душа на твореца, но на мен ми беше излишен. Финалът на филма обаче с представянето на участието на Куин на концерта Live Aid на Уембли е много добре замислен и направен.
Трето - че Фреди си беше педераст го знаеше целия свят, но самият Фреди нито наблягаше на това, нито парадираше (не е като Елтън Джон и Джон Фърниш примерно), нито пък обясняваше таланта си с тази си черта от характера. Фреди си беше Фреди.
Не ми хареса, че филмът свърши с концерта на Уембли през 85-а. Можеше да споменат и концерта им в Будапеща от 1986-а, за нас, хората от Източна Европа това беше от огромно значение, тогава групи като Куин не идваха всеки ден (че въобще и не идваха) на Изток. И това ако не е събитие, заслужаващо да се постави във филма, кое?
Хареса ми и подборът или ако това не е точната дума, грима на останалите, които играят Куин. Екранните образи на Роджър, Брайън и Джон страшно много приличаха на оригиналите, не знам друг път такова нещо да ми е правило впечатление, то имах чувството, че самите музиканти играят себе си, особено с Брайън Мей.
Минусите на филма всъщност се свеждат пак до педерстията на Фреди или по-точно до желанието на Брайън Сингър да завърти всичко около нея. Нещо не му се е получило (и слава Богу) - то не върви хем да намекваш за разюзданите оргии на Фреди от една страна, честата му смяна на партньорите и от друга всичко във филма да се сведе до един разхвърлян хол и до извинението на някакъв мустакат педераст, че не бил почистил. Да не споменавам, че любовта между Фреди и Джим Хътън някак много романтична на фона на действителната история. Ей, да не бях захванал малко от Фреди приживе можеше и да повярвам! И, естествено, семейните отношения: строгия баща, дето съветва сина си да работи упорито, добри мисли, добри дела, нищо читаво няма да излезе от тая работа с музиката, па накрая го прие и като музикант, и като педераст. Само дето не плеснаха с ръце да се прегърнат. И цялото семейство, къде ще ходи, седна да гледа Фреди на Уембли, все едно е 1960-та и друго по телевизията не дават, добре, че не беше черно-бяла сцена, съвсем щях да се объркам.
Другия минус на Сингър е крайния образ на Фреди - вече е ХИВ-позитивен, обаче прави-струва, драпа да участва в концерта на Уембли, един вид "Това да свърша, пък после да става каквото ще!". Фреди умря 6 години след Уембли бе, алоу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!