Фреди и Бохемската рапсодия

Онзи ден с Малкото Кате отидохме на "Бохемската рапсодия".

Първо, филмът си струва да се гледа, най-малкото заради музиката на Куин и историята около най-интересните парчета на групата: Another one bites the dust, We will rock you, Love of my life и, разбира се, Бохемската рапсодия.

Второ, Рами Малек прави много хубава роля, макар че, честно казано, за пръв път го чувам и за пръв път го гледам. Но пък се старае момчето. Като цяло образът на Фреди има доста слаби страни, които според мено се дължат повече на режисьорското виждане. Една от тях е прекаленото му изпедерастяване - примерно сцената, когато се обади на жена си (бившата) да си говорят по телефона и да си светят с нощните лампи нещо не я разбрах. В последствие моментът, в който Фреди отиде да светка нощната лампа, но за негово съжаление жена му не му отговори нещо сигурно трябваше да е тъжен и да покаже как страда нежната душа на твореца, но на мен ми беше излишен. Финалът на филма обаче с представянето на участието на Куин на концерта Live Aid на Уембли е много добре замислен и направен.

Трето - че Фреди си беше педераст го знаеше целия свят, но самият Фреди нито наблягаше на това, нито парадираше (не е като Елтън Джон и Джон Фърниш примерно), нито пък обясняваше таланта си с тази си черта от характера. Фреди си беше Фреди.

Не ми хареса, че филмът свърши с концерта на Уембли през 85-а. Можеше да споменат и концерта им в Будапеща от 1986-а, за нас, хората от Източна Европа това беше от огромно значение, тогава групи като Куин не идваха всеки ден (че въобще и не идваха) на Изток. И това ако не е събитие, заслужаващо да се постави във филма, кое?

Хареса ми и подборът или ако това не е точната дума, грима на останалите, които играят Куин. Екранните образи на Роджър, Брайън и Джон страшно много приличаха на оригиналите, не знам друг път такова нещо да ми е правило впечатление, то имах чувството, че самите музиканти играят себе си, особено с Брайън Мей.

Минусите на филма всъщност се свеждат пак до педерстията на Фреди или по-точно до желанието на Брайън Сингър да завърти всичко около нея. Нещо не му се е получило (и слава Богу) - то не върви хем да намекваш за разюзданите оргии на Фреди от една страна, честата му смяна на партньорите и от друга всичко във филма да се сведе до един разхвърлян хол и до извинението на някакъв мустакат педераст, че не бил почистил. Да не споменавам, че любовта между Фреди и Джим Хътън някак много романтична на фона на действителната история. Ей, да не бях захванал малко от Фреди приживе можеше и да повярвам! И, естествено, семейните отношения: строгия баща, дето съветва сина си да работи упорито, добри мисли, добри дела, нищо читаво няма да излезе от тая работа с музиката, па накрая го прие и като музикант, и като педераст. Само дето не плеснаха с ръце да се прегърнат. И цялото семейство, къде ще ходи, седна да гледа Фреди на Уембли, все едно е 1960-та и друго по телевизията не дават, добре, че не беше черно-бяла сцена, съвсем щях да се объркам.

Другия минус на Сингър е крайния образ на Фреди - вече е ХИВ-позитивен, обаче прави-струва, драпа да участва в концерта на Уембли, един вид "Това да свърша, пък после да става каквото ще!". Фреди умря 6 години след Уембли бе, алоу.

Но пък като знам, че с едно посещение съм получил и филм, и концерт, къде ще му връзвам кусур?