Добрите хора и тинтявата

И понеже все още не са се свършили добрите хора в България, по случая преписвам едно стихотворение на Валери Петров.

Бих го взел преди известно време тоя стар турист със голо теме - услужлив и мек съм, 
общо взето, возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен и навярно по-разнообразен 
моят път би били бих узнал нещо извън своя си квартал - 
но спирачките натиснал вече, порива ми изведнъж пресече лоша мисъл: 
от таблото вчера някой ми свали електромера,  завчера един ме нагруби - 
от къде да зная, може би е именно от тях и тоя?... 
И не спрях и гледах до завоя стария човек да се смалява. 
А държеше китка от тинтява и навярно беше не от тия, дето ще ти сторят мръсотия. 
И си казах, леко огорчен: 
Утре ще си спомни той за мен, как съм го отминал, 
и на други ще откаже своите услуги, и така нататък до безкрая... 
Дребен случай, но след него зная, как и ние, меките, учтивите, ставаме от грубите и дивите, 
ставаме железни, нелюбезни, със беззвездни във душите бездни... 
Хора на доброто, не умирайте! 
Първите си пориви не спирайте! 
Още сме едни във други сплетени, 
още е тинтявата в ръцете ни!