Доктор Ким погледнала към черния път, водещ към селските къщи. Мнозинството от тях били оградени от огради с метални врати. Една от вратите се оказала отключена. Открехвайки я, Чи Ун погледнала вътре и видяла голяма метална купа с храна, поставена направо на земята. Жената се вгледала: в купата имало ориз, бял ориз, с парченца месо. Доктор Ким не могла да си спомни кога за последен път е виждала купичка с бял ориз. Защо е оставена на земята? Чувайки кучешки лай Чи Ун разбрала всичко.
До този момент тя все още смътно се надявала, че китайците са толкова бедни, колкото и нейните съотечественици. На нея все още и се искало да мисли, че нейната родина е най-хубавото място в света. Тогава вярата, която тя възпитавала в себе си цял живот би се оказала ненапразна. Но сега доктор Ким вече не могла да отрича факта, който бил съвършено очевиден: кучетата в Китай се хранели по-добре от лекарите в Северна Корея.
Това е откъс от книгата на Барбара Демик "Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея". Цялата книга е пълна с подобни истории, разказани от бежанци от Севера.
Цялата книга е пълна с подобни епизоди. Естествено, когато основният материал за нея са разказите на бежанци, няма основание да се смята, че ще се отнасят към севернокорейският режим с необходимото уважение.
Четейки книгата най-силно се набива гладът. Гладът от началото и средата на 90-те години на миналия век. А както се казва и у нас, гладът е по-силен от тока.
В книгата има образи на правоверни комунисти, които по-скоро биха умрели, но не биха емигрирали, които дори бягайки на Юг очакват да видят гладуващи южнокорейски деца, които чистят обувките на американските войници. Севернокорейските бежанци се държат известно време в специални центрове, където се проверяват дали не са шпиони или китайци от корейски произход и едва след 3 месеца напускат центъра за бежанци. Една от героините до последно е била убедена, че я държат и и показват някакъв южнокорейски вариант на потьомскинско село.
Най-странното обаче е признанието на самата авторка, че официално до края на 70-те години по-богатата страна е КНДР. В първите години след разделянето на полуострова на две БВП-то на двете държави е приблизително еднакво, около 55 долара на човек. Пет години по-късно южнокорейците декларират БВП от порядъка на около 60 долара на човек, докато севернокорейците обявяват почти 4 пъти по-висок доход: от 210 долара на глава от населението. Дали е благодарение на рамото и от СССР, и от Китай, няма значение, по онова време изразът "корейското икономическо чудо" се отнася за Северна Корея, не за Южна.
Както казах, книгата е резултат от серия интервюта с бежанци, направени от авторката в Сеул. Всеки с историята си, всеки с трагедията си. Четейки, човек не бива да забравя едно нещо: това беше и нашият живот преди години. Не бива да се очаква от човек, който е оставил роднините си от другата страна на границата да хвали режима там. Иначе, ако някой иска малко по-обективна информация би могъл да прочете ето тази лекция на Андрей Ланков за Северна Корея. И книгата, и лекцията обаче са създадени приживе на Ким Чен Ир, преди да дойде на власт бузестият шишко и преди севернокорейците да започнат да тестват балистични ракети като обезумели.
