Осмица спатия

В хижата бяхме само двамата с Чичо, пазача. От два дни духаше много студен вятър, туристи не дойдоха. Дори работниците, които маркираха дърветата в гората, изчезнаха. Пътеките до селото бяха навети с преспи и навярно хората предпочитаха да останат на топло по домовете си.
Налях вода в чайника и докато чаках да заври, взех картите за игра. Знаех няколко игри за сам човек.
Чичо мълчаливо пушеше. Той изобщо малко приказваше. Онези, които не го познаваха, смятаха, че е студен, затворен човек. Мисля, че със своите седемдесет години той беше уморен.
В този момент дойде един от работниците. В предишните дни беше идвал с другите. Чичо често ги канеше да му правят компания и да му разправят това-онова.
Този, който дойде, беше особен човек. Никъде не бях срещал по-съсипана физиономия. Сякаш животът бе удрял, удрял този нещастник, та душа не му беше останала. Невъзможно е да се опише нито лицето му, нито фигурата му. При това с окъсани дрехи и продънени цървули. Не, дрехите и цървулите са нищо в сравнение с лицето му. Може да се каже - окъсано лице.
Да дойде на работа в това време!
Той поздрави Чичо и седна до печката да се посгрее.
Продължавах да редя картите.
- Гледаш ли си? Гледаш ли си? - запита ме той небрежно.
- Да мине времето! - отвърнах аз.
Но Чичо си нямаше работа и съвсем сериозно подхвърли на работника:
- Тоя е факир! Няма по-добра врачка от него! Всичко ще ти познае!
Работникът ме погледна със слаб интерес.
- Айде бе! - усъмни се той и добави: - Хич не вярвам на тия работи!
- И аз не вярвах, ама като ми ги каза едни ... - лениво настоя Чичо. Той се подиграваше на вчерашните ми опити да врачувам.
Напуши ме смях, но продължавах да редя картите. Работникът мълчаливо гледаше ту мене и картите, ту Чичо, потънал в дима на лулата си. По едно време той стана и се надвеси над главата ми.
- Хайде! - каза той. - Щом можеш, хвърли ми едни карти!
- Защо? Нали не вярваш?
- Че не вярвам, не вярвам, но ти пак ми хвърли!
Водата в чая завря, имах си работа, но от любопитство рекох:
- Добре.
Събрах картите, той отсече и аз започнах да ги редя. Чичо се приближи, лукаво усмихнат. А работникът каза:
- Слушай, това, що е било, не ме интересуе ... това, що е сега, аз най-добре си го знам, ти ще ми кажеш това, що иде ... бъдещето ... има ли ме, няма ли ме?
Започнах да редя картите за бъдещето, като си придавах онзи важен и тайнствен вид, който предполагах, че трябва да имат всички врачки.
Но като се заредиха само черни карти. дори една червена нямаше. Какво да му говоря? Сълзи, нещастия, болести, лоши срещи ...
Работникът ме поглеждаше от време на време, без да разбира нещо. Предусещаше, че черните карти не вещаят нищо добро.
Измъчен от моето мълчание, направи крачка-две, въздъхна и попита:
- Пари има ли?
- Не! - отвърнах. - Пари няма!
Сви устни, помълча малко, съсредоточавайки се в себе си, и после тихо и кротко (с такава чудна кроткост!) запита:
- А късмет има ли?
Искаше ми се да го излъжа, но срещнах ироничния поглед на Чичо.
- И късмет няма!
Изведнъж цялото му лице се сви като от нечакан удар. Той наведе глава, отдалечи се от мене, отиде до печката и от там съвсем глухо и безнадеждно запита:
- Барем жени има ли?
- ... И жени няма!
Той приседна на крайчеца на стола си, загледа се в печката и когато вдигна глава, видях потресаващо изражение на лицето му. Големи, големи кадифени очи, които сякаш се отдалечават в мъгла, скриват се ... изскочили ябълки и впити дълбоки бръчки от двете страни на устните - отпуснати в безсилие ... и тая тръпнеща брада ... не можеше дори да преглътне ...
Загледах го внимателно. Помъчих се да се представя що за човек е той. Погледнах огромните му посечени ръце с изкривени нокти, тялото му - длъгнесто и бавноподвижно ... Стана ми жал. Очевидно този човек беше преживял много и отгоре на всичко аз му надрънках измишльотини ...
- Ха! - възкликнах аз уж изненадан и ядосан. - Няма една карта! Няма я осмица спатия! Значи разваля се всичко! Това, дето ти го казах, не е вярно! - и се наведох да търся изгубената карта под масата.
- Как да не е за вярване - каза той с провлачен, равен глас, - като си е баш за вярване ...
Стана и излезе.
Чичо смукна лулата и каза бавно:
- И ти си един познавач! Господ да ти е на помощ!

Това е най-хубавият подарък, който съм получавал за Коледа от години.

От години я търся тази книга, а колкото да се старая, не съм я намирал за сваляне в интернет. 

Хората свързват Георги Марков със "Задочните репортажи", а покрай тях пропускат или забравят, че той е писал и други произведения. Особено любимо ми е "Портретът на моя двойник".

В момента се фукам, какво повече мога да искам от една Коледа - почивни дни, свободно време, уиски и една хубава книга.