Мама, за да има пари да живее (след ареста на баща и - б.м.) започна да разпродава вещите си. Една по една. Тя беше бременна в седмия месец, когато арестуваха татко. Докато аз марширувах под подканващата музика на Дуаневски в летния пионерски лагер, мама през юли роди малкия ми брат. Млякото и пресъхна. Недостигът на пари беше хроничен.
В началото на март 1938 г, точната дата не помня, Мита (сестрата на майка и - б.м.) танцуваше "Спящата красавица". В театралните архиви не е трудно да се намери програмата от онази вечер. Аз не ходех на всички спектакли на лелите ми, но на този се събрахме с мама да отидем. Решихме да купим цветя. По-правилно е да се каже - да намерим, сериозна работа беше, особено през пролетта в Москва.
И ето, цветята са ни в ръцете, в комуналната ни квартира на Гагарински. Сега мъчително се напрягам да си спомня как така се получи, че вечерта в театъра аз внезапно се оказах съвсем сама. Без мама. С голям букет кримски мимози. Просто ми излезе от паметта. Аз и досега имам в характера си напълно идиотската способност да се потопя напълно в собствените си мисли, да се откъсна от света и да не забелязвам нищо около мен. Аз не обичам тази своя черта. Така беше и в тази мартенска вечер.
Спектакълът завършва, поклони, аплодисменти. А мама къде е? Нали бяхме заедно.
Аз вървя с цветята към дома на Мита. Да я поздравя. Тя живее до театъра, зад него, в Щепкински проезд, в дома на Большой театър. Там, където по-късно в голямата комунална квартира дълги години ще живея и аз. Вземайки цветята Мита внимателно и напрегнато се взира в мен със сериозни, тъмни очи. И внезапно ми предлага да остана да пренощувам. Паралелно с това ми нарежда някаква нелепост, че мама спешно са я извикали при татко и тя незабавно, направо от театъра, без да дочака края на представлението е заминала нанякъде с нощния влак. Аз, разбира се, и вярвам. Аз и сега съм лековерна. А на 12 години ще повярваш на всяка глупост.
Аз дълго време не разбирах, че телеграмите "от мама" ми ги изпращаше също Мита, от главната поща на Мясницка (тогава още беше улица "Киров", съвсем като Кировския театър, всичко беше преименувано). Кълна се, че много по-късно разбрах, че отвратително остриганите жени, миришещи така силно, че след техните посещения трябваше да отваряме всички прозорци, че да проветрим, идващи у нас и настойчиво, подозрително разпитващи ме за мама и Мита са били от детския дом. Където мен, бездомното сираче, потомъка на "врага на народа" следваше да ме изпратят.
Квартирата ни на "Гагаринска" беше запечатана, а след това конфискувана с всичкото ни оскъдно имущество. Изчезнаха моите сватбени костюми - роклички, чорапчета, панделки, сандалки. Как те, убийците, деляха помежду си вещите, мебелите, съдовете, обувките, приборите на своите жертви? По нощите, сутрин на зазоряване или посред бял ден? Мереха ли на себе си техните дебели жени чуждите носени дрехи или ги мъкнеха на бит-пазарите?
Няколко дълги години аз не знаех цялата истина за моите родители. За останалите ми беше ясно, нещата са зле. Но на мен всичко трябваше да ми се размине, да се оправят нещата. И мама и татко, в празнични костюми, здрави, красиви и усмихнати внезапно ще влязат в тясната Митина стая на Щепкински, ще ме прегърнат, ще ми се зарадват.
Баба, майката на татко, също получаваше лъжливи писма, които и изпращаха дъщерите и, сестрите на моя баща. Писмата бяха все едно написани от сина и, с обръщението "Мила мамо, при мен всичко е наред, скоро ще се върна и ще дойда да те видя в Ленинград. Как си ти? ..."
Колко ли такива благородни лъжи се извършваха тогава на тази нещастна, забравена, проклета от Бога и залята с кръв руска земя ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!