Кьорава работа

 Застреляха Нотариуса и какво се оказа?

Че половината съдебна система никога не го е виждала и не го познава. Малко станаха като веганите и гейовете - ти ги питаш колко е часа, те ти връщат първо с "Аз съм веган/гей." и чак след това си гледат часовника. Та така и тия тримата - бързат да си кажат.

Много кьорави хора в тая прокуратура. То верно, че Темида е с превръзка на очите, ама чак пък до такава степен ... 

А интересно, а кого познават/кого са виждали въпросните магистрати?

Сканиране

Нова глава от книгата на Иван Солоневич "Россия в концлагере". Този път я представям цялата. Описва гоненията на един стар евреин в стрната на победителата работническо-селска власт. 

Като този евреин с лопата да ги ринеш в онези години. Мен ме впечатли краят на изповедта му. Когато вече няма нищо. Когато вече всичко са му взели - и фабриката на баща му, и прехраната му, дори дребната манифактура с вратовръзките и пак искат още и още. Когато накрая го вкарват в лагера за 50 рубли. И когато поглежда краката си и проклина децата им. На палачите си от ГПУ. 

Не знам защо Солоневич смята, че милионите проклятия на затворените в лагерите не действат. Според мен действат.

Сканиране – това е един от съветските термини, които обогатиха великия, мощен и свободен руски език. Ето какво означава.

Започнахме работа тримата. Работихме година и половина. Поспестихме нещичко. Дойде ГПУ и ни каза – ако обичате. Моля. Убеждаваха ме дълго и красноречиво, дори със сълзи. Затвориха ме. Три дни го държаха в парната баня и три дни в хладилника. От време на време ни събираха всички в коридора, а някои началник  държажеше реч. Речите бяха изискани и много разнообразни. Те апелираха към гражданските добродетели и към инстинкта за самосъхранение и към родителската любов и съпружеската ревност. На мъжете казваха: „Е, за кого държите златото си? За жена ти? Че я виж какви ги върши тя.“. Демонстриха се документи за изневерите на съпругите им, дори снимки, направени, така да се каже, en flagrant delit.- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?

- Петдесет рубли? Говорите за петдесет рубли. А  моите 15 години живот, и моите деца?. Това за теб 50 рубли ли са? И моите крака - и те ли са 50 рубли за вас? Я вижте - старецът си нави панталоните. Подбедриците бяха вързани с мръсни парцали и през парцалите се процеждаше гной.

В търсене на валута за строителството на социализа, индустриализацията и изпълнението на петгодишния план за четири години или, както казват работниците, петилетката на раз-два, съветската власт измисли всякакви трикове, включително продажба на живи или полу-мъртви хора чрез Интурист. Но най-простият, най-примитивен метод, най-съвместим с инстинктите на управляващата класа, беше и все още е грабежът: първо да ограбим, а после ще видим. Започнаха да грабят. Първоначално се захванаха за зъботехниците, за които се предполагаше, че имат запаси от златни коронки, след това зъболекарите, след това полуотрязаните останки от НЕП, а след това онези лекари, които трябваше да имат частна практика, след това всички, които трябваше да имат пари, защото с бързото падане на съветската рубла всеки, който спечели пари, се опита да превърне празните съветски банкноти в поне нещо.

Технологията на това ограбване беше настроена така. Зъботехникът Шепшелевич получава учтива покана да се яви в ГПУ. Там  му казват учтиво и искрено: „Знаем, че имате злато и валута. Вие сте все пак съзнателен гражданин на отечеството на трудещите се (разбира се, съзнателен, обявява Шепшелевич, как да не се съгласи?). Нали разбирате, гигантските цели на петгодишния план, изграждането на безкласово общество. С една дума, давайте с добро.”

Някои хора даваха. Тези, които не даваха, бяха канени втори път, по-малко учтиво и под конвой. Слагаха ги в парна баня, в хладилник и в други също толкова удобни устройства, докато човекът или се предаде, или умре. Нямаше мъчения. Просто бяха адаптирани специални камери, понякога с температури под нулата, понякога със сахарски температури. Даваха половин фунт хляб, херинга и чаша вода на ден. Размерите на килиите са проектирани така, че само половината от затворниците да могат да седят, останалите трябва да стоят. Но испански ботуши не обуваха и на дибата не качваха. Те се отнасяха, както навремето са формулирали съдилищата на инквизицията, възможно най-меко и без проливане на кръв.

В Москва видях хора, които бяха поканени с добро и така с добро предадоха всичко, което имаха: кръщелни кръстчена, царски петдесет рубли, брачни халки. Видях хора, които след като веднъж бяха поканени, тичаха при приятели, вземаха назаем сто или двеста рубли, купуваха пръстени (включително и от държавни магазини) и ги предаваха на ГПУ. Хора, които да са канени втори път в ГПУ в Москва не съм срещал: явно такива не остават. Основната тежест на това просвещение се падна на еврейското население на градовете. ГПУ, не без основание, предположи, че ако евреин печели пари, тогава той не ги изпива и не ги държи в банкноти, следователно, ако е бил държан добре в парната баня, тогава някои ценности от него могат да бъдат съхранявани в парната баня, тогава някои ценности от нея могат да бъдат изсмукани. Информирани хора ми казаха, че през 1931-1933 г. в Москва ГПУ изцеждало по този начин от 30 до 100 хиляди долара на месец. В това отношение може да се направят някои паралели с финансовата икономика на средновековните барони и може да се говори за привилегированото положение на евреите в Русия, но не си струва.

Фомко доведе един възрастен евреин в кабинета ми. Имах собствен офис. Началникът на лагера постави там трикрака маса и залепи върху вратите собственоръчно направен надпис:

"Офисът на ръководителя на спортния фестивал." И след като помисли, той написа отдолу с молив: „Не влизайте без доклад“. Започнах да се обзавеждам подлизурковци.

Поздравихме се. Бъдещият ми домакин, свивайки с мъка крака, седна на едно столче.

 - Извинете, моля, никога ли не сте живели в Минск?... Е, помня ви. И баща ти. И ти и братята ти играехте футбол там на Кокшарския площад. Е, вероятно не ме помните. Моето фамилно име е Данцигер (измислено).

 С една дума, започнахме да говорим. Бащата на моя домакин имал кожарска фабрика в Минск с 15 работници. Национализирана. Самият Данцигер избягал някъде в Урал и работил в някаква кооперация. Там обаче му надушили „търговския произход“ и го изгонили. Гладувал. Устроил се на работа при някакъв занаятчия да прави кожи. Шест месеца по-късно и  неговият занаятчия бил прибран за „спекулации“ - купуване на кожи от мъртви говеда. Тогава избягал в Новоросийск и си намерил работа там като хамалин, беше силен човек. По време на профсъюзната чистка (и хамалите ги прочистваха) се намерил някакъв комсомолски активист, който го посочил: „Аз го познавам, това е Данцигер, баща му имаше огромна фабрика.“ Изгонили го и го затворили за „прикриване на класов произход“. Излежал си присъдата. Когато НЕП-ът започна да пуска корени, заедно с някои други, лишени от всякакви човешки права, образували артел „Най-свободният труд“ (така се казваше!). Една година работили при най-свободните условия и накрая вкупом влезли до един в затвора за даване на подкуп.

- Бих искал да видя как е възможно да не се дава подкуп. Имаме споразумение с военното ведомство. Даваме му коланите. А суровините ги набавяме от Заготкожи. Ако не дам подкуп на Заготкожа, няма да имам суровини и ще бъда в затвора за нарушаване на договора. Ако купя суровини на черния пазар, ще бъда в затвора за спекула. Ако дам подкуп на Заготкожа, рано или късно ще ме затворят за подкупа; с една дума, удряте главата си като риба в лед. Е, пак ме затвориха. Така че, знаете ли, аз не го отрекох; "Е, да, и фабрика имаше, и в Курган лежах, и в Новоросийск лежах, и на Заготкожа подкуп дадох. Но, кажете ми, другарю следовател, вие какво бихте направили на мое място? "Ако бях на твое място, отдавна щях да съм умрял." „Е, ще умра. Възможно ли е наистина да се живее така!“

"Като се взе предвид искреното ми разкаяние, затвориха ме за две години. Излежах ги. Изплувах в Санкт Петербург; някакъв братовчед се оказа началник на милицията в Кронщад („тези хора наистина крадяха, просто ужас!“). Братовчедът по някакъв начин го уредил да живее в Санкт Петербург. Данцигер отворил производство на вратовръзки: той събирал всякакви остатъци, правил вратовръзки и ги продавал на пазара, работел индивидуално и нямал отношения с държавни учреждения. „Вече се изгорих, стига ми. Няма да се доближа до прага на Заготкожа." Извикал семейството си, имал и семейство, те останали на Урал - дъщерята умряла от глад, а синът изчезнал сред бездомните деца, пристигнали само  съпругата и тъста.

Пъхнал глава в раменете си, сякаш някой беше надвиснал над него с бухалка и гледайки ме с вечно уплашени очи, Данцигер разказа как хората са падали в тези парни бани и хладилници. Той самият силен, издъжлив човек, перде, както каза Фомко, издържал дълго време. „Краката ми се подуха, вените ми се подуха, възлите се пръснаха в язви, костите на ръцете ми се изкривиха от ревматизъм. Тогава, за мой късмет, загубих съзнание.“

„Е, знаеш ли“, въздъхна Фомко, „по дяволите с тях, с парите. Аз бих ги дал."

- Вие бихте ги дали! Дори да ми извадят всички зъби, няма да ги дам. Мислите си, че след като съм евреин, държа на парите повече, отколкото на живота? Знаете ли, не ми пука за парите. Какво са парите? Откъдето дошли, там и отишли. От парите ми да растат язви по  техните деца! Защо 15 години ме тровят като куче? Защо дъщеря ми умря? А синът ми? Дори не знам къде е и дали е жив. И сега за това да им дам и парите си?

- Не ги ли дадохте?

- Какво значи „не ги ли дадохте“? Аз като не платих, арестуваха жена ми и тъста ми.

- А парите много ли бяха?

- Дори е срамно да се каже: две десетки, осем долара и сватбен пръстен; не моето, моето отдавна го взеха, а на жена ми.

„Е, добре“, каза Фомко.

- И така, само петдесет златни рубли. – казах аз.

- Виждаш ли? - вдигнаха се жилавите ръце на стареца: „Ако има Бог, все едно дали е еврейски Бог или християнски Бог, нека разбие децата в камъните; нека техните деца и децата на техните деца, да бъдат покрити с рани като моите крака! Нека бъде!

 От минския кожар навяваше на библейски ужас. Фомко уплашено се отдръпна от ругаещите му се ръце и пребледня. Замислих се колко малко помагат тези проклятия, милионите и стотиците милиони проклятия. Старецът хлипаше приглушено, заровил лице в моята маса, а Фомко стоеше блед, объркан, потиснат...

Момиченцето с леда

Иван, Борис и Юрий Солоневич

 Иван Л. Солоневич е руски писател, политзатворник, успял да избяга от лагер в Карелия през 1934 г. Преди това има два неуспешни опита за бягство, като при втория е заловен заедно с брат си Борис и сина си Юрий. Солоневич успява да оцелее в лагера благодарение на физическата си подготовка (в цивилния си живот е бил инструктор по физкултура, с други думи треньор, неколкократен шампион на СССР по вдигане на тежести). През лятото на 1934 г успява да премине 150 км до финландската граница (тогава много по на изток от сега) през блатата на Карелия заедно със сина си. Паралелно с тях от друг лагерен пункт на същия лагер брат му Борис също бяга по същото време - един ден по-рано или по-късно означава разстрел за закъснелия или в най-добрия случай преместване някъде във вътрешността на страната, далече от границите на СССР. Около 3 седмици по-късно се срещат във Финландия. 

Една от страните, в които живее Солоневич е България. В опит за дискредитирането му ГПУ пуска слуха, че Солоневичи са техни агенти. Този слух поражда недоверие към тях, но след като Иван Солоневич издава книгата си "Россия в концлагере" през 1936 г (издадена е в България за първи път, но никога не е издавана на български) руските служби организират атентат срещу него. Солоневич оцелява в атентата, но загиват съпругата му и помощникът му.

Има доста места от книгата, които ме впечатлиха - вероятно ще им обърна внимание тия дни в отделна публикация. Но това тук е почти цялата глава "Момиченцето с леда". Тя не е дълга, махнал съм единствено първя абзац от нея, тъй като няма отношение към историята, която ви представям.

На разсъмване, преди затворниците да тръгнат за работа, и вечер по време на хранене, десетки дрипави селски деца се мотаеа пред палатките ни и молеха за всякакви хранителни отпадъци. Беше странно да се гледат тези хора от „свободното население“, по-бедни дори от нас, осъдените, защото ние всеки ден получавахме нашите един и половина фунта хляб, а селяните нямаха дори този фунт и половина.

Иван Солоневич в годините му на шампион

За нашето продоволствие отговаряше Юра (синът на Солоневич - б.м.). Той ходеше за хляб и храната. Той играеше и ролята на разпределител на лагерните отпадъци сред децата. Имахме огромен, десетлитров, алуминиев съд, който вече беше участник в два от опитите ни за бягство, а впоследствие участва и в третия. В този тиган Юра събираше това, което беше останало от лагерните шчи из цялата ни палатка. Тези зелеви супи обикновено се приготвят от гнило зеле и глави на сельодка. Така и не разбрах къде са отишли ​​сельодките от тези глави. Малцина от затворниците се осмеляваха да ядат тази зелева чорба и тя попадаше в ръцете на децата. Много от лагеристите обаче получаваха по нещо и от дажбите си хляб.

Не помня точно защо всичко се случи по този начин. Изглежда, че Юра не е напускал УРЧ (учетно-разпределителна част - б.м.) два-три дни подред, както и аз. Съседите ни по навик изсипвали остатъците си в нашата тенджера. Когато един ден излязох от УРЧ, за да се разходя поне за обяд, открих, че тенджерата ми, която стоеше под леглото, беше пълна до ръба и съдържанието й се беше превърнало в леден блок. Реших да занеса тенджерата в кухнята, да я сложа на котлона и когато ледът леко се размрази, да изхвърля буцата и в празната тенджера да получа моята порция каша.

Взех тигана и излязох от палатката. Беше почти нощ. Пронизителен мразовит вятър виеше през телеграфните жици и напълваше очите ми със снежен прах. До палатките нямаше никой. Групата деца, които се мотаеха тук по обяд, вече се бяха разпръснали. Изведнъж някаква неясна фигура се втурна към мен иззад снежна преспа и дрезгав, студен детски глас изписка:

- Чичко, чичко, може би е останало. Чичко, дай го!...

Беше момиче, вероятно на единадесет години. Очите й блестяха с гладен блясък под заплетената й коса. А гласчето автоматично, по навик, без никакво изражение продължи да скимти:

- Чичко, даааай!

- Но тук има само лед.

- От шчи ли, чичо?

- От шчи.

- Нищо, чичо. Просто го дай. Сега ще го стопля... Сега ще се размекне. Ти само ми го дай ... 

В гласът на момичето звучеше нервност, алчност и страх от отказ. Мислех някак бавно и стоях там нерешителено. Момичето почти измъкна тенджерката от ръцете ми. Тогава тя отвори скъсаната дрешка, под която нямаше нищо, само стърчаха голи остри ребра, притисна тигана към голото си тяло, като че ли беше нейно дете, зави дрешката около себе си и седна на снега.

Намирах се в такова състояние на такова вцепенение, че дори не се опитах да си обясня какво щеше да направи това момиче. Само ми мина асоциацията за детето, за майчинския инстинкт; който по някакво чудо все още живее в това съсухрено телце. Влязох в палатката да търся друга купа за ежедневната си каша.

В живота на всеки човек има моменти на голямо унижение. Преживях такъв момент, когато, пълзяйки под леглото в търсене на какъвто и да съд, разбрах, че това момиче щеше да разтопи този половин килограмов леден блок замразена, отвратителна, свинска, но все пак храна, с топлината на изгладнялото си тяло; и че в целия този скелет няма достатъчно топлина дори за една четвърт от този блок.

Ударих много силно главата си в някаква напречна греда под койката и почти зашеметен от удара, погнуса и ярост избягах от палатката. Момичето все още седеше на същото място, а долната й челюст се тресеше.

- Чичо, не го отнемай! - изпищя тя.

Грабнах я заедно с тигана и я завлякох в палатката. Някакви луди мисли минаха в главата ми. Спомням си, че казах нещо, но мисля, че и думите ми навяваха на лудница. Момичето се измъкна от ръцете ми в истерия и се втурна към изхода на палатката. Хванах я и я сложих на леглото. Трескаво, с треперещи ръце започнах да ровя по рафтовете, под койките. Намерих нечии остатъци, половин дажба хляб на Юра и още нещо. Момичето не очакваше да й предам всичко това. Тя трескаво грабна парче хляб и започна да го пъха в устата си. По мръсното й лице се стичаха още неизстинали сълзи на страх. Стоях пред нея, онемял, изпълнен с огромно отвращение към всичко на света, включително и към себе си. Как бихме могли ние, възрастните хора на Русия, тридесет милиона възрастни мъже, да позволим  това да се случи на децата на страната ни?

Затворническата снимка на Иван Солоневич

Как така не се преборихме до края? Ние, руските интелектуалци, знаейки каква беше великата френска революция, можехме да си представим каква щеше да бъде една също толкова велика революция у нас... Как не довършихме битката? Как така не всички не се хвахме за оръжето? В един много кратък момент всичките проблеми на гражданската война и революцията се осветиха с безмилостен блясък. Какво за помешчиците? Какво за капиталистите? Ами професорите? Помешчиците са в Лондон. Капиталистите са в Народния комисариат на търговията. Професорите са в академията. Без вили и коли, но живеят. А всички тези безименни момчета и момичета? Трябваше преди всичко да мислим за тях, защото те са бъдещето на страната ни. Но не, забравихме ги. И върху костите на този малък скелет, милиони такива скелети, ще бъде построен социалистическия рай. Спомних си карамазовския въпрос за щастливия билет в живота. Не, дори да успеят да построят този рай върху тези скелети, аз не искам такъв рай. Спомних си и снимка на Ленин в позата на Христос, заобиколен от деца: „Не спирайте децата да идват при мен“. Каква подлост! Каква лицемерна подлост!

И така, видях много неща в съветските простори; неща, много по-лоши от това момиче с тенджера с лед. И много вече започнах да забравям. А това момичеце никога няма да бъде забравено. Тя се превърна в някакъв символ за мен. Символ на случилото се с Русия.

Вечният член 58

 Тия дни в Русия се роди и разви следната драма: младата вдовица Анастасия Акиншина завела детето си на преглед в поликлиниката. Проблемът с момченцето бил в поведението му, което се влошило след новината, че татко му е убит на фронта в Украйна.

Заявлението на Анастасия Акиншина

Според думите на майката, 67-годишната педиатърка направила следния коментар: "Ами какво, драга, съпругът ти е бил законна цел на ВСУ!". Повтарям го, това е твърдението на майката. След прегледа обидената и огорчена вдовица написала донос до ФСБ по адрес на лекарката, обвинявайки я за казаното, което попада по текстовете от руския НК, третиращи дискредитацията на руската армия и разпространението на фейк-новини за нея. 

Последвала незабавна реакция: на 1 февруари цивилни полицаи от руския следствен комитет направили обиск в дома на педиатърката Надежда Буянова в духа на най-добрите традиции от годините на Ежов и НКВД. Кадри от това как изглежда жилището на лекарката можете да видите във видеото:

Силовики разнесли квартиру 67-летнего врача обвиняемой в дискредитации ВС РФ.
Из больницы уволили, запретили пользоваться почтой, телефоном, интернетом. В квартире провели обыск, перевернув всё вверх дном. Ей грозит до 5 лет лишения свободы.
Справедливость вывернутая наизнанку pic.twitter.com/SrxvgV3R71

— Serg W (@SergAlbertich) February 4, 2024

 

 Сега започва интересното: първо, случаят е дума срещу дума. Но според д-р Надежда Буянова тя не само че не е направила такъв коментар, но и в поликлиниката има запис от прегледа, тъй като това е практика там. Този запис нито е потърсен от силоваците, нито е взет под внимание впоследствие. Второ - по време на обиска не е допуснат да присъства адвокат на лекарката (как се е появил той в картинката не мога да кажа). Ето ви видео как стои отвън и не смее да влезе при клиентката си и как цивилните полицаи въобще не се трогват от присъствието му. Според техните думи, в случая на лекарката не и е нужен адвокат. Телефонът на лекарката е конфискуван без съдебна заповед и е прегледан от следователите. Какво точно търсят - селфи с Адолф Хитлер, преписка с Володимир Зеленски или данни за техниката, живата сила и бойния дух на руската армия в Украйна не е ясно. След обиска квартирата на жената е оставена нагоре с краката - счупени мебели, скъсани тапети, разхвърляни вещи навсякъде.

А вот так из квартиры мусора выводили врача-педиатра Надежду Буянову. Ей не дали даже закрыть дверь, здоровые амбалы толкают старушку, даже не дав нормально пообщаться с адвокатом. Всё время обыска адвокат стоял за дверью и пытался с ней созвониться, но мусора не давали ответить pic.twitter.com/kIQuPOxBpX

— Alipat Sultanbegova 🏳️‍🌈🫂 (@sultanbegova) February 5, 2024

Жилището на д-р Буянова след нальота на руските следователи.
Тапетите са от времето на соца, мебелите са от времето на Брежнев 
най-малкото, дограмата въобще не е сменяна. Това е лекар, който
на 67 години все още работи.

Сами можете да видите и как извеждат от апартамента и д-р Буянова - крехка, 67-годишна възрастна жена, която едва ли е в състояние да окаже каквато и да било съпротива и едва ли е необходимо да я влачат насила. 

Оказва се, че в съвременната Руска федерация са живи порядките от "онези" години, когато да напишеш донос срещу съседа си, колегата си, собствения си роднина е лесно като 2 и 2 = 4. Едновремешния член 58 за антисъветска дейност е прероден в текстовете за дискредитация и против фалшивите новини за армията им. Случаите на такива доноси са десетки и стотици. Същността на доносите е още по-абсурдна.

 Но пък има и друга страна. 67-годишна жена е принудена все още да работи, вместо да е пенсионер. Квартирата и, вижте снимката вдясно, не е виждала ремонт от времената на перестройката, и то в най-добрия случай - мебелите, тапетите, килима, дограмата - всичко е от времето на соца. А той свърши преди над 30 години.

 

Според последните новини, Анастасия всъщност отдавна
е разведена със съпруга си, има деца от друг мъж, но
се е сетила за него покрай седемте милиона рубли (около
70 000€), които дават за загинал в Украйна.

Не е свършил само неокомунизмът, шестващ в необятната руска земя. Трудно ще стане, след като поколения и поколения руснаци са възпитавани с изкуството на доноса, с приказките, че човекът срещу теб е враг, шпионин, вредител. Няма как да бъде иначе, след като за 10 години още не могат да намерят убиеца на Борис Немцов, но за 67-годишната лекарка пращат моментално 4 гардероба и я разследват, все едно е убила Кенеди и папата заедно. 

Няма как да стане докато член 58-ми живее вечно там.

Време за милост

 Последната книга на Гришам, която прочетох, и от която съм във възторг!

Не знам колко звезди, точки, бала да му сложа. Не 10 от 10, 20 от 10 са му малко! Страхотна история (както обикновено) но за разлика от досегашните му новели с продължение: 

• В историята има нишка към "Сянката на чинара" - Порша работи в кантората на Джейк Бриганс нещо като секретарка/помощник и се готви да постъпи в Юридическия факултет на университета в Оксфорд. В края на книгата настъпва моментът на раздялата, Порша отива в Оксфорд и оставя една евентуална бъдеща връзка;

• Основния сюжет в книгата е защитата на непълнолетно момче, убило мъжът, при който живее с майка си като защитна реакция на домашно насилие. Утежняващото в случая е, че Стюарт (убитият) е помощник-шериф, а действието се развива в окръг Форд (къде другаде) в Мисисипи. От една страна е домашното насилие, системния тормоз, и сексът с малолетната сестра на Дрю (момчето) Кийра (това със секса с тийнейджърките в американската литература ми е малко като едно време руски филм без кон, без чай и без влак няма), от другата все пак е убийството на служител на закона. 

• Паралелно с делото на Дрю Джейк Бриганс води дело и срещу железопътна компания, с чийто влак е станала катастрофа, отнела животите на 4-членно семейство, от което единствения оцелял е третото им дете, което не е пътувало с тях. Джейк намира проучва всички свидетели, намира всеки един от тях, но само един остава енигма почти до края, когато нает от Джейк детектив го открива и разпитва. Показанията не са в полза на Джейк и той решава да не го обявява пред ответната страна и съдията. Проблемът е, че свидетелят изведнъж решава да провери какво става с това дело и дава показания пред адвокатите на ЖП-компанията, което застрашава изхода на делото за Джейк. Още една връзка към евентуално продължение на книгата.

• Финално, Джейк е пред банкрут, а с жена си решават да осиновят детето на Кийра (което е от Стюарт), като се споменава и евентуално напускане на Клантън. Интересно ще е да се разбере какво ще стане с него.

Като цяло, чете се на един дъх. Отдавна не съм правил ревюта на книги, които съм прочел, но тази си заслужава.

Момченцето расте

 Симеончо онзи ден участва в някакво награждаване на ОСК ЦСКА - все пак миналата година стана републикански шампион на отборното. Та трябваше да се поизтупа малко - ризата и сакото са му чистак нови. Голямо ровене по сайтовете падна, Малкото Кате му беше поръчала едно сако от Андрюс, ама аз съм се парил с тях и го върнахме. Не толкова заради качеството на сакото, колкото за цвета му - тия все едно само портиери, крупиета и пикола шият. 

Та се наложи да се пренесем на място двамата с него - проверихме набързо в Пик&Копенхаген, да се ориентираме какво предлагат като цяло - кройки, цветове (Андрюс може да са спокойни, няма да ги избутат от нишата им в скоро време), после тръгнахме из мола и си харесах един магазин, оказа се турски Altınyıldız. Малко ровене, малко мерене, доста консултация с продавачката и et voilà! - момченцето е готово. А и има там неква сърдечна история, та трябваше да е малко по-барнат, ама за това някой друг път, евентуално, може би.

А идея си нямате едни големи цици колко бързо продават сако и риза!

Ръстът на икономиката

 Навремето другарят Тодор Живков, в годините, когато е бил министър-председател, чете на някакъв пленум горе-долу следното: 

"През изминалата година средната заплата в България се повиши с 20%, а средната заплата в Германската федерална република се е повишила с едва 10%".

От една страна, средно сме забогатели два пъти повече от германците. Но от друга страна, при средна заплата в България от 100 лв това означава, че е станала 120 лв. Немската и посестрима с нейните 10% от 500 DM е станала 550 DM. Казано накратко, по-лесно е да се сравняват процентите, отколкото сухата пара - щото иначе едно са 20 лв, друго са 50 западногермански марки.

Владимир Владимирович очевидно не го знае този случай, щото тия дни на няколко пъти се изложи като кифладжия, обявявайки руската икономика за първа в Европа и пета в света (абе каква е тая мания на руснаците да се сравняват и все да се слагат на първите места, армията им като почна войната в Украйна беше "вторая в мире", сега едва-едва е втора в Украйна). Веднъж го направи в Хабровск в началото на седмицата, а преди два дни се повтори на форума "Всичко за победата". Първи са в Европа по паритет на покупателната способност. 

Не знам дали някой в Европа го взема насериозно въпросния паритет, вероятно да, след като съществува като икономически термин и показател. Но, честно да си призная, не знам за страна в Европа, включително и в задминатата Германия да има проблем с яйцата както у тазгодишния лидер. Или с отоплението. 

До колкото разбрах от краткия преглед на чичко Гугъл, т.нар. паритет на покупателната способност е сравнението на две еднакви групи стоки в две различни области (територии): т.е., слагате на масата колко плащат едните и другите за килограм хляб, килограм сирене, кило салам, 1 кВтчас електричество, литър бензин и т.н. - списъкът е примерен. Ако сравним Великобритания и Германия например, за едно килограм хляб, килограм сирене, салам някакъв, масло и литър бензин вероятно едните ще платят 12 паунда, а другите 12,5 евро, което при приблизително равния курс 1£  = 1,17 € си е баш същото. Е, чия икономика е по-силната в случая? 

Понякога за да се добие по-реална представа за валутния курс на някоя валута се използва т.нар. "Биг Мак" валута - тоест, колко струва един Биг Мак в две страни. Официалния курс на две валути може да е 1:1, ама ако в едната страна за един Биг Мак плащате 2 евро, а в другата вместо 2 рубли плащате 200 не ви е 1:1 курса.

Как точно са първи руснаците не, ми стана ясно, честно си признавам. На самите руснаци също едва ли им е станало ясно как точно са изпреварили германците и в какво? Може би в производството на глупости, в това руснаците от години нямат равни. Май и на самия Путин не му е много ясно, но неговата е друга, има избори след месец, трябва да обясни не електората, че живее добре и че другите страни им завиждат. 

Пропуски

 Почнал съм да пропускам вицовете за 2-ри февруари - ей на, миналата година съм пропуснал. А не бива!

Та да наваксам с материала:

Хомофобия - това е страх от това, че геювете ще се отнасят с теб така, както ти се отнасяш с жените.

В женския ад всички мъже са педераси. В мъжкия също.

В аптеката: "Имате ли лубрикант за анален секс "Джонсън и Джонсън"?"