Да можеш да чакаш

Всяка година на около 14 февруари светът става розов, плюшен и сърцевиден. Вечери на свещи, бяло вино, червено вино, романтика и още, и още... 

Все ми се струва, че от показност се нуждаят тези, на които нещо им липсва - в случая е любов и внимание. 

Днес ви предлагам една история, на която попаднах преди около две години и за която се сетих снощи, докато гледах поредната блудкава новина, посветена на тазгодишната мания около Свети Валентин. Авторката е етническа рускиня, която е родена в Молдова. Преводът е мой, а оригиналния текст можете да прочетете тук.

Аз бях на 22, наивна като дете и за пръв път отидох да работя в чужбина. Съседната ни Румъния отвори границите, махнаха визите и аз си намерих работа като мениджър по продажбите в Букурещ, където плащаха 5 пъти повече, отколкото у дома. Между другото, тогава рублата жестоко се сгромоляса, захарта и чорапите бяха с купони, хората още си спомнят "черният" четвъртък ли беше, вторник ли, аз вече се обърках. В общи линии заплатата не ме мотивираше, вкъщи на практика гладувахме. И аз заминах.

Но не това е важното.

Там, вече на работата, се запознах с местен младеж, на около 30. Не крия, аз и до досега имам двояко отношение към румънците. От една страна, говорим на един език, имаме няколкостотин години обща история, едни и същи имена. От друга страна 70-те години живот в състава на СССР измени манталитетът на моите родители, съответно и моят, така че аз въобще не се чувствах една кръв с тях. Те са по-бездушни, по-користни, нещо такова ... И аз се стараех да не се сближавам с румънците без да е необходимо.

Връщам се към историята.

Този младеж ме удиви още от самото начало. С всичко - и с възпитание, и с поведение, с начин на мислене. Той прекалено не приличаше на румънец. Отначало помислих, че е заради това, че прекалено дълго е работил в чужбина. Но се оказа съвършено друго.

Цял ден се чудих какъв подарък да купя. Проблемът е в това, че когато румънците те канят на гости толкова официално, се счита за неприлично, ако отидеш с празни ръце. Молдовски коняк под ръка нямах, обиколих няколко магазинчета, където на невероятни цени ми предлагаха всякакви боклуци, но си тръгнах с празни ръце. И накрая попаднах на някакъв уличен битак, където всеки продава ненужното от вкъщи. Понякога на такива места могат да се намерят наистина ценни вещи. На мен ми провървя, купих от някакъв глупчо издание на "Камо грядеши" от 1910 г. само за 10 долара - видимо продаваше библиотеката на баба си и дядо си само и само да си купи пиене.

И така, летя аз към него, въодушевена и доволна от оригиналния подарък (принципно обожавам да правя уникални подаръци), той е посреща на входа и ме вкарва в квартирата.

Родителите на моя младеж се оказаха доста възрастни. Дори в един момент си помислих, че момчето е осиновено. Но не, ето го - копие на баща си, висок старец с буйна коса. И носът му същия. А топлите черни очи - от мама, красива жена, независимо от преклонната и възраст, жена с горда осанка и доста прилична за годините и фигура. 

Веднъж ме покани на вечеря у тях. Това ме постави нащрек, но той ме успокои - не се притеснявай, родителите ми ще са вкъщи, аз им разказах за теб, те искат да се запознаят с тебе. 

Масата е наредена! На нея, да не ви лъжа, само аперитивите бяха 5 вида, нито една чиния със салами или сирена, всичко беше домашно приготвено - всякакви зеленчукови хайвери, още топли, пълнени тиквички с кайма, домати със сирене и чесън и всякакви такива. Направо онемях, по онези времена не всеки ресторант предлагаше такова меню.

Запознахме се, ръкувахме се, седнахме на масата. И аз отново се обърках, около всяка чиния няколко различни прибора. А аз различавам единствено вилицата за салатата, и то заради по-малкия и размер. Но погледнах моя младеж какво ползва и се ориентирах кой прибор да ползвам.
И така, ядем, говорим си и аз, за пръв път от дълго време почуствах, че  този дом ми е уютно и приятно, все едно съм попаднал в дома на стари приятели. Очите на родителите излъчваха такава добрина, такава ... даже не мога да опиша, аура ли беше, какво беше ... И при това, както успях да забележа, те често се гледаха с безгранична любов и обожание, понякога се държаха за ръцете, седейки на масата и се усмихваха един на друг без причина.

И тогава разбрах, че в този дом така се чувства всеки. Този дом беше пълен с Любов, именно така, с главна буква. 

Помня, че от лицето ми не слизаше усмивката, ние много се смяхме, какво ли не обсъждахме и те много внимателно се вслушваха в моето мнение, въпреки че тогава си бях някакво момиченце. 

Майката на младежа стана и все така гордо и величествено отнесе от масата чиниите, а после донесе второто - изумителен заек с гъбен сос. И докато се наслаждавах на топящият се в устата заек бащата се обърна към мен и на чист руски ме попита:

- Е, как е, харесва ли ти Румъния?

Направо ми увисна ченето? Нима и той е молдованец?

- Не се притеснявай, моето момиче, аз съм румънец, просто прекарах 10 години в лагерите в Сибир и там научих руски. Не съм го забравил, нали?

- Нннне ... - измънках аз. - Добре си го говорите. Въпреки, че се усеща лек акцент.

- Това е, защото ме учиха молдованци и молдовски евреи - добродушно се засмя старецът. - Те самите говореха на руски с акцент.

Моето любопитство няма да ме доведе до нещо добро, но все пак не успях да се сдържа:

- А как въобще попаднахте там? Де е Букурещ, къде е Сибир ...

И в този момент се усетих, на него може би не му е приятно да говори за това?

Но той се усмихна и започна да ми разказва:

"Моят баща беше военен, дядо също, и прадядо ми и затова самият Бог ми казваше да следвам семейната традиция и аз избрах същия път. През 1940 г. ме зачислиха към щаба на маршал Антонеску, един от основателите на Железния легион. Същия онзи легион, който впоследствие започна с еврейските погроми из цяла Румъния и едва не уби стария крал. Но това нас не ни касаеше, аз бях щабен офицер и повече се интересувах от вечеринки, балове и други светски мероприятия. И след около година на един бал аз срещнах една изумителна девойка, дъщеря на щирийски граф от Грац. Изумителна девойка, ние влюбихме един в друг едва ли не от пръв поглед.

Аз и направих предложение, тя го прие, нашите семейства се радваха за нас, но трябваше да почакам 2 години, докато моята възлюблена не стане поне на 18. Но направихме официален годеж.

Светът около нас се рушеше, но ние не го забелязвахме. Тя учеше в някакъв френски пансион, ние се срещахме всяка събота и неделя и аз чаках тези дни като истинска манна небесна.

И изведнъж започна войната. За Румъния войната започна в същия ден, както и за СССР, на 22 Юни ние се оказахме съюзници на германците. Не, ние подозирахме, че ще стане така, но до последно се надявахме да се размине.

Отначало нейното семейство искаше да си замине за Австрия, а после за Америка или Англия, но не успяха. Просто не успяха.

А аз отидох на фронта. Успях да изтичам до пансиона и, да я целуна, да я прегърна и това беше всичко ...

Войната, както знаеш, ние я загубихме. Аз бях един от малкото останали живи, но попаднах в плен. А после се оказах в Сибир, за 10 години.

На нас, румънците, там ни беше трудно. Нас ни мразеха, ние бяхме съюзници на немците, ние бяхме дошли на тази земя с оръжие в ръка да я покорим. Никого не обвинявам, ние наистина бяхме окупатори. Не знаех дали няма да умра там от студ и глад, къде ще ме погребат, ако умра, но това не ме плашеше.

Най-страшното беше, че не знаех живи ли са родителите ми, там, в Румъния, какво е станало с любимата ми девойка? Аз се молех на всички богове, които познавах да са оцелели. И да ги видя поне веднъж преди да умрат. И да стъпя, поне един път, на родна земя.

Там, между другото, разбрах какви удивителни хора са руснаците. Отначало, разбира се, те ни мразеха. Но после започнаха да ни съжаляват - деляха с нас дрехи, ботуши, сухари. Молдованците също отначало страняха от нас. А после се омешахме, почнаха да ни учат на езика. Сред тях имаше и евреи, не знам как попаднали там.

Криво-ляво, минаха тези 10 години. Аз дори не се и надявах да дочакам някакво чудо, макар и да се молех денонощно да се върна у дома, когато ме извикаха, дадоха ми документите в ръка и ми казаха: "Отивай си у дома, ти си плати твоето на нашата земя. Време е да си ходиш в Румъния".

Същата година умря Сталин и лятото нас, чужденците, почнаха да ни освобождават.

Да кажа, че летях към вкъщи е слабо. 

Когато минах границата между Молдова и Румъния, помня, седнах отстрани на пътя, запалих цигара и заплаках.

Бях си у дома. Почти у дома. До Букурещ ми оставаха 600 км.

В Букурещ веднага намерих дома ни, той оцелял, защото е в покрайнините. Но в него живееха съвсем други хора, които нищо не знаеха нито за моите родители, нито за годеницата ми. Те ми предложиха да остана да преспя там, макар че домът беше мой, родният ми дом. А аз, наивният, се съгласих.

А на сутринта дойдоха за мен. Едва отворих очи, когато ми извиха ръцете и ме поведоха на някъде. Половин година ме разпитваха им е обвиняваха в това, че съм съветски шпионин. А аз им казвах: "Всичко ще подпиша, всичко ще призная, само ми кажете какво е станало с моето семейство и къде са те?". Не ми казаха, но ме затвориха за 7 години в Жилава - четири години за това, че съм съветски шпионин и още три за това, че бях в щаба на Антонеску.

През 1960 г., след като ме освободиха аз най-сетне можех да почна да търся семейството си. Те бяха изчезнали безследно в месомелачката на войната.

Понякога идвах на стария си адрес, срещу стария си дом, сядах недалече от него, гледах прозорците и исках да плача, но не можех. 

Започнах работа в един завод, отначало като работник. После постъпих във вечерен факултет, исках да стана инженер, не беше толкова строго вече и позволяваха на бившите политически затворници криво-ляво да си устройват живота. 

И веднъж, когато за пореден път гледах дома на родителите си, към мен се приближи една старица.

- А аз те помня, младежо. Ти едно време живееше тук, нали?

Не исках да си признавам, но жената наистина ме беше познала. Само и кимнах, един вид "така е, бабо". 

И в този момент тя каза нещо, което ме порази:

- Тук постоянно идва една жена. Сяда ей на онази пейка и дълго гледа към къщата ви. Нищо не говори, пуши една цигара и все така мълчаливо си отива. Светла една такава, с къси къдрави коси. Черноока. 

Сърцето ми спря.

- Бабо, а колко често идва тук?

- Колко, ами веднъж месечно, колко години вече.

Аз оставих на бабата адрес, където може да ме намерят и завода, в който работех.

След месец и половина ме извикаха на портала. Аз отначало си помислих "Пак са дошли да ме питат за миналото ми", периодично ме проверяваха. 

Но както излязох от портала и я видях, нея, жена ми. Тя стоеше срещу мен, все такава крехка и красива, разглеждаше някакъв плакат и изведнъж се обърна към мен. Все едно ги нямаше всичките тия години, времето просто спря. Аз се хвърлих към нея и я прегърнах и дълго време стояхме така.

Оженихме се след месец. За деца дори и не мечтаехме. Най-важното за нас беше, че бяхме заедно, че успяхме да се намерим един друг, независимо от всичко. А през 1964-та се роди той, единственият ни син. Тя беше почти на 40, а аз доста над 40. Но Бог очевидно ни беше простил и ни беше благословил. 

А сега, ето - тук той погледна сина си - внуци едва ли ще дочакаме. А той скоро ще е на 30, калпазанина."

Сега ми станаха ясни и пълните с любов погледи на старците и желанието да се докоснат един-друг при най-малката възможност, и пълните с обожание и любов усмивки.
Когато синът им ме изпращаше до квартирата ми не можах да се сдържа и му зададох поредния "умен" въпрос:

- А те някога карат ли се?

- Не - засмя се той - не си спомням нито веднъж. На мен са се карали, но помежду си - никога. Аз дори веднъж ги попитах, защо другите родители все за нещо се карат, а те - никога. А мама ми каза: "Нямаме време за това, прекалено дълго чакахме възможността да бъдем един с друг".

- Даааа ... - завистливо казах аз - и аз бих искала да имам такива отношения в семейството, но без 20 години чакане.

Вървяхме мълчаливо и аз пак не издържах:

- А майка ти наистина ли е графиня?

- А, да. И татко е граф. Наистина той, в отличие от мама, е румънски, а това нищо не значи днес. Не си го набивай в главата, за нас това не е важно.

Ето така, в общи линии, за пръв път в живота си видях какво е истинската любов.

Сега разбирате ли колко смешни сте с глупавите си валентинки, плюшени сърца и "романтични" вечери?