Историята на Авдеев

 Днес ви представям друга глава от книгата на Иван Солоневич "Русия в концлагера". 

Солоневич, като по-грамотен, е включен в комисия (всъщност той е самата комисия), която трябва да проведе инвентаризация на затворниците от 19-ти блок. 19-ти квартал е мястото, където изпращат болните и слаби затворници да умрат. Храненето е на ръба на санитарния минимум, тъй като те не работят - 150 гр хляб дневно. Самата инвентаризация се свежда до преглед на дрехите на гърба на затворника и сравняването им с това, което им се полага по инструкция. Излишното, пратено най-често отвън, се отнема. 

Така пред Солоневич застава Авдеев. Според документите е година по-млад от Иван Лукиянович. Според това, което той вижда пред него стои поне 60-годишен старец. Солоневич познава в него известен преподавател от "онзи" живот и решава с брат си и сина си да го извадят от 19-ти квартал и да го "пришият" към Учетно-разпределителната част, където работят Иван и Юра, където е и храненето е по-обилно, и където професорът ще бъде полезен, все пак е грамотен.

От това обаче нищо не излиза.

Вечерта Авдеев, който вече беше преминал през банята и обезпаразитяването, седна до печката в нашата колиба и разказа стандартната си страховита история.

Бил е учител по математика в Минск. Брат му бил арестуван и разстрелян „за шпионаж“, в граничните райони това се прави много лесно и просто. Той и дъщеря му са изпратени в лагер в Кем, съпругата му в лагера във Вишера. Съпругата му починала във Вишера, не се знае как и от какво. Дъщерята починала в Кем от известната кемска дизентерия.

Авдеев трудно намираше думи, сякаш беше отвикнал от човешката реч.

 -... А тя беше, видите ли, музикантка. Може да се каже, дори композитор. Работила е като перачка в Кеми. Знаете, в пералнята в лагера. С 58-6 нямаш широк избор. Малко перално помещение. Тя и още 13 жени. А те всичките, как да ги нарека? Ами проститутки. Такива жени, знаете ли, те всъщност и в лагера основно с това се занимават. Е, разбирате как се е чувствала там Оленка! Все пак тя беше на 18 години. Но можете да си представите сами... Да, - неравномерният пламък на печката осветяваше  лицето на стареца, покрито с петна от измръзване. Едното ухо изобщо липсваше. Изсъхналите устни се движеха бавно, трудно.

- Така че може би Господ Бог навреме си прибра Оленка при себе си, за да не се самоубие. Макар че, ето, казвате, проститутки. Но се намери и сред тях добра душа... Работех като счетоводител, командироваха ме, на около 20 версти от Кем. Това също не е по-лесно от пералнята или каторгата. Само че бях вързан не за количка, а за маса. Спах на нея, ядях на нея, седях на нея по 15-20 часа на ден. Вярвате или не, седмици наред ставах от масата само за да отида до тоалетната. Това беше работата. И началникът звяр. Звяр, не човек. И значи, все пак се намери една добра душа сред тези проститутки. Та, звъни ми телефона, там на командировката, и ме питат „ Ти ли си, казва, Авдеев?“ Да, казвам, аз съм. Имах някакво предчувствие или нещо подобно, краката ми веднага станаха толкова слаби, че не можех да стоя. Да, казвам, аз съм Авдеев. Това, пита ме, твоята дъщеря ли работи ли в нашата пералня в Кем. Да, казвам, дъщеря ми. И така, казва тя, дъщеря ти умира от дизентерия и иска да те види. Ако до вечерта успееш да дойдеш, казва тя, може и да я завариш, а може би не... А мен  краката ми въобще не ме държат. С ръка търся табуреткат да седна, стоварих се на нея, дори телефона съборих. Поляха ме с вода, свестих се. Питам началника, пусни ме за бога за една нощ, дъщеря ми умира. Какво нещо! Звяр, не човек. Тук, казва той, умират хиляди. Това не не ви е курорт. Това не е институт за благородни девици. Ние, казва той, заради всякакви ку..., така каза, за бога, не можем, казва, да си проваляме плана... Излязох навън, напълно като побъркан. Краката ми, все едно са без кости. Ами, мисля си, да става, каквото ще става. Нощ. Снегът се топи. Тъмница. Тръгнах към Кем. Вървях, вървях, заблудих се. На сутринта чак пристигнах... А Оленка вече я няма.

На сутринта веднага ме арестуваха в стаята на починалия за бягство и – на лесозаготовките. Дори не ми позволиха да погледна Оленка.

Старецът зарови лице в коленете си и раменете му се разтресоха от приглушени ридания. Подадох му чаша разсол. Той пи, вероятно без да разбере какво пие, разливайки разсола по гърдите и коленете си. Зъбите му изтракаха по ръба на чашата.

Борис сложи приятелски и успокояващо лапа на рамото му.

- Е, успокойте се, драги, успокойте се. В края на краищата всички сме в това положение, цяла Русия е в това положение. В белия свят, както се казва, дори смъртта е червена.

- Не, не всички, Борис Лукянович. Не, не всички — гласът на Авдеев трепереше, но в него се усещаха твърди нотки, нотки на убеденост и може би нещо близко до враждебност — Не, не всички. Тук вие тримата, Борис Лукянович, няма да пропаднете. Едно е за мъжът в лагера, а съвсем друго е за жената. Аз виждам, че имате юмруци. Ние, Борис Лукянович, се върнахме в 15-ти век. Тук, в лагера, се върнахме в праисторията. Тук можеш да оцелееш само като си звяр... Силен звяр.

— Не мисля, Афанасий Степанович, че аз, например, съм звяр — казах аз.

- Не знам, Иван Лукянович. Не знам. Вие имате юмруци. Забелязах, че и оперативните работници се страхуват от вас. Аз съм интелектуалец. Мозъчен работник. Не си развих юмруците. Мислех, че живея в 20-ти век. Не мислех, че е възможно да се върна в епохата на палеолита. Но се върнах. И трябва да загина, защото не съм адаптиран към тази епоха. И вие, Иван Лукянович, напълно напразно ме измъкнахте от 19-ти квартал.

Учудих се и  исках да попитам защо точно напразно, но Авдеев набързо ме прекъсна.

- За бога, не си мислете, че съм нещо такова. Аз, разбира се, съм ви много, много благодарен. Разбирам, че сте имали най-възвишени намерения.

Някак странно прозвуча думата „възвишен“. Или някакъв извънвременен „възвишен стил“, или някаква много горчива ирония.

- Най-обикновени намерения, Афанасий Степанович.

- Да да. — Разбирам — избърза отново Авдеев. - Е, разбира се, проста човещина. Е, разбира се, някаква, така да се каже, солидарност на културни хора - и в гласа на Авдеев отново прозвучаха нотки на някаква горчива ирония. - Но разбирате ли, това е само жестокост от ваша страна. Напълно ненужна жестокост.

Трябва да призная, че бях малко объркан. И Авдеев ме погледна с вид на човек, спечелил някаква неестествена победа над мен, над моите „юмруци“.

- Моля, не се обиждайте. Не си мислете, че съм просто едно неблагодарно копеле или луд старец. Въпреки че, разбира се, аз съм луд старец - започна да се обърква Авдеев. - Ти сам знаеш, аз съм по-млад от теб. Но моля, разберете какво съм аз сега? Е, за къде съм добър? Пълна развалина съм. Виждате, че пръстите ми се скапват.

Той протегна ръка и наистина нямаше почти никакви пръсти по нея, но някак си почти не забелязах това преди. От Авдеев се носеше миризма на труп. Мислех, че е миризмата на гниещите му измръзнали бузи, нос, уши. Оказа се, че и ръката гние.

- Ето, виждате ми само пръстите. Но аз самият съм напълно изгнил. Сърцето ми е като тази ръка. А сега вижте: загубих брат си; загубих жена си, загубих дъщеря си, единствената си дъщеря. Не ми остана никой друг на този свят. Шпионаж? Каква дяволска глупост. Брат ми беше микробиолог и никога не излизаше от лабораторията. А моите роднини останаха в Полша. Знаете всички тези граници между окръзи и села. И кореспонденцията. Изпратиха ни някакъв микроскоп. И ни скалъпиха дело. Шпионаж? Аз с моята Оленка крепости ли сме снимали, или какво? Разбирате, Иван Лукянович, че сега няма какво да крия. Сега ще се радвам, ако този шпионаж наистина се бе случил. Тогава щеше да има оправдание не само за тях, но и за мен. Не бихме дали живота си за нищо. И умирайки, щях да знам, че поне съм направил нещо срещу тази сила на сатаната.

Не каза дявола, а точно сатаната, някак категорично и малко църковно.

- Знаеш ли, не бях религиозен. Е, разбира се, как бих могъл да вярвам в такива глупости като сатаната? Да, но сега вярвам. Вярвам, защото го видях, защото го виждам. Виждам го на всеки лагер. И той е, Иван Лукянович. Той е! Това не са попски измислици. Това е реалността. Това е научна реалност.

Някак си се почувствах страховито, въпреки моите „юмруци“. Юра дори замръзна някак. Имаше нещо апокалиптично в този полумъртъв и полусмачкан математик, който виждаше сатаната във всеки лагерен пункт и ни проповядваше реалността на съществуването му, от което тръпки побиваха. Представих си всички тези стотици затворници от 19 квартал, разпръснати върху две хиляди версти непроходима карелска тайга, смазани от полярните нощи; всички тези хиляди бараки, където полуизгнили, въшливи хора пълзяха върху купчини изгнили парцали и ми се струваше, че не виелица бие в прозорците на хижата, а сатаната се разхожда и кикоти победоносно , същият, който Авдеев виждаше на всеки лагер. По някаква причина сатаната приличаше на Якименко.

- И така, виждате ли. - продължи Авдеев. - Предстоят ми още осем години от тези лагери. Е, кажете ми честно, Борис Лукянович, добре, вие сте лекар, кажете ми честно, като лекар, имам ли дори най-малкия шанс, дори най-малката вероятност да оцелея тези осем години?

Авдеев спря и погледна брат си право в очите. И в погледа му отново улових искрици на някаква странна победа.

Въпросът му изнедада брат ми.

„Е, Афанасий Степанович, вие се успокойте, установете някакъв повече или по-малко нормален начин на живот“, започна братът. И в гласа му нямаше дълбока убеденост.

- Аха ... Е, да приемем, че ще се успокоя. Загубих всичко, което имах на този свят, всичко, което ми беше близко и скъпо. И сега, значи, ще се успокоя. Когато стигна до щаба, ще седна на масата и ще се успокоя. Така ли? И как си го представяте това? "Нормален начин на живот"? Не не. Разбирам. Не ме прекъсвайте, моля - побърза Авдеев. Разбирам, че докато съм под високото покровителство на вашите юмруци, може би мога да работя по-малко от 16 часа на ден. Но аз не мога дори осем часа да работя с тези... тези...

Той протегна ръка и раздвижи остатъците от пръстите си.

- Все пак не мога. И освен това,  не мога да разчитам на всичките осем години на вашето покровителство... на високото покровителство на вашите юмруци. - говореше Авдеев с някакъв истеричен сарказъм.

„Не, моля, не прекъсвайте, Иван Лукянович“ -  нямах намерение да го прекъсвам и седях там, зашеметен от истеричната погребална логика на този човек. - Много, много съм ви благодарен, Иван Лукянович. Във всеки случай заради благородните ви чувства. Помните ли, Иван Лукянович, как стоях пред вас и си разкопчавах гащите. И как, поради благородството на характера си, благоволихте да ми оставите тези гащи, последните гащи, да не ми ги вземат. Не, не, моля, не ме прекъсвайте, скъпи Иван Лукянович. Разбирам, че като не ми смъкнахте гащите, вие рискувахте вашите... може би повече от вашите гащи... вашите юмруци... Как се казва? Бездействие на властите, какво ли? Властите събуват последните гащи на хората.

Авдеев се давеше и конвулсивно си поемаше въздух с отворена уста.

- Е, хайде, Афанасий Степанович. – започнах аз.

- Не, не, Иван Лукиянович., няма да се откажа. В края на краищата вие не ме изоставихте там, в ямата за боклук на 19-ти квартал. Не ме оставихте.

Той ме погледна странно, може би с някаква отмъстителност, отново си пое въздух с отворена уста и каза тъпо и тежко:

- И аз все пак там вече се бях успокоил. Там тотално затъпях. Тъп като пън.

Той се изправи и като се наведе към мен, вдъхвайки мъртвешката си миризма в лицето ми, каза отделно и твърдо:

- Тук можеш да живееш само ако си затъпял. Само затъпял. Само без да видя как сатаната танцува над лагерите. И как хората се гърчат под неговия танц. Умирах там. Вие сам разбирате. Умирах там. Казвате „правилният начин на живот“. Но дали сатаната ще се задоволи, да речем, с кофа моя кръв? Той ще я поиска всичката. Сатаната на социалистическото строителство иска цялата ви кръв, цялата до последната капка. И ще изпие всичко. Вие си мислите, че юмрукът ви... Аз обаче знам. Вие ще избягате. Да. Разбира се, че ще избягате. Но къде ще избягаш от него? „Камо бегу от лица твоего и от духа твоего камо уйду.“

Обзе ме някакъв хипнотизиращ ужас, мистичен и прозаичен едновременно. Сега този математик ще ходи със сатаната си във всеки лагерен пункт, за да пророкува бягството ни някъде не в тази стая...

- Не, не се тревожи Иван Лукиянович. - каза Авдеев, сякаш отгатвайки мислите ми. - Не съм толкова луд. От теб зависи. Ако успеете да избягате, дай боже. Дай, Боже. Но къде? – продължи той замислено. - Но къде? Да, разбира се, в чужбина. В чужбина. Добре. Имате юмруци. Може и да преминете.

Ставаше ми лошо от тези луди пророчества.

- Вие може и да минете; тогава ми оставете правото да премина през всички етапи на затъпяване и умиране. Ти ме измъкна само за да започна да умирам отначало, за да преживея отново цялата тази агония. Все пак разбирате, че имам само два пътя - до Свир в ледената дупка или пак до 19-ти квартал... рано или късно до 19-ти квартал. Той ме чака, няма да спре да ме чака. И е прав. Нямам друг начин: дори пътят в дупката изисква сила. А това означава отново надолу по всички стъпала. Но, Иван Лукиянович, докато аз отново достигна стигна до тази степен на затъпяване, аз ще усещам нещо. В крайна сметка агонизирането не е толкова лесно. Е, довиждане, Иван Лукиянович, ще тръгвам. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.

Седях там, зашеметен. Авдеев като че ли мушна ръката си към мен, но после някак я дръпна назад и отиде до вратата.

— Чакай малко, Афанасий Степанович — събуди се Борис.

- Не, не, моля, не ме изпращайте. Сам ще намеря пътя. Тук е близо до казармата. Стигнах до Кема. Пак беше през нощта. Сатаната ме водеше.

Авдеев изскочи в коридора. Брат ми го последва. Чуваха се приглушените им гласове. Виелицата рязко затръшна вратата и стъклата на прозорците издрънчаха. Стори ми се, че този Авдеевски дявол пак ходи под прозорците и бие някаква тревожна камбана с железните си пръсти.

С Юра седяхме и мълчахме. Няколко минути по-късно брат ми се върна. Той застана в средата на стаята, с ръце в джобовете, после се приближи и се загледа в покрития със сняг прозорец, през който нищо не се виждаше от черната виелица, погълнала Авдеев.

- Слушай, Ватик - попита той. - Имаш ли пари?

- Да. Защо?

- Добре би ни дошла водката в този момент. По два литра на брат. В момента, за тази водка, няма да пожаля да сваля и последните си гащи

Опасенията на Иван Солоневич, че Авдеев ще каже някъде нещо излишно и ще обърне внимание на лагерните власти към готвеното от братята бягство са излишни. Авдеев умира същата нощ от замръзване.