Мизерията като нещо нормално

Бил съм веднъж в Русия, през 1984 г., тогава още беше СССР. Пътувахме с влак до Киев, оттам с влак до Таганрог, после с влак до Москва (имам снимки на Червения площад и на кораб по Москва-река) и от Москва с влак до София. Тогава яко ползвахме БДЖ-то. 

Спомени имам малко от тогава. Помня киевския зоопарк и помня, че сутрин руснаците ни хранеха с прянник - купуваха го в едни кутии, като блат за торта. Сега в „Берьозка“-та продават прянници, ама са леко по-други. Като цяло имам някакви спомени от тогава, ама са малко, то аз тогава съм бил 7-годишен. 

Може би един ден ще напиша отделен пост какво помня от онова ми посещение. 

Помня обаче, че имаше Пепси. В онези бутилки, стъклените, от едно време, с надпис на кирилица. А майка ми преди години ми каза: „А не помниш ли, че го пиеха в едни малки чашки?“. Ами не, не помня. „Аааа, сипваха го в едни малки чашки, че нямаше за всички“.

Може, те руснаците тогава вече живееха във времената на дефицита и опашките. Тате ми е разказвал, че като дошли през 81-ва в България и им се видяло като рай: „Те - казва - в Таганрог от две години кашкавал не са виждали“. Е, не че е нямало съвсем, ама свършвал бързо. 

Та сега ви пускам една реклама от началото на 90-те години, правена за необятния руски пазар и необятната руска душа. За руснаците очевидно е нещо нормално да си купиш шоколадче „Mars“ и да го нарежеш на части, че да има за всички. Говорим за колосалното количество от 50-60 гр все пак. А всъщност е нормализиране на мизерията, възприемане на мизерията като нещо нормално, ежедневно.