Ретро пътуване

Скамейките във вагона имаха ретро вид. Представих си как са пътували навремето 
хората с багажа си, като у нас, нарамили каквото имат и каквото са им дали, 
и така да се таралянкаш час и половина 60 км.

Нашите румънски приятели ни направиха една изненада - организираха ни пътуване с влак. И то не с какъв да е влак, а с теснолинейка и вагони от средата на миналия век. Аз не съм пътувал с влак от години в България, поне в последните 15 със сигурност. За последно пътувах с влак от Венеция до не помня вече къде, това беше в началото на 2005-а. А румънският влак, освен че беше с ретро-вагони беше и май-някаква теснолинейка, уж не се движел много бързо, макар че нищо му нямаше. Не беше като нашата теснолинейка, за която казват, че можеш да слезеш да си береш ябълки и пак да се качиш, но пък за нашите домакини беше бавно, разстояние от около 60 км го взе за около час и половина. В общи линии едно време толкова и трябваше на електричката да стигне от гара Искър до Челопеч, така че нормално си беше. 

Помните ли Нейчо Нейков, който забрани пейките по нашите гари? 
А румънците вижте какви хубави пейки си имат.

Тази част на Румъния, в която бяхме, в Банат, навремето е била част от Австро-Унгария и това е видно в архитектурата на градовете - сградите са долепени една до друга, рядко се виждат дворове между къщите, ако има такива, те са задни. Очаквах и архитектурата на гарите да е повлияна от австро-унгарския период, но повече си приличаха на нашите малки гари, жълти и олющени, не много подържани. Тъжна работа, то и румънското БДЖ не е в по-добро от нашето, както ни разказаха нашите домакини. Подобно на нас, билети не се продаваха на гарата, а от кондуктора във влака.

Печката на твърдо гориво, Каюс беше много горд когато ми я показа, не разбрах 
от какво.

Вагонът обаче беше устроен малко по-различно от нашите. Беше разделен на две, като във всяка половина имаше по 4 двойни пейки, но нямаше купета. Във вътрешната половина имаше и печка на дърва или кюмюр, вероятно е била използвана през 60-те. Скамейките бяха дървени, не бих казал че бяха неудобни. Скамейки, кой ги знае колко народ са пренесли, колко съдби са видели, колко истории са чули. 

Кондукторът мина чак накрая на пътуването, а то не беше особено трудно, влакът имаше само 3 вагона. Кондукторът беше симпатяга, пускаше някакви шеги на пътниците, че те се смееха, ама пусто, на румънски, не го разбирам. Въпреки, че румънците имат много думи с български/славянски произход и като говорят чат-пат откриваме нещо познато. 

Бяхме в последния вагон и можах да направя снимки на тунелите при влизане и излизане.

Въобще, готино беше. Не бях пътувал с влак от години, както казах, и си спомних за Мартиника, където въобще няма влак и хората така си живеят и без него, а ние имаме и можем да го ползваме, но си го затрихме. После си спомних гладорията през 90-те, как пътувахме до село с влака, сутрин ставахме в 6:30, в 7 трябваше да сме на автобусната спирка, в 7:30 най-късно да сме на гара Искър и да чакаме влака в 8:05. А влакът беше на Челопеч някъде към 10:30, после чакахме автобус или някакъв превоз за село и накрая пристигахме в 11:30. 5 часа за 80 км пътуване! Гладни години бяха. Та сигурно и тези вагони са видели същото, пътуване, куфари, чанти, бохчи, претъпкани вагони, студ през зимата, мизерно осветление, жега през лятото. То колкото повече пътуваме с Малкото Кате по Румъния, толкова повече се убеждавам, че сме били и продължаваме да бъдем напълно еднакви, управлявани едно време от двама балкански хитреци.

Кондукторът, малко преди края на пътуването. Стойността на билета беше 4 леи на човек, около 2 лв.

А какво правихме в Анина - по-нататък.

Цялата компания е зад мен

Гарата в Оравица