Да направиш добро

Едно от нещата, които най-много обичам на този свят, е домашно приготвеният тутманик на мама. Той специално е едно от малкото неща, които е научила от баба ми (свекърва си), но си струва. Понякога го комбинирам със салата от домати и чесън, особено ако доматите са градински. Комбинацията може и да се види странна на някого, но (както казват канибалите), като не си пробвал, не се изказвай. И понеже това е едно от нещата, от които съм се лишавал през годините на гурбет, съвсем логично е да си го поръчам да ме чака, като (живот и здраве) кацна в София.
Майка ми наистина се беше подготвила, и тутманикът, и салатата ме чакаха. Проблемът беше, че се бях натъпкал с полуфабрикатите на Франс Еър и нямах много свободно място за каквото и да било в стомаха си, така че се задоволих само да го опитам колкото да не е без хич (принципно Голямото наяждане с тутманик го бях планирал за след ден-два след моето завръщане). И нали съм си при мама, като си тръгнахме тя ни сложи останалия тутманик в един плик да закусим с него на другия ден.
Излизаме от входа, а на пейките пред него седи една жена, на която не обърнах внимание. Разминахме се, отидохме към колата и в този момент Малкото Кате ми каза: "Знаеш ли, онази жена така погледна плика с храната, хайде да и дадем. Тя май е клошарка, аз и друг път съм я виждала тук." След което се върна, говори с нея и й подаде част от тутманика.
- Даде ли и? - я попитах аз като се върна.
- Да.
- Какво и каза?
- Ами казах и, че си се върнал от чужбина жив и здрав и искам да раздам от храната - така де, тя може да е клошарка, но очевидно си има достойнство. Не мога да и кажа "А бе ти си клошарка, на ти храна!", не върви.
И може би в този момент осъзнах, че заради това спонтанно направено добро това е бил най-вкусният тутманик, който съм ял през живота си.