Петък следобед

Колкото повече жената украсява устата си, толкова по-малко устата украсява жената.

Какво е това семеен живот?

Това е, например, когато се прибереш вкъщи след работа и жена ти предлага или да измиеш съдовете, или да правите секс. Ти мислено избираш съдовете, но за да не обидиш жена си избираш гласно секса.

А след секса все пак съдовете трябва да се мият!

Когато бях малка виках Дама Пика и разни духове, а сега искам да извикам единствено Mr. Proper да ми почисти къщата.

Тя беше изключително порядъчно момиче и не можеше да търпи лъжата под никакви форми, затова в данъчната си декларация, в раздела "Източници на средствата за придобиване на имуществото" откровено написа "мин*ти".

Нинджа!

А това е нинджа в действие, много е бърз

Симеончо като нинджа. Меч и две нинджаго. Мечът е бая паянтов, за тия пари можеха и повече да се постараят, но пък с нинджагото може да убиеш някого.

И като го написах се сетих, че по мое време нямаше толкова играчки, пък това да имаш такъв избор, какъвто сега има ... а  пък колко съм мрънкал на тате за разни боклуци и колко ме е отсвирвал ...

А днес нинджата не очакваше нито меча, нито нинджагото. То нинджагото първо беше едно, пък и по-малко, а после, като го видях как му светнаха очичките и си казвам аз точно от това ли ще пестя?

Понякога

Понякога заставам на площад „Славейков“ към пет часа следобед, когато отвред прииждат млади и хубави жени, аз ги гледам, посрещам ги и ги изпращам, възхищавам им се и страдам, че е невъзможно всички да бъдат мои. Не, това не е просташка алчност на неудовлетворен мъж, а търсене на онова, което никога не достига.

Георги Марков, 

"Портретът на моят двойник" 

Calimba De Luna

Не знам за вас, аз много се кефя на тази песен, и то точно на удължения и вариант.

Иначе който е направил видеото, има вкус и разбира от жени.

Гаръна “Visions of Dreams” фестивал

Нощно време, прохладно, бира, яка музика ... къде съм блял досега?

И така, както разказах вчера, тазгодишното ни посещение на Решица и Гаръна беше под знака на бирата, но имаше и формален повод - госпъл фестивала.
Сега, госпъл-фестивал в някакво село в Румъния, дето я има, я няма 200 жители, и то не го знам православно ли е, католическо ли е, протестантско ли е, та и госпъл само им липсва, звучи доста странно, то и странно си беше, ноооооооо ... нямаше проблем, беше интересно. За да съм по-точен, фестивалът е Fusion and Gospel, което значи, че религиозната музика на негрите не беше главната тема на вечерта. От нея, всъщност, хванахме много малко, повече беше фюжъна.

Излиза сръбската вокалка, Ивана не знам коя си, вижда ей това на снимката (това е
публиката) и казва: "Good evening 5 000 people!".
Момичето има чувство за хумор.

Цялата история май беше заради един негър, Дийн Боуман, който се оказа сърдечно близък на кумата на нашите румънски приятели или поне беше главно действащо лице в случая. Водеше някакъв детски хор, който беше научил да пее госпъли, отделно се включи и на фюжъна. Голям симпатяга се оказа тоя негър, отгоре на всичко можеше да произнесе правилно името ми. Като го попитах откъде го знае, къде го е чувал ми спомена за някакъв български музикант, Цветан Момчилов, та от фамилното му име ... сега сигурно Дийн си мисли, че Момчил е доста разпространено име в България.
В самият фюжън взеха участие основно румънски банди, имаше и една сръбска, разбрах, че е имало и от Австрия, и от разни други страни. Сърбите си водеха някаква гост-вокалка, тя ту слизаше, ту се качваше на сцената, беше голяма сладурана. Като цяло, беше много готино, вечерта в събота, бира, музика, чист въздух, бира, музика ... яко беше. И си помислих, готино е да си на 40, не е чак такава трагедия - по-щеше да ми подхожда да съм на 20+ и да ходя по подобни събития, ама тогава нямах пари. Или ако имах, не можех да си позволя кой знае колко. А сега още на съм се превърнал в някакъв шкембест чичка, а и мога да си позволя да запаля колата и да отида някъде ей така, за най-елементарното удоволствие.
Та затова, не ме питайте какво точно свириха на фюжъна, дори не съм си и поставял за цел да го запомня.
С госпълите се сблъскахме на другия ден, Дийн беше главно действащо лице. Човекът си застана на сцената, къде пя той, къде дирижираше някакъв детски хор, къде покани някакви хора от публиката да му пригласят на сцената - беше в стихията си. И има данни, има глас, което компенсира досадното повтаряне на религиозния припев в госпълите. А и момчето си пада по джаза (кликнете на линка, ще ви хареса), госпълите май са му нещо вторично. Интересно беше, къде в България ще видя нещо такова?

Дийн в действие

Лошото е, че това беше първото издание на фестивала, а до колкото ни стана ясно, Дийн има проблеми с визата си за Румъния и не изглежда особено притеснен от факта, че в най-скоро време ще трябва да напусне страната  съответно, не се знае дали догодина ще има второ издание на Visions of Dreams и дали ще е с негово участие.

Бира, бира, бира

Така, всичко започна през Юли, когато Отилия и Каюс ни върнаха визитата от миналата година и на изпроводяк ни поканиха на гости на госпъл и beer-фест. 

И ние с Малкото Кате, от нямане какво да правим, айде към Румъния за един дълъг уикенд. 

Това е вътрешността на ресторанта, организиран в някакъв етно-стил.

Снимки на разни престолонаследници на румънската корона и елени, характерни за
германските митове и легенди.

Пътуването този път ни отне много по-малко време. Едно, че на нашата граница нямаше такава голяма вълна гастарбайтери, каквато имаше миналата година, отгоре на всичко и ние тръгнахме по петляно време. Минахме границата за ~30 мин, никакви проблеми нито от наша, нито от сръбска страна, а приятното усещане е като се мине границата и онзи участък с тоалетни, чейндж-бюра, duty-free и ресторанти тръгнеш да навлизаш в първия си километър в Сърбия, тогава виждаш как магистралата почти е излязла на границата. Това усещане се усилва от факта, че магистралата от Ниш до Цариброд е изградена на 90%, на места е готова да поеме трафика дори, не знам защо сърбите не я пускат, но очевидно е въпрос на време. И това хората го правят без еврофондове и без премиер-министърът им да им обяснява от сутрин до вечер как ако не е той, и един метър асфалт няма да има

Ей този, оранжевия юнак за малко да си смени паспорта.

Догодина, ако пътуваме нанякъде през Сърбия, се качваш на магистрала още с влизането. Както е навсякъде в Европа, само у нас все още - не.

Първото място, където ни заведоха Отилия и Каюс, беше един ресторант нагоре в планината, Haus Norbertus, да обядваме в типичен за местните стил. Те Отилия и Каюс много държаха да опитат типични български манджи, докато бяха у нас, ама не ги огря особено - то и шопската салата я има в Румъния, и фасула го имат, и мусаката същата, и качамакът, то с какво да ги изненадаме, като сме комшии?

А това е местния вариант на шкембе-чорбата, не знам кое е по-точно да се каже, 

по румънски или по германски. Същата гадост като у нас е, само дето не му слагат

оцет и чесън, а лютото е под формата на люто чушле, което ти носи сервитьорът

и се молиш да е люто.

Както миналата година писах, Решица е пълна с етнически немци, австрийци (според както се чувстват), има остатъчни чехи и словаци в региона, а също и унгарци - това всичкото потомство от времената на Австро-унгарската империя. Местните дори наричат румънците от Влахия и Молдова "ония от кралството" като знак за времето отпреди Първата световна война. Та германското се усеща в Решица - къщите, ресторантите са в немски стил, местните имат навика да пият бира повече (че водата е кът), опитват се да празнуват в типично по баварски, сега, дали са повече румънци или немци, те си знаят най-добре. 

А това е mămăliga cu brânză şi smântână или казано на български, качамак със 

сирене и сметана. Въпреки, че беше най-обикновен купешки полуфабрикат като 

се омеша хубаво е вкусен.

В този Haus Norbertus, което си е една голяма вила с поляна пред нея и наредени маси тип "войнишко изпращане" собственикът се е усетил и е наредил двайсетина хамака. Ядеш каквото ядеш, и ако ти се доспи, бегай на хамака, после продължаваш. Или ако вместо ядеш, пиеш, то пак същото. И котки много имаше, Отилия ни обясни, че хората носели котета там и оставяли, а който искал, си вземал. Ние за едната бройка да се уредим с коте, ама Мишльо рече "Не!". 

Бутафорен казан за варене на бира в ресторанта. Имаше и много постери, посветени

на бирата, като например "Безплатна бира - утре" или 

Голямото наливане с бира започна в Haus Norbertus, много преди самият beer-фест да започне. Почнахме с местните марки, местни в смисъл на румънски, първо с Cuicas, после с Timișoreana, а след това отидохме до някакъв ресторант, в който сами си произвеждаха бирата, която предлагаха. Ей така, от тук идва водата, в тази сграда я варят, а в съседната я продават. Бирата беше мътна, непастьоризирана - аз не съм чак толкова заклет фен на бирата и не мога да я оценя, за мене е бира като бира. Обаче румънците (Отилия и Каюс в случая) си я харесват. И там продължихме с наливането, изпих и моята, и на Малкото Кате. Странното беше, че домакините си поръчаха по едно кафе с бирата, кафето върви с минерална вода и това всичкото го изпиха. Как не им загорча, не знам, на мен ми е странна тая комбинация бира + кафе?

Вечерта имаше фестивал на госпъл-хорове, обаче за това в отделен пост. Аз след толкова бира имах нужда да се отпусна в някой хамак на Haus Norbertus, ама нямаше за кога. 

На втория ден вече беше beer-феста, но преди него имаше нещо като финал на госпълите (предния ден е бил полуфиналът). Beer-феста не знам колко беше германски, повече биеше все едно Софиянски го е организирал пред паметника на Съветската армия - скара, бира и на самообслужване. Скарата - като българската, кюфтенца (много солени), наденици, кебапчета (и те солени, и без черен пипер), шишчета. Бонус бяха панираният карфиол, кюфтетата от тиквички и гъбите с кашкавал. Не че ги нямаме у нас, но обикновено при нас бирените фестивали се ограничават до бира и кебапчета/кюфтета. 

Обаче!

Местните в един момент почнаха да прииждат, почнаха да се мяркат разни баварски костюми, познати ми и от миналогодишната сватба, разни карирани ризи, все едно са шити от покривката в кухнята, разни русоляви муцуни тип Hitlerjugend, разни шапки и къси панталонки. Обясниха ни, че има много местни германци, които след промените отишли да живеят в Германия, но си пазят имотите и си идват чат-пат, а също така водят и приятели със себе си. Отделно, в Германия има разни бутикови пивоварни, които произвеждат бира колкото за градчето, в което са разположени и околностите му. Бира може да се купи, но не я произвеждат за масови продажби, не зареждат големите вериги с нея. И Руди, местният ... хм, плейбой (за него по-късно), който миналата година ни обясняваше нещо около буре с бира, оказа се, се е договорил с някаква такава една пивоварна, и има разрешение да купува бира от тях, и да я продава в заведението си. Само в него обаче, не може да зарежда Лидъл например. 

Самата бира, дето я пласира Руди беше поне 6 вида: каквото видях, го опитах, а каквото опитах, го снимах. Една беше много лека, друга беше плътна като medium бирите, някои бяха много странни на вкус, но, както вече споменах, не съм чак такъв разбирач на тема бира. Или ми харесва, или не, да седна да обяснявам какъв вкус или послевкус имала, за аромат да не говорим, не е за мен.

И музика имаше, баш германска, на немски пееха, с акордеончета. и състезание по изпиване на литър бира за норматив, разделено на две категории - за мъже, и за жени. И за жените нямаше отделни правила, примерно половин литър, не - литър за всички. Голямата изненада беше като започна състезанието, първо за жените. Явиха се три, имаше там една лелка, ма баш германска лелка, от ония филми за германската лелка и водопроводчика ("Ja, ja, wunderbar"). Другите две бяха сравнително маломерни в сравнение с нея, и за мен тя беше моят фаворит, обаче, както обикновено се оказва в такива случаи, една от участничките се оказа някаква скрита лимонка. Единият литър бира го изпи за отрицателно време на екс, все едно едно кафе на крак пие. 

Голяма работа, ще каже някой. 

Тия кебапчета се оказаха голяма греда - солени и мазни. И без черен
пипер. В дъното на снимката, зад филиите с хляб се вижда
панираниният карфиол.

Е да, ама мъжете като започна тяхното състезание, я пиха бирата на глътки, без да си дават зор. Той и Руди ги поощряваше отстрани да я пият по този начин (като официален вносител, естествено че беше председател на организационния комитет по надпиването) - абе въобще, оная малката можеше и мъжката купа да вземе, ако се беше явила.

За мъжкото надпиване първоначално се беше записал и Каюс, беше ми интересно какво ще направи, обаче Отилия го насмете набързо и го дисквалифицира. Той Каюс се беше записал като домнул Мирча, ама на Отилия това не и мина, Мирча - не Мирча, отряза го. 

За два дни в Румъния си изпих сигурно месечната доза от бира - станах като в оная реклама, дето катерицата търчи и вика "Бира, бира, бира!". 

И няколко думи за Руди накрая, както обещах.

Тази бира се оказа много странна на вкус, са някакъв вкус на
боровинки. Отилия ми обясни, че я пиели като джиджестив, та вместо
дижестив ли беше, не помня. Странен вкус, не бих опитал втори път.

Оказа се, Руди е доста колоритна личност - два пъти женен, жена му и за нея е втори брак, и двамата имат деца от първия, имат и общи; Руди беше впрегнал цялата фамилия да обслужва beer-феста. В последствие се разбра, че Руди освен предприемчив бизнесмен от регионален мащаб го играе и колхозен осеменител. В смисъл, веднъж женен, втори път женен, с една официална любовница, една неофициална и една в проект. Какво да се прави, Гъръна е малко село и едва ли има нещо, което да остане скрито от широката общественост. До нас достигнаха истории за бой между жените му, за скубане на коси, за голи снимки в телефона, за фалшиви профили във фейсбук ... за село като Гаръна, с има-няма 150 жители представям си какво развлечение е.
Толкова за бирата, утре ще пиша и за госпъл-феста.

Балканска му работа ...

Лелката с карирана риза ми беше фаворит, а тази в средата се оказа скритата лимонка,
която спечели женския турнир по надпиване.

Петък следобед

"Скъпа редакция на Cosmopolitan, моля Ви за съвет: струва ли си да продължа да се срещам с един младеж, ако аз отидох на срещата облечена в същата рокля като него?"

- А ти разказвай, разказвай, но не забравяй да се събличаш през това време.

- Ама това наистина ли е интервю?

Помня, когато бях малка, по-голямата ми сестра постоянно се оплакваше, че на слушалката на душа налягането на водата е слабо. Аз въобще не разбирах защо се оплаква, според мен си беше идеално. 

Но пораснах и разбрах, че струята действително можеше и да е по-силна.

Петък следобед

- Искам да си направя тройка с две жени.

- Искаш да се опозориш два пъти?

Секс между две жени - това е все едно да атакуваш вратите на древен град с вратите от друг град.

Когато жената се съгласи да дойде на среща, тя още не знае ще има ли секс или не. За да разбере това затова и се съгласява да отиде на срещата.

Операция "Бившите хора"

В средата на 30-те години контрареволюцията отдавна е победена, а хората, наричани „бивши” са отделени от властта, опростени и работели за благото на строителството на социализма. Това са всякакви бивши аристократи, дворяни, бели офицери, чиновници от царските и временното правителство, сътрудници на жандармерията и полицията, свещенослужители. Мнозинството от тях се вписвало в новите условия и не представлявало заплаха за съветската власт. Въпреки това през февруари 1935 година „бившите” станали мишена на ленинградското управление на НКВД. Само за месец, от 28 февруари до 27 март НКВД и Специалният отдел (в оригинала Особое Совещание) осъдило 11 702 души – 4 833 глави на семейства и техните роднини.

Ленинград, проспект 25 Октомври (Невски)

Осъдените следвало самостоятелно да напуснат Ленинград, за своя сметка да се отправят към Урал, Западен Сибир или на север. По-нататъшната съдба на репресираните като че ли оставала в ръцете на самите репресирани: с удостоверения за административно заселени (вместо конфискуваните паспорти) те едва успявали да се уредят с най-ненадежната работа, не съответстваща на образованието и навиците им. Така Юрий Шувалов, електотехник с добър опит и знания и грижещ се за майка си и баба си, в Куйбишев получавал 168 рубли, с трудности се уредил като шлосер и заплащал 60 рубли наем за мизерна стая. Той бил комсомолец и искрено вярващ в съветската власт 23-годишен техник в завод „Светлана”, бил въплъщение на „новия човек”, за когото един от вестниците писал: „Ще отгледаме десетки Шувалови”. Неочаквано за него и за колегите му, той бил обвинен, че се е завърнал в СССР през 1923 г. с цел получаване за собствено ползване на фабрики и домове в Ленинград, укриване на произхода си и проникване във ВЛКСМ. Валякът на НКВД мачкал и най-лоялните на режима граждани.

Но защо на НКВД му е потрябвало да преследва вече безобидните „бивши”, които представлявали едва 0,04% от населението на Ленинград през 1935 г. и които можели да навредят на съветската власт единствено с критика в частни разговори (което било разпространено във всички слоеве на обществото)? Убийството на първия секретар на Ленинградския обком Сергей Киров на 1 декември 1934 г. станало удобен предлог за ликвидирането на ленинградската опозиция на Сталин – зиновиевци и троцкисти. Неотдавна назначеният лично от Сталин началник на Ленинградското управление на НКВД Леонид Заковски оправдавал назначението си.

Сергей Киров

Но през февруари вместо планираните 5 000 ареста на опозиционери (които, трябва да се признае, още не се и криели особено старателно) били извършени едва около 1 000. Провалът на тази зиновиевско-троцкистка операция трябвало да бъде компенсиран. На 20 февруари 1935 г. изселили едва 466 семейства на опозиционери, не била разкрита нито една терористична организация. „Бившите” тогава спасили изпълнението на плана. Сталин бил недоволен както от резултатите от акцията, така и от реакцията на ленинградчани на убийството на Киров – сътрудниците на университета, на партията и на градските учреждения се осмелявали да изказват различни причини за убийството, неохотно отишли на погребението и т.н.

Тогава си и „спомнили”, че убиецът бил свързан не само със зиновиевците и троцкистите, но и с „бившите”, с контрареволюционерите, които по своя произход били задължени да са политически партньори на опозицията, врагове на съветската власт, да имат връзка с чужди агенти и емигранти, да участват в заговори и в терористични организации. Списъците с „бившите” бързо се попълвали – тези хора, по принцип, просто живеели и работели честно, не се компрометирали и не били регистрирани в милицията. 

Един от начините на откриването им била работата с адресната книга на Петроград от 1917 г. Оперативните работници избирали фамилни имена, намекващи на дворянски произход, екзотични, двойни или чужди, такива като Таубе, Кнориг-Форемни, Петерс, Мартинов и т.н. След това проверявали адреса. Често „бившите” живеели на същия адрес, сврени в една от стаите на бившата им собственост. Но успели да намерят само 1 434 човека с дворянски произход. 

Голяма част от осъдените били незначително свързани с контрареволюционерите. Основната част (около 1 000 глави на семейства) нямали определено занятие, над 70% от тях били над 50-годишни – възрастни и пенсионери, доживяващи старините си, около 500 инженери, техници, учени. Както и за Шувалов, за много от тях – работохолици, образовани и полезни работници, чиито имена се оказали на първите страници на вестниците се застъпвали трудовите колективи. Но успели да спасят само единици – едва 127 от 11 000 били оставени в града заради болести, преклонна възраст и др. Да се върнат вкъщи от заточение впоследствие също се отдало на единици.

В най-кратки срокове планът за арестуване на 5 000 бил двойно преизпълнен. Дори наркомът на вътрешните работи Херних Ягода смятал това за излишно и за даващо повод за антисъветски публикации в чуждестранната преса. Но истинската „душа” и инициаторът на мащабните репресии не бил той самият, а Йосиф Висарионович. 

Сътрудници на НКВД, 30-те години.

За тази изпълнителност на НКВД и Смолни помогнал и фактът, че местните власти се стремели да разрешат ленинградския жилищен проблем за сметка на репресираните, който проблем в онзи момент необичайно се изострил. Множество хора били заселване буквално на половин легломясто в комуналните квартири. Изселвайки зиновиевците Ленинград получил само 459 освободени стаи и квартири. Изселването на „бившите” дала по-впечатляващи резултати – 9 950 стаи и квартири. В тях били разпределени нуждаещият се актив, военни и сътрудници на НКВД. Имуществото на „бившите” също станало плячка на борците с враговете на социализма. 

През април 1935 операцията по прочистване на града била разширена и продължена в Ленинградска област. Към 25 април били открити и изселени 22 511 човека, възприемани като потенциални антисъветски деятели: кулаци, есери, меншевики, „бивши”. В НКВД бързо се учили да работят, да търсят и „размотават” необходимите им хора в нужното количество, да получават правилните показания. Изселването на „бивши” хора след 1935 г. ще се практикува с прекъсвания до смъртта на Сталин (последния списък е съставен през 1953 г.). През 1937 г. 93,6% от осъдените две години по-рано глави на семейства (4 393 души) били разстреляни в лагерите или на местата, където били заточени. Чрез бързата и жестока разправа с тях изпълнителите на всички нива се стремели да укрепят доверието в себе си от страна на началниците им. 

Хенрих Ягода, крайният вдясно, нарком (министър) на вътрешните работи по това време

Но и съдбата на палачите се оказала незавидна. Леонид Заковски, ръководещ операцията на място, по-късно също бил обвинен в контрареволюционна дейност и шпионаж и разстрелян на 29 август 1938 г. Неговият началник Хенрих Ягода, глава на НКВД бил обвинен в същото и разстрелян още през март 1938 г. При ареста му у него били открити над 22 000 рубли, колекция вина, порнографски снимки и филми, оръжия, сервизи, антикварни монети и т.н. Неговият приемник, присвоил част от тези ценности, Николай Ежов също бил разстрелян на 4 февруари 1940 г.

Оригиналът е тук.