Новодомец

Никога не съм бил седесар.

Казвал съм го, когато дойдоха промените през 1989 и началото на 1990, като ги видях кои от моите съученици станаха седесари и си рекох: "Аз при тия работа нямам". В моя клас съучениците ми, които се писаха сред първите борци за демокрация, бяха дежурните тъпанарчета - кой изключван, кой преместван, кой така и не ги научи тия квадратни уравнения и до ден -днешен. За английския да не говоря.

При мама и тате беше по-интересно, те си правеха сравнения с комшиите. Комшиите ни масово бяха колеги основно на тате, живеехме във ведомствен блок на "Кремиковци". Та се знаеше кой на кого и колко се е подмазвал, за да вземе заветния апартамент, някои дори се бяха изхитрили и да ги купят още в годините на комунизма, та беше интересно кои станаха първите седесари. Кои бяха писали дитирамби само и само да се уредят с панелката и кои после вдигнаха двата пръста. Едни съседи, на нашия етаж живееха, за да заминат за Куба в средата на 80-те имаха нужда от характеристика от партиен член по местоживеене (а те не бяха). Тате казваше впоследствие, че такава характеристика като тази на комшийката и на партийния секретар не бил виждал. Като се върнаха от Куба и като падна режима у нас тия станаха първите седесари. Види се, много се бяха напатили в Куба от комунистите.

Извън семейния ми кръг пък беше времето на Тренчев, на Георги Марков, на Венци Димитров и на Емил Кошлуков. В общи линии на хората, които преследваха частния си интерес (както се оказа в последствие) под маската на борбата са комунизма. 

Преди време попаднах на ето този пост, много ми хареса. Там, между другото, авторът казва:

... Тоест, през 1989 г. България бе пълна с озлобени и завистливи хора, които искаха да станат комунисти, но само около 10% от тях успяваха. При това сред научно-техническия персонал например за партийни членове бяха приемани млади, талантливи конструктори и технолози, а не чертожнички, завършили СПТУ – Партията много добре знаеше професионалната стойност на хората. Същото беше навсякъде другаде и колкото и на някои да не им се иска да го признаят, последните набори в някогашната БКП бяха именно цветът на нацията. Ето защо по-късно част от същите тези хора толкова успешно разгониха фамилията и на икономиката, и на държавата ни – морал може и да им е липсвал, но интелигентност – в никакъв случай. Жалко, че тя бе използвана не в полза на обществото, но при подобни промени обикновено става така.
Предполагам, вече се сетихте кои бяха хората, които пълнеха площадите по време на първите митинги на СДС – хора с искрени демократични убеждения и романтично настроени студенти(примерно 10%), хора, движени от материален интерес – т.нар „реститути” (около 5%), а останалите… Те бяха от средите на онези 90%, които някога бяха искали да станат членове на БКП, но на никого и през ум не му бе минало да ги направи. Тоест, това бяха хората с по-ниски професионални умения, които в борбата за премахване на тоталитарното общество видяха възможността да поискат реванш от колегите си, които ги бяха изпреварили в кариерата. Според тях – понеже били комунисти…

Трябва да си призная, напълно съм съгласен с написаното. И затова аз не се присъединих навремето към "синята идея". А политическата кончина на СДС е напълно логична от тази гледна точка. 

Въпреки това вкъщи имам един диск "Спомени от бъдещето" с всички седесарски песни от 90-та и 97-ма година - и "Времето е наше", и "Последен валс", и още, и още. Част от историята, какво да се прави (чудно ми е, дали Филип Димитров и Иван Костов го имат тоя диск?).

Що го обяснявам това ли?

Ами защото научих, че ямболското цигане ще се нанесе в сградата на Раковски 134. И не само се нанася, ами и надписа "СДС" от фасада ще смени. 

Викам си, напълно заслужен завършек на тази история - навремето там бяха хора като Александър Йорданов, Свободка Стефанова, Васил Гоцев, Светослав Лучников, Георги Марков - сега ще е Валери Симеонов, също толкова прост и нагъл.

А Валерката е новодомец - ще трябва да почерпи.