Едно време на село само чай от липов цвят се пиеше. Не щото нямаше друг, например и лайка има на село, но пред къщата има една липа, садил я е баща ми преди някъде 60 години (че и повече) и баба и дядо всяка пролет си беряха липов цвят, сушаха го лятото и зимъска пиеха чай. За да не остане някой с грешното впечатление, че моите баба и дядо на село са имали чаена церемония тип five o'clock tea - не, съвсем не. При тях чаената церемония беше основно сутрин, когато най-често за закуска имаше попарка с чай от липов цвят и сирене (и друга основна закуска имаше, поне докато дядо беше жив, но за нея друг път). И хлябът беше от онзи, селския ръчен хляб (на село тогава имаше фурна, правиха им хляба на място). Баба и дядо живееха в една малка стаичка, която се отопляваше от печка на дърва и през зимата, понеже постоянно се поддържаше огъня в печката, на нея имаше постоянно два чугунени чайника. Единия пълен с вода, която служеше за овлажняване на въздуха, и втория пак пълен с вода, но на дъното имаше липов цвят. Вторият чайник се доливаше постоянно, но липовия цвят се сменяше само сутрин. То малко му трябва на липовия цвят, чаят отначало е жълтеникав, но после става червен. И като слезнеш да закусваш в стаята на баба и дядо, и то цялата ароматизирана на липа. Тате, например, много обича в липовия чай да си пусне няколко парченца сиренце. Аз ей такъв червен чай обичам и съм много доволен, че днес след усилено варене го докарах на цвят и на вкус. Цялата кухня и трапезарията ухаят на липов цвят.
Затова са неделите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!