Пътуване - Сърбия

Пътувам през Сърбия, Унгария и Словакия за Чехия. Пътувам с моята кола, за първи път шофирам аз.

Рано сутринта София не е натоварена. Бързо стигам до Люлин и бързо излизам от града. Имам си навигация - и се кефя на нея, зер поевропейчих се.

Стигам до Калотина малко преди 7:30. Опашката от ТИР-ове е около 2-3 км навътре в България. Все пак стига до границата и се нареждам да мина в Сърбия. За пръв път минавам като шофьор, досега съм бил винаги пътник.

Нашата граница минах много бързо - само показах документите на колата на митничаря и ме пуснаха. Голям кеф е това ЕС, ако сме знаели, още по-рано да сме влезнали, ама ...

На сръбската митница работят две гишета, на всяко с по 2-3 автомобила. "Накъде?" - пита ме сръбският митничар. "Чехия", отговарям аз. "Добро, сречан пут". Пари, инструменти, ценности за деклариране? - нямам.

Утрото е хубаво в Сърбия, слънчево и ведро и обещава горещ ден. Виждам хора, отиващи на работа или на училище. И друг път съм минавал по този път, но пак ми прави впечатление - навсякъде е чисто, няма найлонови пликчета по поляните, фасове, опаковки от вафли и чипсове, пластмасови чаши за кафе. И пак къщите са неизмазани, не знам защо. Питах Ненад преди няколко години, а той и отговори: "Нямат пари". Абе не е така, един ще има, друг няма да има, но като цяло - цели села неизмазани къщи. В Царибродско и Босилеградско. Край Пирот си харесах за посещение един обект, църква ли е, кале ли е - не зная, беше встрани от пътя, но на връщане, живот и здраве (или някой уикенд) ще дойдем да го видим.

Минавам и през скалните тунели преди Ниш - винаги са ми харесвали. Красиво е, хубаво са ги направили сърбите.

Качвам се и на магистралата и - към Белград. Навигацията си ме води (голяф кеф е), разрешената скорост е 120 км/ч, аз поддържам 110 (не ми се разправя с полицаи). И ето я първата изненада - почти няма движение по магистралата. Има, разбира се, не е като да няма, но въобще не може да става въпрос за сравнение с Холанидя на пример. Или дори с България. Силно ме изненада това.

Пуснах си сръбско радио, от една страна - разбирам езика им, от друга - дисковете ще ги слушам по-нататък, в Унгария и Словакия.

Лека - полека по магистралата, стига до една бензиностанция на ОМВ и спирам да почина. Вече съм около 200 и кусур км зад волана, не съм и закусил даже (нещо не ми се закусваше та сутрин) и е редно да спра. На бензиностанцията има няколко коли с български номера, от една маса ме питат дори "Абе колега, приемат ли евра сърбите на ТОЛ-овете?", "Приемат, разбира се, къде ще ходят." Вадя едно пепси от багажника и от баницата (мама ми направи специално за пътуването северняшка баница, несиропирана, за което благодаря. Беше много вкусна!) и двайсетина минути се разхождам на паркинга, дъвча и пия. Вече се усеща жегата, температурата е около 20 градуса, и се покачва - за 9:30 сутринта си е доста според мен.

Малко преди да тръгна на бензиностанцията спира ... спира един червен ситроен, с български номер. От него излизат две жени, приличат на майка и дъщеря, макар че майката ... абе хваща окото. Едни къси поли, едни руси коси, слънчеви очила - ей, цялата бензиностанция източи врат. И на мен ми се оставаше да погледам, ама път е чака, няма как. Тръгвам към Белград и картинката по пътя е същата - почти никакво движение. 500 м пред мен се движи един, 500 м след мен - друг. Че и на по-големи дистанции.

Така стигам до ТОЛ-а. 740 динара. В евро не може ли? 7,40. Ето ти 10, върнаха ми 2.60 (в евра, не в динари) и хайде напред през Белград за Нови Сад.

Белград си е Белград. Красив град, голям. Минавам по един мостовете му от Стария към Новия град, хвърлям поглед към Кале Мегдан (почти зад гърба ми). Личи си, че е имало война, личат си годините на изолация, но пак е красив и голям град. Винаги съм се питал - ами ако не бяха войните и санкциите, къде ли щяха да са сега сърбите? Ето ги хърватите - построиха си магистралите, станаха най-туристическата дестинация в Европа - не им трябва Евросъюз, не им трябва нищо. Че за какво им е - средната заплата в Хърватия е 800 евра.

Проблемите ми почват след отклонението за Нови Сад ("След 800 м завийте надясно и дръжте в ляво" - "Добре, завивам и държа". Вече няма магистрала, няма широк булевард и си ме хваща едно задръстване, дето го има навсякъде по света. Все пак се колите се движат бързо, скоро вече съм на пътя за Нови Сад. Тук картинката с движението и още по-скучна - съвсем нулев поток от коли. Все едно бомба е паднала. По едно време видях един самолет, боен - прави учения. Брей, останало им е нещо на сърбите. А вече е обедно време, минава 1:30, айде Момчилчо, отбивай да почиваш.

Отбих на една бензиностанция, излязох навън - лелей, то не се диша (Шкодичката е с климатик, да се изфукам! И не съм го спирал след 10:30) Погледпах термометъра - 34 градуса. Вадя баницата и пепси-то (какво друго?!) и на две-на три обядвах. Тоалетна има, измих се, върнах се в колата и бутнах седалката назад - половин час дремуцане. То убаво така, баница, пепси (повече я обичам с кисело мляко, ама няма), ай да подремна, ама жега много бе! И задух, задушно ... Както и да е, подремуцах си половин час, че вече към 500 км шофиране ми се събират, а още 700 ме чакат и хайде пак към Прага. Границата ми е някъде на 170-180 км, щото до Сегед (в Унгария) са около 200. Пътуването - същата работа, самолета го няма вече, направи си упражненията, обаче братята сърби си строят магистралата към унгарската граница и хич не им пука. Ограничениято на пътя е 90, някъде, където се работи, е 50 - абе строят си, нищо че е 34 градуса. И не знам кога им е крайния срок на сърбите, но май до края на другото лято ще я има магистралата от Белград до унгарската граница.

А пътят става все по-еднобразен и ограничението си е все 90, дори видях и полиция на едно място, та се изнервям, кога най-сетне ще стигна до тая унгарска граница? И до тоалетна ми се ходи (пепси пия все пак), накрая спрях на една отбивка, та си свърших работата - жега, жега, едни треви, едни жита, и само жега. Гледам крайпътните табели, на тях са отбелязани 19, 17, 15 км до края на пътя, там трябва дае и границата, както се оказва в последствие.

Сръбско - унгарската граница също се минава доста бързо. На унгарската страна една митничарка ме проверява, но вижда, че съм българин, и не си дава много зор. "Какво има в куфара?" "Дрехи.". "Отвори го!". Докато го вадя от багажника и се мъча да го отключа тя е бръкнала и вади раницата с лаптопа - "Това какво е? ... А, лаптоп, добре! ... Не го отваряй, давай, заминавай!". Оставя ми паспорта на багажника и се обръща към съседната кола, която е сръбска.

Ето я и Унгария пред мен.