Е*ем ви толерантността

Гледай какви глупости учат децата ни в училище. Това е от читанката за ІV-ти клас. Малко бяха Анухи и Ерол, сега и Асанчо загрява край тъча.

Не знам на какво ще научи министерството децата ни, но аз на сина си ще му предам следният урок: първо, не се казва "ром", а "циганин"; второ, такова животно като беден, но умен циганин не съществува. Циганите са прости, неуки, необразовани, нагли, шумни, безпардонни и нахални; някои са бедни, някои не са, някои са умни, но повечето не са.  

По мое време, тоест, когато бях на годините на Симеончо, главният герой във въпросната приказка щеше да е сиромах човек, беден, но умен дървар и толкоз. Тогава, в годините на комунизма не мислехме за толерантност, интеграция и политкоректност, не са ме учили на такива неща и аз няма да уча децата си на тях. 

Ще ме прощавате, ама на главата ми почвате да се качвате вече. Утре вместо "циганско" лято "ромско" лято ли ще ме карате да казвам или ще се търси друг евфемизъм? "Хубава работа, ама ромска", това ли ще казваме от утре?

Ако искам да обясня на сина си що за хора са циганите, вместо да му пълня главата с глупости и с малоумни политкоректни приказки просто ще го заведа Дружба, да види циганските блокове под моста и, ако има късмет, някоя безкрайна циганска сватба - с маанетата, с чалгиите, от сутрин до среднощ. Аз съм ги виждал, мангалите се мотат по улиците на квартала, мятат гюбеци, няма от 2 до 4 да се пази тишина, няма полиция за тях. Това да го видиш, учи много повече от някаква бездарно преработена приказка, в която главният герой насила е " беден, но умен ром".

Все се смеехме на американците, че сменят думите "негър" и "роб" в Том Сойер и Хъкълбери Фин, ама и ние натам сме тръгнали, че и пристигнали. 
А това долу е от "Записките ..." на Захари Стоянов. Това също ще преподам на сина си, ебем ви и толерантността!

... Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски.

— Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкирчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. ...