Домашната пица

Когато има избори и понеделник е неучебев ден, а тати е отпуска, че има доста и трябва да си я ползва, а има две Пупанки за изхранване.

Хайде да си поиграем

 Това са Панайотчо и Харалампи. Харалампи е новобранец у нас, син е на Панайотчо и много иска да си играе. Панайотчо е зает, има да спи на 17 различни места днес, и Харалампи му пречи да се съсредоточи къде точно е спал днес.

Глупостта на един министър

Росен Карадимов е последният председател на Комсомола и първи на БДМ. Живо 
доказателство, че от комсомола нищо не става и нищо хубаво, за съжаление
не излезе.

 Изборите минаха, резултатите гръмнаха. Не за пръв път се появяват кадри (особено откакто въведоха видеонаблюдението) с манипулации по бюлетините. Членове на СИК с необяснима упоритост продължават да фалшифицират бюлетини - гласове се преливат от една партия в друга „по погрешка“, годни бюлетини се маркират като невалидни (това лесно се прави, мацаш си малко мастило на кутрето и опааааа, тук има знак върху бюлетината, тук някой е гласувал контролирано!), празни бюлетини се попълват „както трябва“ в полза на ГЕРБ и ДПС-то на Държавното предприятие. Кадри от въпиюща некадърност заливат нета. И няма обяснение колко тъп трябва да си, да има камера, която записва и ти да тръгнеш баш пред нея да правиш шмекерии!

Но!

Проблемите са само с хартията. Няма проблеми с гласуването с машина. Въпреки, че машините ги направиха на принтери и се броят и разписките от гласуване. Въпреки, че в България от над 30 години има банкови карти, има електронно банкиране хората, разбирате ли, си искали хартията, щото нямали доверие на машината. Въпреки, че за толкова избори с машини у нас случаите с изборни нарушения при гласуването с машина се броят на пръстите на едната ръка всеки пъти. 

Само че Роската Карадимов, точно оня Росен Карадимов, последният комсомолец и първият демократичен младеж, който, утрепете ме, но не мога да разбера какво общо има с иновациите и растежа, че чак и министър го направиха, та точно тоя Росен Кардимов свика пресконференция, на която 45 минути обяснява заедно с министъра на електронното управление (същото това управление, което от ГЕРБ въвеждаха 12 години за над 1 млрд лв и нъцки) някой си Мурдаров или как там се казва, че проблемът бил: а) машините се съхранявали в складовете на две частни фирми и б) от министър Мурдаров разбрахме, че фирмите били организирали нощно инсталиране, пък държавните служители не работили нощем.

Много ми е чудно, какви точно иновации и растеж очакваме от човек, в чиято глава очевидно все още са Петимата от РМС и частна фирма е синоним на нещо съмнително, нечисто и подло? С кого точно преговаря за иновации? Например, идват от Самсунг да отворят завод за телевизори или монитори у нас, ама Росен ги връща с думите: „Ааааааа, не, вие сте частници, вие ще правите шмекерии!“? Въобще, как може да си министър, когато и за тъпанар не ставаш - при 99,99% от машинациите и фалшификациите да са на хартия, а ти да обясняваш за машините и софтуера? Тип тъп ли си или да?

Същото се отнася и за приятелчето му, министър Мурдаров. Държавните служители, разбирате ли, имали 8-часов работен ден. Господин министъра очевидно не си е задавал въпроса абе как може частната фирма да организира работа нощно време, а неговите служители да не могат? Вярно, че според справката на сайта на МС господин Мурдаров е работил основно в държавната администрация и държавни фирми, а опита му от частния сектор нещо са го смъцафръцали. И е доста странно какво точно организира правителството (което, да припомня, има една-единствена задача, да организира изборите) след като не може да въведе плаващо работно време за съответните служители, така че да не изпада господин министъра в такива неудобни положения.

Все съм си мислил, че най-тъпите министри бяха на Боце, ама тия двамата направо счупиха тъпомера!

Засада при автогол

От над 20 години любима дъвка на чорбарите е отмененият автогол на Бисер Иванов - Легендата в дербито с ЦСКА. То не бяха обвинения, то не беше вой до небесата, каква засада при автогол, кой е в засада, не знам още какво си. 

Правилата на засадата може да прочетете тук, но аз нямам намерение в момента да тълкувам имаше ли засада тогава или не. Свирил го е съдията, така го е решил, минала работа. Нещо друго обаче искам да покажа, щото на чорбетата като не им изнася не се обаждат. 

Няколко месеца по-късно след мача между Левски и ЦСКА в Англия, в мач от Висшата лига между Лийдс Юн и Манчестер Юн съдията отменя автогол на Уес Браун (Ман Ю) с мотив засада на Марк Видука (Лийдс). Това става в заключителните минути на мача, при резултат 1:1, и то минути след като Лийдс е изравнил резултата в 84 мин с гол точно на Видука, а допълнително напрежение носи и пропусната от Лийдс дузпа в последните минути на първото полувреме. Видео може да видите по-надолу. 
   

Скандалът е доста голям, настроенията са „Манчестер Юн пак се спаси със съдията“, но обвинения срещу съдията няма. Или поне са в минимален обем. Естествено, пресата в Йоркшир (откъдето е Лийдс) обвинява съдията, но повече от любов към спорта, отколкото плод на някакви сериозни съмнения. 

Ей този циганин най-много рева тогава, реве и сега. Ако не беше Левски
щеше да си остане поредния циганин, играл в Славия и толкова. Нито в
чужбина стана нещо от него, нито в ЦСКА. 

Мисля, че е крайно време чорбетата да млъкнат. Не за друго, а просто няма за какво да се оплакват. Всъщност има - изгряващата им звездичка Димитър Бербатов тогава изпусна 3-4 чисти положения, като последното беше очи в очи с Иванков минута преди Гонзо да им вкара прословутия си „кървав“ гол. Ама то е така, като не си вкараш положенията, съдията ти е виновен.

Играта

 Топката още летеше към прозореца на директора, а децата вече играеха на криеница.

Последният печели 4

Всяко нещо си има начало и край, включително и моето участие в Последният печели.

Преди всичко, трябва да кажа, че имам доста сериозни съмнения относно честността на победата в случая. Много съмнения ми останаха, свързани основно с факта, че победителят (Йордан) реши да отиде до тоалетната секунди преди да влезем в студиото. А когато влязохме в студиото и започнахме играта се почна триумфът на логиката: „Не го знам какво точно е написал Димитър Димов, ама той е единственият ветеринар сред писателите!" - и това още на първия въпрос, за 40 т, свързан с пиесата „Почивка в Арко Ирис"; „Ми то за Тереза Маринова казхте коя е олимпиадата, колко е скочила, годината казахте, то какво остава? Кой е треньорът!“ - желязна логика, аз например се сещам поне 5 въпроса от това видео - кои подред са Олимпийските игри в Сидни, колко златни медала имаме от тези игри, от коя политическа сила беше кандидат-депутат Т. Маринова, мога и още да продължавам. Казвам го това, защото има доста неща, които се казват в студиото, но не влизат в предаването. На въпроса за моста в Кюстендил, Камен Воденичаров го пита този (след като даде верен отговор): „Ти бил ли си в Кюстендил, откъде го познаваш този мост?“ - „Ми не, не съм бил, ама имам приятели, чувал съм за този мост, даже има и друго име, ма е нецензурно.“. Дай, Боже, всекиму такива приятели! Още повече, че съм цял ден там, цял ден гледам как хора бързат с бутона и дават не само грешен отговор, но и отговор, който няма нищо общо с въпроса след като го чуят (и аз се опарих така в пръвия запис и до там бях със сватбарските отговори).

Върхът обаче беше темата за Европейския съюз. Явно му бяха казали, че ще има въпрос с Маастрихт, ама или не го беше запомнил, или не го беше разбрал, скъса се да натиска предварително, да стреля сватбарската и не уцели. То като нямаш у главата колкото и да ти наливат, не става. Много елегантно прибрах едни точки с Робер Шуман, таман на време, че оная майна беше почнала да напиня да ме настига. 

Във втория кръг златния дъжд за Данчо продължи, изпревари ме с бутона за моста на Арда (то пък какъв въпрос за 40 т, на коя река се намира?), изложи се като кифладжия на въпроса за „Танц със саби“. Натиска нашия бутона още докато върви видеото, решава, че ще питат „Как се казва произведението?“ - Sabre dance или Танц с ножове, който бил играл (е, в някаква пародия сигурно по морето). Нито на английски го уцели, нито на български, ама пък с какъв кеф ги прибрах и тия точки, само изчаках да почне въпроса да се ориентирам за балета ли ще питат или за националността на автора. И като казвам „Гаяне“ и Камен не може да повярва на ушите си. И това го знам, бе Камене!

Нещата си лъснаха в третия кръг. Аз във всяко състезание, включително и ония двете преди 2 години, в третия кръг увеличавам точките си, не губя. Този едва изчака в последната тема да даде 2 верни отговора да ме мине и почна с пасовете. Тук е момента да призная, че въпросите за Литекс и Оланд ги знаех, но ми излязоха от главата в момента и изстрелях първото, което ми дойде на устата. Що казах Левски, като знам, че не е Левски, не знам. Яд ме е за въпроса за Джералд Форд, че не стигнах до него, щото дадох верен отговор, а отговора на Данчо беше „Абе онзи там, смотания“ - според мен го обърка с Джими Картър най-малкото, ама не се наемам да определям кого от американските президенти Данчо смята за смотан. И за Александър Сано знаех верния отговор, и за „Дом на дракони“, но не бях на 100% сигурен и затова ги пасувах. Това са едни 50 т за мен, които щяха да свалят и без това стопения аванс на Данчо с още 50 т и нещата щяха да стоят по друг начин. 

Но има и нещо друго - това ми беше 4-ти запис за деня, вече бях уморен и едва ли щях да съм толкова свеж в следващия запис. Гледам се на записа, и обувките ми убиват, и очите ми са уморени, и с бутона не съм достатъчно бърз. Да обобщя - не ме е яд, начесах си крастата с 3-те победи, стига ми толкова. 6 пъти съм влизал в това студио, 6 пъти съм стигал финал и 4 пъти съм излизал победител. А двата пъти, когато съм губил, е било с бой до последно. Ако има нещо, за което да съжалявам е, че не го отстраних тоя да му кажа накрая едно Vamos a la plaja от мен, но нейсе. Както се срещнахме с Методий в пърия запис, така и с него можем да се срещнем отново един ден, не се знае.

 

Последният печели 3

Третото ми участие спокойно може да се нарече "Баташкото клане". 

Този път подборът на категориите очевидно ме компенсира за гредите в предните две участия. Не знам за нивото на участниците, но жената (Ралица) направо се скъсах да я троля с бутона, а не съм го търсил нарочно - според мен и бяха малко по-бавни реакциите. В един момент тя започна да рискува да отговаря преди да е чула въпроса, и въпреки че Камен на няколко пъти и намекна, че това не е правилната стратегия до последно рискуваше (безуспешно). В интерес на истината при последния въпрос от втори кръг, за годината на първите съвременни олимпийски игри леко закъснях с бутона - исках да им дам шанс, ама нито един от двамата не реагира бързо и накрая си ги взех и тези точки. А и, да си призная, предпочитах жената да не стига до финала, знаеше повече според мен и не се знае какво щеше да направи там. Пак имаше въпроси, на които знаех отговора (за Михаил Вешим и "Английския пациент" и Хаим Оливер и "Фалшификаторът от Черния кос") ама, пусто, изключих. За Мадагаскар знаех, че там съществува държава Малгашка република, но не знаех, че има малгашки език. И въпреки, че креолите живеят в други части на света, покрай френския реших, че и креолския е пренесен там и заложих на него, но не уцелих. 

За сметка на това обаче в третия кръг отново бях като риба във вода. Много въпроси пасувах, на които дадох верен отговор впоследствие, на разбора след завъртането - просто за да дам верния отговор трябва да губя време, а предпочитам да не го правя. 

А накрая и книгата прибрах, за трети път!

Последният печели 2

Второто участие в "Последният печели", вече бях малко по-освободен психически, въпреки, че във всеки един момент можеше да отпадна, не ги знам тия двамата колко знаят. Но пък някак си бях сигурен, че няма да се дам без бой.

И така, започваме да играем, пак темите са ми малко мъгла и като цяло Тодор ми дръпна. Аз после като се гледах на записа и като видях, че ми води с 20 т след първия кръг направо се шашнах. Дагееца също знаеше, ама много бързаше и за капак нещо крака го болеше, та не му се играеше много-много. 

Иначе беше интересно. Падна се някаква тема "Кестени", аз бях сигурен, че ще има някакъв въпрос, свързан със София, все пак в казармата на софиянци "кестени" им казват, та не мислех много-много. И в тема "Булевардът" знаех, че Миряна Башева е автор на текста на "Булевардът", но заложих на грешния кон, както се казва. В темата "Германия" също трябваше да взема точките за Виктор Пасков, спомням си как преди няколко месеца покрай новината за "Германия, мръсна приказка" търсех негови книги за сваляне. В същата категория ме подпряха, при въпроса "Кой е настоящият канцлер на Германия?" бях най-бърз, но в момента, в който натиснах бутона малкото име ми изскочи от главата, та се опитах да мина с "хер Шолц". Първоначално Камен поиска да му кажа и малкото му име, но после очевидно му се обадиха от апаратната в слушалката, та ми го призна. 

Във втория кръг принципно ми е силата, но пък като видяхме темите беше пълен ужас - какви са тия "Тракийски гробници", какви са тя "Диригенти", да не говоря за "Неореализъма". Там имах късмета да съм достатъчно бърз с отговора за астероида, просто логиката е че или е комета, или е астероид, но кометите обикновено ги кръщават на откривателите им, този диригент едва ли е открил комета. Въпроса за Чудомир и Казанлъшката гробница го карах на логика, знам, че Чудомир е от онзи край. С въпроса за Страсбург изпреварих Тодор с части от секундата, като го гледах после на записа бая се ядоса, очевидно и той се беше сетил. 

В третия кръг да влезеш със 120 т преднина не е зле и макар че след първото завъртане Тодор ми свали 20 т, във второто го намачках, а в третото някои въпроси (за Мойсей например) ги пропуснах, то нямаше и значение, но пък някои бяха абсолютно неизвестни за мен, а объркването на Китай с Япония не трябваше да то правя, знаех го. 

Но пък надминах предното си участие и си гарантирах още едно.

   

Последният печели 1

Преди около две години се регистрирах за участие в "Последният печели". Няма и седмица по-късно ми се обадиха, отидох, участвах, спечелих (по-нататък ще постна видео от тогава). За мое огромно съжаление спечелих само един път, при второто състезание ме отстраниха, а имах много голямо желание да играя поне 5-6 пъти. И потенциал имам, айде да не се правя на скромен.

Предаването обаче очевидно страда от липса на желаещи да играят и преди известно време започнаха да канят еднократни победители да играят един срещу друг. На мен обаче не ми се обадиха до сега, вероятно има доста преди мен, но в края на краищата дойде и моя ред.

Във въпросния ден отивам в уречения час в студиото, минавам портала и докато търся място да паркирам гледам от една кола слиза някакъв мъж с детето си (може да си водиш публика в студиото). Заглеждам се и мъжът ми се вижда познат: "Симеончо - казвам - този го отстраних предния път, той беше шампион тогава като играх". "Вярно, казва Симеончо, Методий се казваше!". "Абе не го помня как се казваше, ама ми прилича на него!".

Верно се оказа въпросният шампион и пак играх срещу него. И пак го бих. Тоя Методий, нищо против него нямам, ама е направо готов за Карък на годината - два пъти играе, и двата срещу мене, и двата пъти го отстранявам. А за капак в това предаване а-ха да се класира за финала и с последния въпрос го изхвърлиха, и то само с 10 точки. А и какъв е тоя куц късмет да се наниже и този път на мен, не знам.

Разликата обаче е, че докато по стария регламент играеш само срещу един шампион, този път всички срещу теб са шампиони, няма лабаво. И колкото и да са имали късмет като са ставали шампиони, толкова съм имал и аз.

Иначе състезанието мина като по вода, и клипа от него съм качил, който иска, може да гледа. Много добре ми дойде темата с цитатите от филми, влязоха ми в кръвната група. Иначе на другите места ме няма, макар че трябваше да се сетя за Вилхем Пик, това го знаех. В мой стил стрелях точно в десятката с въпроса за "Мъжки времена", само аз знаех отговора и реагирах много на време. 

Във втория кръг обаче се опарих много жестоко. Променили са малко регламента, вече сватбарската стрелба при Орлин Горанов не върви, трябва по-конкретни отговори. Така изгорях с въпроса за Антарктида, а за Нина Добрев не го чух добре и реших, че става въпрос за Мария Бакалова. Останалите теми бяха terra incognita не само за мен и като цяло много малко точки се взеха. 

В третия кръг в бързината вместо Ружа Игнатова казах Ружа Райчева, ама то щото Ружето бая цици е вързала, па Ружа Игнатова не я знам какви са и. Там лека-полека започнах да увеличавам разликата, влязохме със 155:110 (аз си мислех, че е повече, а то само 45 т), Димитър не знам защо блокира, като го гледам на записа започва да дава грешни отговори, да се бави в отговорите, а накрая в темата "Зевзеци" направо го разбих. И го занулих.

Така си осигурих още едно участие.

   

Как спечелих слушалки Jabra Elite 3

 Лятото ходихме на почивка в Гърция с едни приятели. 

Сядаме в една таверна и питаме кое им е най-хубавото узо принципно. "Мини", отговаря сервитьорът. Добре, донеси от него - казваме ние. Носи ни той, дали е най-хубавото или не, но го изпихме, 2х200 гр (двамата с Пешето, че така на алкохолик излизам). 

Прибирам се вкъщи и като разтоварвам торбите, вадя узото и виждам, че има някакво картонче отгоре. Викам си "Тия па сега с какви глупости ме занимават?", а то било QR код за сканиране и участие в игра. Ако се регистрирам на сайта им мога да играя за наград - слушалки, смарт-часовник или портивна колонка. И аз правя една елементарна сметка, че се разиграват 60 награди, а едва ли ще има толкова участници, снимам QR-кода, пращам го и voila, месец по-късно ми се обаждат, ама едно такова международно: "Добър ден, печелите награда от узо Мини, слушалки, къде да ви ги изпратим?".

Прибираме се в България, ма лято, жега, та аз решавам да продължа с узото, отивам до Фантастико и почвам да си избирам. Па се двуомя, дали да е узо или мастика, що мастиката какво е по-долу от узото? Гледам едно, гледам второ, пък накрая виждам "Мини" и си казвам хайде това да е, продължавам по инерция от Гърция. 

Наградите

И след 10 дни наистина ми ги пращат, с куриер, че така трябвало, подписвам там разни декларации, и си ги вземам. И решавам да ги проверя в нета колко вървят - те били от скъпите, от 120 до 140 лв, зависи от сайта, не са некви утрепани евтинджоси. Ползвам си ги с кеф, дръпнал съм си разни радио приложения и така е, раздавам го модерен.

Върви ми късмета по някога. 

Jabra Elite 3

Онова мокро нещо

Котейшеството напоследък има ново забавление, интересна му е водната струя. Като порасне още мъничко, и ще я хване и ще види тя, дето само го мокри, а не може да я хване!

 

Каква незабравима футболна евровечер!

Какви са тия торбички бе, Гоше?

 Българските отбори все са губили в Европа, всичко се е случвало, и от слаби отбори сме отпадали (справка Левски от ония малтийци преди 2 години), губили сме с катастрофални резултати: аз лично помня как Славия загуби 2 пъти с по 5:0 от Партизан Белград, Литекс навремето също загуби от Спартак М с 0:5 в Ловеч и 6:2 в Москва, ма такъв резил като снощния никога не съм виждал. То и рекордът за домакинска загуба е 1:6 на Локомотив Сф, ама от Андерлехт. Къде е Андерлехт, къде е Карабах?

С тия играчи и този треньор толкоз

Та с купени съдии, уредени мачове и късмет - толкоз. И с този треньор също. Лудогорец е единственият отбор в света, който може и чистачката да сложи за треньор, а шофьора на автобуса да е център-нападател и пак ще стане шампион, при тях празно няма. Лани ги биха навън който ги хване, то се почна от Балкани (Косово), после Астана (Казахстан), та да се стигне до драмата с Олимпия (ама Десподов как я профука оная дузпа в последната минута!) и шамарите от Нодшерланд. За да се стигне до снощната незабравима футболна евровечер! 

Не е натам, Гоше

Срам, резил и позор

А жалко, като погледнеш, чичо Гошо е три пъти шампион с Лудогорец, отделно беше треньор и на Левски, и на националния, ма нито на едното, нито на другото място го запомниха с нещо. Как може такъв опитен треньор да спечели мача навън с 2:1, а да се издъни така свирепо у дома логиката няма отговор. Или има, ама правилата на евротурнирите не позволяват да му свирят Кабаков или Чинков.

Оооооо, той и Житния бегач се появил акъл да дава!

Няма страшно, момчета, не сте сами. И миналата година след 7:1

не бяхте, и сега не сте!

Пряко включване от Стара Загора

Миналта седмица в сутрешния блок на бТВ направиха пряко включване от старозагорската РИК с последни новини около броенето на протоколите ... и в този момент, честно казано, забравих за какво точно бяха изборите!

Вишни

Вишните на село узряха вече. 

А аз не мога да ги понасям, честно казано, но пък от тях става не лош сироп. Ако имаме късмет следващата седмица ще има и сироп.

Гръцко джамбуре

 За пръв път съм в компания, в която честно казано, вегетирам - не съм на мениджърска позиция, занимавам се с неща, с които би трябвало да се занимавам преди 20 години, но пък ми е спокойно, удобно и донякъде (засега) финансово изгодно. 

Та чорбаджиите решиха по случай втория рожден ден на фирмата да ни направят team building. Не къде да е, а в Гърция. И то някакъв баровски хотел на един от ръкавите на Халкидики. Имаше години, имаше други фирми, правеха се team building-и за чудо и приказ, но времената се менят.

В общи линии голям кеф беше, тишина и спокойствие за 2 дни. Колегите се опитаха да организират някакви игри и състезания за нас, ама аз си ги бях организирал още от София - носих си табла, карти и ракия. За мое огромно съжаление мога да кажа, че това, което идва отдолу е слаба работа - табла не играят, белот също и с ракията също са зле. 

Магьосникът с №14

 За Йохан Кройф каквото и да се напише, е малко. 

За него казват, че първо е променил футбола като играч, а после и като треньор. Големите успехи на Барселона от 90-те минаха под негово ръководство, а шампионските титли в последните 20-25 години са заложени в неговата философия за развитие, която е начертал в Барселона през 90-те.

Гледал съм доста клипове с Йохан Кройф, до един показващи нещо уникално и феноменално.

Йохан Кройф с вечния №14 - и в Аякс, и в Барселона, и в Холандия.

14. Не е случайно.

Вълшебният халф

 Той беше вълшебен халф. Той беше част от една от най-силните халфови линии в историята на футбола. Той беше европейски шампион от Евро' 84. Той беше един от малкото цветнокожи футболисти в националния отбор на Франция. Той подаваше, а Платини завършваше.

Той е Жан Тигана.

Вълшебен халф.

Той носеше №14.

Спомнете си го, когато гласувате в неделя.

Изборни съвпадения

 Хенри беше много голям играч. Играеше с 14 номер.

Случайност?

Джентълмените

 12 англичани изнасилват германка.

Тя се съпротивлява и крещи:

- Найн! Найн!

Трима англичани се отделят веднага настрани.

Фъстъкът на Зденка

Навремето, като работих в чужбина, имах една колежка, Зденка. Зденка започнала във фирмата като най-обикновена склададжийка на някакъв обект, но впоследствие се издигнала до някаква шефска позиция, май беше административен директор. Преди да започне издигането обаче се беше омъжила за шефа.

Шефът го раздаваше перфекционист, заяждаше се за глупости - то не бяха точки, запетайки, па как си оформил таблицата, па защо със синьо вместо с червено, па не знам още какво си. Зденка гледеше от него и тя го играеше перфекционистка, къде с основание, къде без.

Обаче веднъж си говорим нещо за вътрешен туризъм и шефът споделя:

- А, има един хотел във Велинград, където ходим всяка година и всеки път ни слагат в една и съща стая. Веднъж преди 4-5 години Зденка пусна един фъстък зад един от шкафовете и след това всяка година проверява дали фъстъкът е там и всяка година е там, един път не е имало да го няма. Смятай как чистят!

Бе то и това е така, ама на теб като ти идват на гости едва ли чистиш под гардероба.

Гладко

 В живота на феминистките не винаги всичко е гладко. Особено подмишниците и триъгълника.

То ако ставаше така ...

 Президентът Путин, прясно-прясно инагуриран, подписал указ, с който руската икономика след 6 години трябва да бъде в топ 4 на света. Разбира се, с един указ тая работа няма стане, от днес за утре, но съответните институции вече знаят каква е посоката, в която да работят и какво се очаква от тях като краен резултат.

Веднага ми възникват редица въпроси:

1. Той сериозно ли мисли, че това става с укази?
2. Има ли бяла държава по света, която да измерва силата на икономиката си по т.нар. паритет на покупателната способност?
3. Защо този указ не беше подписан през 2007 г. например?
4. Защо се ограничава до топ 4, а не направо №1?
5. Има ли поне едно обещание на Путин за 24 години, което да се е сбъднало? Досега трябваше да са кацнали на Луната, да са ликвидирали бедността, да са обърнали демографския срив, да са забогатели ...

Всъщност, по белия свят силата на икономиките се измерва основно с БВП на глава от населението. Според последните данни на МВФ руската икномика произвежда едва 14 000 $ на глава от населението им. В България, най-бедната държава от ЕС доходът за тази година е 17 000 $ на калпак. В същото време в прибалтийските държави (които според руснаците нищо не произвеждат и тяхната икономика се гради единствено на услугите) средният доход е 28 000 $ - два пъти над руския. И това са държави без нефт, газ, диаманти, редки и ценни метали. Но пък близо до Русия като доход са две други страни в Европа - Сърбия и Турция, едната с 12, другата с 13 000 $ доход на калпак. Сърбия открай време си е конят, на който залагат руснаците, така че нищо не пречи двете държави да си сформират Коалиция на бедните.

То ако само с указ ставаше тая работа ...

БГ вата-роднини

 Седим си на семейно събиране тия дни по празниците и телефонът звъни. Майка ми търсят, оказва се неин първи братовчед, бате Стоянчо (тя баба имаше 2 сестри и 4 братя, голяма рода, не мога им фана спатиите на всички роднини). Бате Стоянчо от години живее в Съединените щати. Принципно, в Щатите имам доста роднини по майчина линия, моя втора братовчедка замина със Зелена карта преди години, пък изтегли майка си и баща си там да и помагат в отглеждането на дъщеря и (че междувременно се разведе); отделно кумовете на мама и тате също живеят в Щатите, те заминаха покрай дъщеря им, която навремето се омъжи за американец. Сега има някакъв бизнес с чистене на къщи, чичо Боби и леля Мима също се бяха хванали в семейната манифактура. Та не е като да няма.

Нагледно описание на психологията на ватниците -
много е лошо на Запад, но там живеем, там ще се
лекуваме.

Майка ми говори каквото си говори, връща се, казва ни, че бил бате Стоянчо. Стоял в Щатите само щото трябвало някаква операция да му се направи, иначе всеки път и се оплаквал колко тъпи и прости били американците. Ма много тъпи и прости били (не случайно Задорнов им казваше "Ну тупые!"), едва ги изтрайвал.

Защо бате Стоянчо не иде в Русия да си я направи тая операция не разбрах. 

Защо майка ми има сума ти роднини в Щатите, които се оплакват колко гадно било там и колко били тъпи и прости американците, но никой не се е върнал също не разбрах.

Защо майка ми няма нито един роднина или познат, който да е емигрирал в Русия също не разбрах.

Майка ми през живота си жив американец не е виждала. Но мисля, че и навик от годините на комунизма, когато партийният секретар обясняваше какво е искал да каже другарят Живков и колко е гадно на Запад.

А срещу майка ми седи жена ми, която два пъти е пътувала и работила в Щатите по програмата Work&Travel и по-добре от нея знае кой е тъп и кой не в Щатите.

Какво да се прави, както казват в "Шейново" - човек не си избира родините.

Маркетинг

 Дарето с тия цици и пясък на арабите ще продаде.

Рожден ден, мяу

Дундьо има рожден ден! Става на 2.

 

Световният ден на книгата в офиса

Моят подарък е на третия ред, а моите 

подаръци са на първия горе вдясно

 В Световния ден на книгата в офиса предложиха да си разменяме книги. Записваш се като желаещ, посочваш какви жанрове харесваш, после теглиш име на някой от записаните, виждаш кого си изтеглил и какво предпочита да чете и му купуваш нещо за подарък.

Сега, аз малко изтарикатях като се регистрирах, написах само един жанр като предпочитан и той беше "Юридически трилър" по простата причина, че в този жанр първото и най-вероятно единствено име е това на Джон Гришам. Гришам е доста продуктивен писател, продължава да пише и да издава книги всяка година, а аз, благодарение на няколко руски сайта редовно се снабдявам с най-новите му произведения, къде на руски, къде на български. Последните две книги, които издаде, са "Момчетата от Билокси" и "Размяната", която последната към момента не е отразена на страницата му в Уикипедия, нито на българската, нито на руската, нито на английската му страница.

Така, пуснах въдицата и зачаках. Ходът се оказа успешен - не знам кой беше изтеглил моето име, но получих "Размяната" - единствената (засега) книга, която не съм свалил. Шансът да получа нещо, което съм изтеглил и чел не беше малък - я някоя от книгите за остров Камино, я "Момчетата от Билокси", но рискувах и спечелих, както казва Ицата Стоичков.

Аз пък трябваше да подаря книги на една колежка, посочила три жанра - Приключенски, Ужаси, Фентъзи. Аз, като книжно дете, реших да не се ограничавам с един подарък, а с два. 

Какво получих аз

В категорията "Фентъзи" и избрах "Краят на вечността" от Азимов. Една от най-интересните му книги, които съм чел. Доста ми хареса навремето, когато я четох, даже съм си я набелязал за препрочитане тази година, да видя дали ще стигна до нея. Тя си е в класическия жанр "Научна фантастика" или поне едно време така му викахме, тва "Фентъзи" много модерно и педераски ми звучи. За целта даже поръчах антикварно издание от 1981-ва година (библиотека "Галаткика"), новото от след 89-та е изчерпано в книжарниците. Във втората категория "Приключенски" избрах "А планините ехтяха" - къде по-приключенска книга от това, сигурно "Винету" или "Съкровището в сребърното езеро" трябваше да избера. Силно се надявам да ги прочете, книгите си струват.

Та така, оказа се, че не съм единственият четящ книги в тази фирма и съм много доволен, че участвах в подобно нещо - дано се задържа тук и дано тази традиция да продължи и догодина. 

Победителят на конгреса

Когато си тъп на гъдулка, ама си човек на когото трябва

Хайде сега да си сложим каруцата и коня по местата им.

Това, че като футболист си стигнал по-далеч от някои други, че си играл в по-титолувани отбори от други, че си се получил признание от световни знаменитости докато другите са ги охулили световно неизвестни треньорчета не означава автоматично, че от теб ще излезе добър футболен треньор или мениджър. Историята познава десетки, да не кажа стотици и хиляди случаи на големи имена на терена, които се провалят с гръм и трясък когато минат от другата страна на тъч-линията. И обратния случай - ти не можеш да го запомниш като играч, той като треньор все едно той я е измислил тая игра. 

Примери наистина дал Господ: нито от Стоичков, нито от Балъков, нито от Пенев излязоха читави треньори, нито от Лотар Матеус, нито от Мишел Платини. Джеки Чарлтън през цялата си кариера е бил в сянката на брат си Боби, но като треньор не само че е по-успешен от него, но и слага край на треньорската кариера на Боби. 

Ясно ми е, че Гонзо е протекция на онези кръгове, които подкрепяха Боби Михайлов до онзи ден. Ясно ми е, че Гонзо като треньор и мениджър беше айде да не казвам кръгла нула, ама не много далеч от нулата. Не ми е ясно само защо Бербатов ще е нещо повече и по-различно от него? Нещо повече: никога няма да забравя как Бербатов се отказа от националния отбор едва на 29-годишна възраст с мотива "вече съм прекалено стар за националния". И да не го сравнявам сега Бербатов с Меси и Роналдо, но има играчи, които и на 35 да ги викнеш в националния, стават и тръгват, а тоя пръдльо си направи сметката, че с националния я се класира някъде, я не, ама ако го контузят (недай си Боже) в някоя тъпа контрола срещу Албания или Полша (срещу която му беше последния мач в националния) и му изстина местенцето при сър Алекс. За сметка на това се изхвърли на въпросната пресконференция "Викнете ме след 10 години да ви оправя футбола". И това от човек, на когото съдбата 3 пъти даде възможност да играе финал за ШЛ, но игра само веднъж: втория беше резерва, а третия дори не го взеха в групата. Оттам нататък кариерата му беше достойна за съжаление - доиграване и чукане за пенсия - та Фулъм, та Монако, та ПАОК, та Керала и навсякъде по сезон-два максимум, някъде и сезон нямаше.

Така че, не го знам Барбуков какъв избор за президент на БФС очаква, когато своя избор го е направил преди време, сам. Какво очаква сега?

Когато си тръгнал на прасе, а те питат журналята що сме паднали снощи

И още нещо: преди 18 години когато махнаха Батето и дойдоха четвъртите в света ситуацията беше същата: сега ще го махнем тоя, стария, ще дойдат тия, новите. Те знаят, те могат, тях ги знае целия свят. Боби стана президент, Лечков вице, Костадинов подхвана младежките отбори, Стоичков, Пенев и Балъков бяха треньори на селекцията. И какво постигнаха? Оказа се, че нищо не знаят и че онова, което го могат, не е много. 

Когато не си чул съдията и продължаваш да играеш

Е, с какво Бербатов и екипа му са по-различни от тях?

Аз се наведох, за видя дали се е навела тя

Тоя май не разбра упражнението...

 

Ящик водки

Помня, в средата на 90-те по руската телевизия се завъртяха една серия клипчета, посветени на тогавашните им президентски избори - "Голосуй или ты проиграешь". Сега, каква е логиката в случая, не мога и до ден-днешен да си обясня - ако не гласуваш, ще загубиш. Какво точно печелиш, не знам, но очевидно идеята е взаимствана от годините на социализма, когато комунизмът беше на хоризонта и още малко и всички щяхме да спечелим.

Очевидно нещата в Русия малко са се променили през тези години, философията пак се върти около идеята, че ако не гласуваш, много жестоко ще се прецакаш. Подобни идеи се въртят през годините, като се сменя съвсем леко рекламния слоган - например тази реклама ти казва "Голосуй, а то проиграешь ..." - не си гласувал, а на другия ден те викат в армията, педерасите са задължителни, в армията има негри. Ужас някакъв! И всичко това ще се случи, защото не си гласувал, а тези, които са гласували, са избрали неправилните хора. 

Същата философия навява и последното клипче, което видях из мрежата тия дни: гласувайте, че иначе не знаете какво ще стане. Само че при тази пародия на избори в Русия не виждам логиката в подобно видео.

Little Big – Generation Cancelation

Не са само двете години война, много повече са. От доста време руснаците бълнуват за някакъв реванш за загубата в Студената война. То не са глупости за "импортозамещение", то не са простотии от рода на "санкциите са ни само от полза" и в същото време се оказва, че дори пирони не произвеждат.

При започването на войната от Русия се отприщи вълна от емигранти - основно млади хора с модерни професии, които могат да работят отвсякъде. Основно хора с високи заплати и рискуващи да загубят социалния си статус за сметка на съмнително геройство в така наречната "Специална военна операция". 

После при обвяването на частичната мобилизация последва нова вълна от мигранти - пак основно млади хора, които този път рискуваха не толкова кариерата си, колкото живота си. 

В крайна сметка, хората от по-старите (особено съветските) поколения си останаха в Русия. На тях, свикналите телевизорът да им оформя мнението това видео едва ли ще им направи впечатление.

 

Историята на Авдеев

 Днес ви представям друга глава от книгата на Иван Солоневич "Русия в концлагера". 

Солоневич, като по-грамотен, е включен в комисия (всъщност той е самата комисия), която трябва да проведе инвентаризация на затворниците от 19-ти блок. 19-ти квартал е мястото, където изпращат болните и слаби затворници да умрат. Храненето е на ръба на санитарния минимум, тъй като те не работят - 150 гр хляб дневно. Самата инвентаризация се свежда до преглед на дрехите на гърба на затворника и сравняването им с това, което им се полага по инструкция. Излишното, пратено най-често отвън, се отнема. 

Така пред Солоневич застава Авдеев. Според документите е година по-млад от Иван Лукиянович. Според това, което той вижда пред него стои поне 60-годишен старец. Солоневич познава в него известен преподавател от "онзи" живот и решава с брат си и сина си да го извадят от 19-ти квартал и да го "пришият" към Учетно-разпределителната част, където работят Иван и Юра, където е и храненето е по-обилно, и където професорът ще бъде полезен, все пак е грамотен.

От това обаче нищо не излиза.

Вечерта Авдеев, който вече беше преминал през банята и обезпаразитяването, седна до печката в нашата колиба и разказа стандартната си страховита история.

Бил е учител по математика в Минск. Брат му бил арестуван и разстрелян „за шпионаж“, в граничните райони това се прави много лесно и просто. Той и дъщеря му са изпратени в лагер в Кем, съпругата му в лагера във Вишера. Съпругата му починала във Вишера, не се знае как и от какво. Дъщерята починала в Кем от известната кемска дизентерия.

Авдеев трудно намираше думи, сякаш беше отвикнал от човешката реч.

 -... А тя беше, видите ли, музикантка. Може да се каже, дори композитор. Работила е като перачка в Кеми. Знаете, в пералнята в лагера. С 58-6 нямаш широк избор. Малко перално помещение. Тя и още 13 жени. А те всичките, как да ги нарека? Ами проститутки. Такива жени, знаете ли, те всъщност и в лагера основно с това се занимават. Е, разбирате как се е чувствала там Оленка! Все пак тя беше на 18 години. Но можете да си представите сами... Да, - неравномерният пламък на печката осветяваше  лицето на стареца, покрито с петна от измръзване. Едното ухо изобщо липсваше. Изсъхналите устни се движеха бавно, трудно.

- Така че може би Господ Бог навреме си прибра Оленка при себе си, за да не се самоубие. Макар че, ето, казвате, проститутки. Но се намери и сред тях добра душа... Работех като счетоводител, командироваха ме, на около 20 версти от Кем. Това също не е по-лесно от пералнята или каторгата. Само че бях вързан не за количка, а за маса. Спах на нея, ядях на нея, седях на нея по 15-20 часа на ден. Вярвате или не, седмици наред ставах от масата само за да отида до тоалетната. Това беше работата. И началникът звяр. Звяр, не човек. И значи, все пак се намери една добра душа сред тези проститутки. Та, звъни ми телефона, там на командировката, и ме питат „ Ти ли си, казва, Авдеев?“ Да, казвам, аз съм. Имах някакво предчувствие или нещо подобно, краката ми веднага станаха толкова слаби, че не можех да стоя. Да, казвам, аз съм Авдеев. Това, пита ме, твоята дъщеря ли работи ли в нашата пералня в Кем. Да, казвам, дъщеря ми. И така, казва тя, дъщеря ти умира от дизентерия и иска да те види. Ако до вечерта успееш да дойдеш, казва тя, може и да я завариш, а може би не... А мен  краката ми въобще не ме държат. С ръка търся табуреткат да седна, стоварих се на нея, дори телефона съборих. Поляха ме с вода, свестих се. Питам началника, пусни ме за бога за една нощ, дъщеря ми умира. Какво нещо! Звяр, не човек. Тук, казва той, умират хиляди. Това не не ви е курорт. Това не е институт за благородни девици. Ние, казва той, заради всякакви ку..., така каза, за бога, не можем, казва, да си проваляме плана... Излязох навън, напълно като побъркан. Краката ми, все едно са без кости. Ами, мисля си, да става, каквото ще става. Нощ. Снегът се топи. Тъмница. Тръгнах към Кем. Вървях, вървях, заблудих се. На сутринта чак пристигнах... А Оленка вече я няма.

На сутринта веднага ме арестуваха в стаята на починалия за бягство и – на лесозаготовките. Дори не ми позволиха да погледна Оленка.

Старецът зарови лице в коленете си и раменете му се разтресоха от приглушени ридания. Подадох му чаша разсол. Той пи, вероятно без да разбере какво пие, разливайки разсола по гърдите и коленете си. Зъбите му изтракаха по ръба на чашата.

Борис сложи приятелски и успокояващо лапа на рамото му.

- Е, успокойте се, драги, успокойте се. В края на краищата всички сме в това положение, цяла Русия е в това положение. В белия свят, както се казва, дори смъртта е червена.

- Не, не всички, Борис Лукянович. Не, не всички — гласът на Авдеев трепереше, но в него се усещаха твърди нотки, нотки на убеденост и може би нещо близко до враждебност — Не, не всички. Тук вие тримата, Борис Лукянович, няма да пропаднете. Едно е за мъжът в лагера, а съвсем друго е за жената. Аз виждам, че имате юмруци. Ние, Борис Лукянович, се върнахме в 15-ти век. Тук, в лагера, се върнахме в праисторията. Тук можеш да оцелееш само като си звяр... Силен звяр.

— Не мисля, Афанасий Степанович, че аз, например, съм звяр — казах аз.

- Не знам, Иван Лукянович. Не знам. Вие имате юмруци. Забелязах, че и оперативните работници се страхуват от вас. Аз съм интелектуалец. Мозъчен работник. Не си развих юмруците. Мислех, че живея в 20-ти век. Не мислех, че е възможно да се върна в епохата на палеолита. Но се върнах. И трябва да загина, защото не съм адаптиран към тази епоха. И вие, Иван Лукянович, напълно напразно ме измъкнахте от 19-ти квартал.

Учудих се и  исках да попитам защо точно напразно, но Авдеев набързо ме прекъсна.

- За бога, не си мислете, че съм нещо такова. Аз, разбира се, съм ви много, много благодарен. Разбирам, че сте имали най-възвишени намерения.

Някак странно прозвуча думата „възвишен“. Или някакъв извънвременен „възвишен стил“, или някаква много горчива ирония.

- Най-обикновени намерения, Афанасий Степанович.

- Да да. — Разбирам — избърза отново Авдеев. - Е, разбира се, проста човещина. Е, разбира се, някаква, така да се каже, солидарност на културни хора - и в гласа на Авдеев отново прозвучаха нотки на някаква горчива ирония. - Но разбирате ли, това е само жестокост от ваша страна. Напълно ненужна жестокост.

Трябва да призная, че бях малко объркан. И Авдеев ме погледна с вид на човек, спечелил някаква неестествена победа над мен, над моите „юмруци“.

- Моля, не се обиждайте. Не си мислете, че съм просто едно неблагодарно копеле или луд старец. Въпреки че, разбира се, аз съм луд старец - започна да се обърква Авдеев. - Ти сам знаеш, аз съм по-млад от теб. Но моля, разберете какво съм аз сега? Е, за къде съм добър? Пълна развалина съм. Виждате, че пръстите ми се скапват.

Той протегна ръка и наистина нямаше почти никакви пръсти по нея, но някак си почти не забелязах това преди. От Авдеев се носеше миризма на труп. Мислех, че е миризмата на гниещите му измръзнали бузи, нос, уши. Оказа се, че и ръката гние.

- Ето, виждате ми само пръстите. Но аз самият съм напълно изгнил. Сърцето ми е като тази ръка. А сега вижте: загубих брат си; загубих жена си, загубих дъщеря си, единствената си дъщеря. Не ми остана никой друг на този свят. Шпионаж? Каква дяволска глупост. Брат ми беше микробиолог и никога не излизаше от лабораторията. А моите роднини останаха в Полша. Знаете всички тези граници между окръзи и села. И кореспонденцията. Изпратиха ни някакъв микроскоп. И ни скалъпиха дело. Шпионаж? Аз с моята Оленка крепости ли сме снимали, или какво? Разбирате, Иван Лукянович, че сега няма какво да крия. Сега ще се радвам, ако този шпионаж наистина се бе случил. Тогава щеше да има оправдание не само за тях, но и за мен. Не бихме дали живота си за нищо. И умирайки, щях да знам, че поне съм направил нещо срещу тази сила на сатаната.

Не каза дявола, а точно сатаната, някак категорично и малко църковно.

- Знаеш ли, не бях религиозен. Е, разбира се, как бих могъл да вярвам в такива глупости като сатаната? Да, но сега вярвам. Вярвам, защото го видях, защото го виждам. Виждам го на всеки лагер. И той е, Иван Лукянович. Той е! Това не са попски измислици. Това е реалността. Това е научна реалност.

Някак си се почувствах страховито, въпреки моите „юмруци“. Юра дори замръзна някак. Имаше нещо апокалиптично в този полумъртъв и полусмачкан математик, който виждаше сатаната във всеки лагерен пункт и ни проповядваше реалността на съществуването му, от което тръпки побиваха. Представих си всички тези стотици затворници от 19 квартал, разпръснати върху две хиляди версти непроходима карелска тайга, смазани от полярните нощи; всички тези хиляди бараки, където полуизгнили, въшливи хора пълзяха върху купчини изгнили парцали и ми се струваше, че не виелица бие в прозорците на хижата, а сатаната се разхожда и кикоти победоносно , същият, който Авдеев виждаше на всеки лагер. По някаква причина сатаната приличаше на Якименко.

- И така, виждате ли. - продължи Авдеев. - Предстоят ми още осем години от тези лагери. Е, кажете ми честно, Борис Лукянович, добре, вие сте лекар, кажете ми честно, като лекар, имам ли дори най-малкия шанс, дори най-малката вероятност да оцелея тези осем години?

Авдеев спря и погледна брат си право в очите. И в погледа му отново улових искрици на някаква странна победа.

Въпросът му изнедада брат ми.

„Е, Афанасий Степанович, вие се успокойте, установете някакъв повече или по-малко нормален начин на живот“, започна братът. И в гласа му нямаше дълбока убеденост.

- Аха ... Е, да приемем, че ще се успокоя. Загубих всичко, което имах на този свят, всичко, което ми беше близко и скъпо. И сега, значи, ще се успокоя. Когато стигна до щаба, ще седна на масата и ще се успокоя. Така ли? И как си го представяте това? "Нормален начин на живот"? Не не. Разбирам. Не ме прекъсвайте, моля - побърза Авдеев. Разбирам, че докато съм под високото покровителство на вашите юмруци, може би мога да работя по-малко от 16 часа на ден. Но аз не мога дори осем часа да работя с тези... тези...

Той протегна ръка и раздвижи остатъците от пръстите си.

- Все пак не мога. И освен това,  не мога да разчитам на всичките осем години на вашето покровителство... на високото покровителство на вашите юмруци. - говореше Авдеев с някакъв истеричен сарказъм.

„Не, моля, не прекъсвайте, Иван Лукянович“ -  нямах намерение да го прекъсвам и седях там, зашеметен от истеричната погребална логика на този човек. - Много, много съм ви благодарен, Иван Лукянович. Във всеки случай заради благородните ви чувства. Помните ли, Иван Лукянович, как стоях пред вас и си разкопчавах гащите. И как, поради благородството на характера си, благоволихте да ми оставите тези гащи, последните гащи, да не ми ги вземат. Не, не, моля, не ме прекъсвайте, скъпи Иван Лукянович. Разбирам, че като не ми смъкнахте гащите, вие рискувахте вашите... може би повече от вашите гащи... вашите юмруци... Как се казва? Бездействие на властите, какво ли? Властите събуват последните гащи на хората.

Авдеев се давеше и конвулсивно си поемаше въздух с отворена уста.

- Е, хайде, Афанасий Степанович. – започнах аз.

- Не, не, Иван Лукиянович., няма да се откажа. В края на краищата вие не ме изоставихте там, в ямата за боклук на 19-ти квартал. Не ме оставихте.

Той ме погледна странно, може би с някаква отмъстителност, отново си пое въздух с отворена уста и каза тъпо и тежко:

- И аз все пак там вече се бях успокоил. Там тотално затъпях. Тъп като пън.

Той се изправи и като се наведе към мен, вдъхвайки мъртвешката си миризма в лицето ми, каза отделно и твърдо:

- Тук можеш да живееш само ако си затъпял. Само затъпял. Само без да видя как сатаната танцува над лагерите. И как хората се гърчат под неговия танц. Умирах там. Вие сам разбирате. Умирах там. Казвате „правилният начин на живот“. Но дали сатаната ще се задоволи, да речем, с кофа моя кръв? Той ще я поиска всичката. Сатаната на социалистическото строителство иска цялата ви кръв, цялата до последната капка. И ще изпие всичко. Вие си мислите, че юмрукът ви... Аз обаче знам. Вие ще избягате. Да. Разбира се, че ще избягате. Но къде ще избягаш от него? „Камо бегу от лица твоего и от духа твоего камо уйду.“

Обзе ме някакъв хипнотизиращ ужас, мистичен и прозаичен едновременно. Сега този математик ще ходи със сатаната си във всеки лагерен пункт, за да пророкува бягството ни някъде не в тази стая...

- Не, не се тревожи Иван Лукиянович. - каза Авдеев, сякаш отгатвайки мислите ми. - Не съм толкова луд. От теб зависи. Ако успеете да избягате, дай боже. Дай, Боже. Но къде? – продължи той замислено. - Но къде? Да, разбира се, в чужбина. В чужбина. Добре. Имате юмруци. Може и да преминете.

Ставаше ми лошо от тези луди пророчества.

- Вие може и да минете; тогава ми оставете правото да премина през всички етапи на затъпяване и умиране. Ти ме измъкна само за да започна да умирам отначало, за да преживея отново цялата тази агония. Все пак разбирате, че имам само два пътя - до Свир в ледената дупка или пак до 19-ти квартал... рано или късно до 19-ти квартал. Той ме чака, няма да спре да ме чака. И е прав. Нямам друг начин: дори пътят в дупката изисква сила. А това означава отново надолу по всички стъпала. Но, Иван Лукиянович, докато аз отново достигна стигна до тази степен на затъпяване, аз ще усещам нещо. В крайна сметка агонизирането не е толкова лесно. Е, довиждане, Иван Лукиянович, ще тръгвам. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.

Седях там, зашеметен. Авдеев като че ли мушна ръката си към мен, но после някак я дръпна назад и отиде до вратата.

— Чакай малко, Афанасий Степанович — събуди се Борис.

- Не, не, моля, не ме изпращайте. Сам ще намеря пътя. Тук е близо до казармата. Стигнах до Кема. Пак беше през нощта. Сатаната ме водеше.

Авдеев изскочи в коридора. Брат ми го последва. Чуваха се приглушените им гласове. Виелицата рязко затръшна вратата и стъклата на прозорците издрънчаха. Стори ми се, че този Авдеевски дявол пак ходи под прозорците и бие някаква тревожна камбана с железните си пръсти.

С Юра седяхме и мълчахме. Няколко минути по-късно брат ми се върна. Той застана в средата на стаята, с ръце в джобовете, после се приближи и се загледа в покрития със сняг прозорец, през който нищо не се виждаше от черната виелица, погълнала Авдеев.

- Слушай, Ватик - попита той. - Имаш ли пари?

- Да. Защо?

- Добре би ни дошла водката в този момент. По два литра на брат. В момента, за тази водка, няма да пожаля да сваля и последните си гащи

Опасенията на Иван Солоневич, че Авдеев ще каже някъде нещо излишно и ще обърне внимание на лагерните власти към готвеното от братята бягство са излишни. Авдеев умира същата нощ от замръзване.