Никога не съм си представял, че и аз ще съм емигрант един ден, но ето, че наистина станах. И както казах в предния постинг (макар и по друг повод), какво колело е животът!
От една страна се надявам, да съм взел правилното решение, от друга - то май няма друга. Въпросът дали си струва, дали не съм сбъркал винаги ще ме дълбае, но едва ли има човек, който да може толкова бързо да даде отговор.
Знам от баща ми, че неговият прадядо навремто е ходил аргатин из Тракия лятно време, и е стигал чак до Бургас. Знам, че един ден не е пуснал дядо ми да ходи аргатин, защото "чуждият хляб горчи". Знам, че на майка ми и баща ми сърцата им се свиха, като им казах, че заминавам. Най-лошото е, че ми е мъчно и за родителите ми, и за жена ми, и за Симеончето.
Всъщност, не знам дали такава е съдбата българска, да се скитаме по света и да се топим от мъка по родните си. Не съм нито първият, нито последният емигрант, не съм единственият, който изпитва носталгия по родните си места, но все пак съм един от тях. Не знам другите как са тръгнали, не знам как са тръгвали преди 50 или 100 години, но днес не е по-леко. Имало интернет, имало телефони - глупости, нищо няма. Няма я жена ми до мен, няма го детето ми, няма ги приятелите и родните ми.
Защо сме емигранти?
Защо си оставяме огнището и най-близките хора и се запиляваме по света?
Такава ли ни е орисията още времето на Вазов и "Немили - недраги"?
Защо 2 милиона българи напуснаха България за 20 години, и сега Отечеството ни се гърчи в агония - най-бързо застаряваща нация, най-бедна в ЕС, най-, най-, най- ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!