Политкоректност в Русия

През последната седмица, след като приключиха с пънкарките от Pussy Riot, заздравиха страната и нахраниха рибките, руснаците решиха да се погрижат и за бъдещето си - за младото поколение. И тъй като покрай акцията на пуситата се оказа, че психиката и нравствените устои на руснаците са бая лабилни и лесно се разклащат, руското общество предприема крути мерки за укрепване на морала и детската психика. Все пак говорим за бъдещето на страната, и за да го предпазят това бъдеще от РДАТР предлагат "Ну погоди" да се излъчва  само вечер, след 23 часа, като филми за възрастни.

Честно казано, доста странни представи имат в Русия за филми за възрастни, телевизиите в другите страни (пък и би трябвало в самата Русия) например пускат съвсем друга продукция, която се разделя на софт- и хард-. Пък и ако си спомните през съветските времена какви бяха филмите "за възрастни" (жена си мие краката до коляното) то примерно свинята с трите реда бански си е жива порнография от една страна и силно деформираща детската психика от друга. Така че ще го забранят, как няма да го забранят - и не само, ами направо да  го пускат в специализираните сайтове в категорията "хентай".

Какво да се прави, такива са времената - вече не можеш да наричаш негрите - негри, циганите - цигани, педерастите - педерасти. Трябва да ги наричаш афро-американци, гейове и роми, от което те не стават по-малко негри, цигани и педерасти. Политкоректност, какво да се прави - в Америка посегнаха на Том Сойер, Хъкълбери Фин и на Чичо Томовата колиба, в Русия като нямат негри и роби за вълка и заека се хванаха.

Всъщност, предложението на РДАТР си е напълно в реда на нещата - при положение, че поколенията, които отраснаха с "Ну погоди" не само изгубиха студената война и допуснаха разпада на свръхдържавата СССР (а сега ронят крокодилски сълзи по нея), но и със завидно усърдие продължиха вековните руски традиции в алкохолизма. Как я смятате тая, това анимационно филмче не е оказало никакво влияние ли? Хайде де, що СССР спечели Великата отечествена? Щото войниците му тръгваха на бой с вика "За Родину! За Сталину!". Как си я представяте да щурмуват Берлин примерно с "Ну, Гитлер, погоди!", а? Как ще стане това?

Така че - да се забрани - ама веднага, никакво излъчване преди 23:00! Дори с червена точка да се излъчва или пък да се показва като филм на ужасите - пак не е за детска аудитория.
Кофти в случая е, че за разлика от мисленето и манталитета на руските държавни чиновници, техниката отдавна е изпреварила времето им - сериите на "Ну погоди" се намират свободно в интернет, има ги на дискове, има и таблети и други джаджи - телевизията отдавна не е единственият или основният източника на информация и забавления и файда от забраната - йок!

Или пък е висока топка към батюшка Путин - да се намеси, да смъмри лошите чиновници, които искат да отнемат зайчето и вълка от децата - знам ли ги, необятна е руската душа. Необятна, но политкоректна!

All Saints - Black Coffee

Да си призная честно, дори не ги харесвах навремето - нито като музика, нито като визия. Дразнеха ме, яхнаха вълната на Spice girls и юруш на маслините - и ние сме певици. Песните им са с повърхностни текстове, то и с колко песни да са известни, като от най-популярните им изпълнения 2 са кавъри - Under The Brifge, Lady Marmalade, пък останалите все едно ги е писала влюбена петокласничка. 

Единствено тази ми харесва, ама като цяло и тя не е нещо особено - просто гласовете им се връзват с мелодията много приятно. 

Е, и естествено - Никол Епълтън в клипа на Booty call си струва. 

Беллучи и "Апартаментът"

От тази събота съм на вълна "Моника Беллучи". Първо започнах с "Под подозрение" - великолепен състав - Беллучи, Морган Фрийман и Джийн Хекман. И макар че ролята и беше второстепенна, Беллучи си е Беллучи. А снощи гледах "Апартаментът". Това всъщност е сравнително стар филм - от 1996-та е, а къде бях аз тогава? И затова го гледах чак сега. 

И останах поразен.

Европейското кино си е европейско кино - с лицата, с играта на актьорите, с атмосферата на градовете, където снима (а в случая е Париж - къде е едно парижко кафене, къде е Старбъгс?).

С историите, разказани от режисьора и в конкретния случай - начина, по който се разказва историята, по който се развива действието - ех, само да знаеше колко е далече Кари Брадшоу и нейния Тузар от истината ...

Филмът разби на пух и прах всичките ми очаквания, всичките ми представи за европейското кино - очаквах скучна история, въртяща се в един апартамент и пълна с философски монолози и абстрактни представи за действителността.

Нищо подобно. 

Историята е разказана по съвършено жив и динамичен начин, историята на класическия любовен триъгълник - само че се разбира, че е триъгълник едва в последната четвърт на филма. До тогава си мислех, че ми показват поредния глупак, който търчи след фаталната жена, разбила сърцето му - само че не толкова сълзливо и лигаво, а малко по-стегнато. Че каква друга да играе Беллучи - нея в почти всеки филм или я събличат, или я обличат в прилепнали по тялото рокли? 

А се оказа нещо съвсем различно, много различно. 

Третата страна в триъгълника ... кой би предположил, че тя ще е най-голямата и тя ще върти всъщност цялата история?

Филмът е апотеоз на любовните манипулации - в крайна сметка, любовта е като на война - пленници не се вземат и всички средства са позволени.

Какво ли не правим, на какво ли не е способен човек, когато сърцето му го води напред?

Невероятна игра, невероятен сюжет, невероятно изпълнение. 

Зла гад!

За втори път убивам такова същество в стаята си - само че предното беше по-голямо или поне на мен така ми се струва. 

Отгоре на всичко казват, че е токсична - не отровна, но при допир отделяла нещо си там и трябва лекарска намеса. И що бой отнесе с джапанката, гадината мръсна, и вътрешностите и изскочиха, и пак мърдаше, и пак шаваше - няма трепане това. 

Сега е затворено в един буркан, сигур вече е умряла от задушаване - ама аз я пазя за показване. 

Карибски дневници - 10: Доминика

Доминика през илюминатора на кораба. Дъждовна и сива.

Един свободен ден тук е равен на една възможност за разнообразие - в случая, на разходка до съседния остров Доминика. Доминика е съседният на Мартиника остров от северната страна - дори в ясно време се вижда с просто око. Разстоянието между двата острова е около час и половина с кораб.
Качването на кораба и съответно слизането от него не се различава от качването и слизането от самолет - чекиране, забранени предмети в ръчния багаж, паспортна проверка, митническа проверка. Качването ни отне около два часа, а корабът тръгна с час закъснение. Какво да се прави, на Карибите (оказа се не само на Мартиника) не си падат по даването на зор. Салонът за пътниците е достатъчно широк и просторен, отделно има няколко телевизора и за говорещите френски има и филми (за неговорещите - Diva E6pro) - в общи линии пътуването не се усеща, още повече че началният час на пътуването беше доста рано, за да стигнем до пристанището и да се чекираме трябваше да станем в 4:30. Така че пътуването не се усеща, щото почти цялото преминава в спане.

Сиво и дъждовно - така беше почти целия ден.

Самата Доминика е член на Британската общност - или с други думи, онази форма на управление, при която бившите колонии формално са обявени за независими, но още си цицат чат-пат от метрополията. На банкнотите им е изобразена кралица Елизабет ІІ (Източно карибски долар), тя им е и номиналният държавен глава - каква независимост бе, братче, ако не е Британия тия съвсем са умрели от глад. Няма да я държат на парите си ли? Освен Източно карибският долар може да се плаща и в американски долари - с еврото е малко по-трудна ситуацията - не се приема толкова лесно извън банките.

Ляво движение - имаш усещането, че всеки един момент ще се
блъснеш с насрещния.

Отделно от това, смятат в инчовата система, движението им е отляво и отгоре на всичко основно се карат японски коли, с десен волан, но с дизайн за САЩ (има и такива - Тойота Корола например е с един дизайн за Европа и с друг за САЩ).

Местните все пак се опитват да строят нормални къщи, не копторите на Мартиника.

Както ни каза нашият гид (таксиметровия шофьор, който наехме) островът се храни от туризъм и земеделие. Изнасят основно банани.  Безработните са около 34%, но тук е разликата с Мартиника - те не чакат на държавата да им налива социални помощи в устата. Както ни обясни Оуен (шофьорът ни), в едно семейство е достатъчно единият да работи, останалите да помагат с нещо и пак изкарват за живеене. Докато на Мартиника 2/3 от населението е на социални помощи и мрънкат, че нямат работа.
Въпрос на империи и метрополии, бих казал - все пак и България е била част от бивша империя.

Това, ако не е кръстът няма да се сетиш, че е църква.

Emerald pool на пръв поглед.

От тази река тръгва водопадът на Emerald pool.

Emerald pool по-отблизо.

Оуен също каза, че местните основно са индианци - и са били тук още преди Колумб да открие острова, но той си е присвоил заслугите, че първи е стъпил на него. Нещо се закачат на чест по този въпрос, но то кой ли народ няма подобна тема? Оуен ни демонстрира и разликата между метричната и инчовата система - той е 80% индианец. Баща му е 100%, докато майка му е смесена. Какви точно са пропорциите на майка му, не ми стана ясно, щото за да е той 80% при положение, че баща му е 100% индианец - майка му трябва да е 60%, а как стават тия 60% много сложна стана математиката. После се сетих - ние с метричната система смятаме 75%, но ония с инчовата сигурно имат някаква дребна разлика  в третия знак след запетаята - я от закръгления, я от нещо друго - и така Оуен е 80% индианец.
Първото място, което посетихме, беше Emerald pool. Някакво диво местенце високо в планината, до което се стига по един тесен път с много завои. Там съответно сивото и мрачно небе си стана сиво и дъждовно, и то бая дъждовно - валя си като за световно. Все пак си е дъждовния сезон на Карибите и разстоянието между Мартиника и Доминика е малко - каквото на единия, такова и на другия остров. Поне като време и като природа.

През хълмовете се вижда в дъното Атлантическият океан.

Не е като мартинищките целулитни чудовища. 

Та значи, Emerald pool всъщност се оказа един водопад, около който е направен парк с туристическа пътека - нищо особено, по-нататък видяхме други два водопада, които бяха много по-красиви. На Доминика имат много реки - Оуен каза, че били 365 - по една за всеки ден от годината - и всичките имали имена. В такъв случай е нормално да има и доста водопади, поне в планините. Да се спускаш по водопада е забранено (нормално), да се къпеш в басейна под него - не, напротив - атракция за туристите е. Ама късно го разбрахме, някои от нас бяха без бански.

Гордостта на Доминика

В следващия момент пък бяхме на път за града, за столицата на Доминика - Розо за да обядваме някъде, пък и да сменим някое евро. Това ме доведе до две открития - местните жени не са такива дебелани като на Мартиника - не че ги няма де, и второ - имат нормална бира. Бирата се нарича Kubuli и гордостта на Доминика - дори го пише и на етикета и. Вкусът и е нормален, като за светло пиво - няма нищо общо с местните ужаси Lorrien и Corsair. Иначе храната е една и съща и на двата острова - рибата си е същата, както и на Мартиника и гарнитурите са същите, както и на Мартиника - местните зеленчуци, сготвени по абсолютно същия безвкусен начин. Оризът е сварен и само това, имат някакъв местен зеленчук, подобен на картофите - толкова е безвкусен, че един Господ знае какво ядеш, ако не ти кажат или не го разбереш. Ама какво да ги правиш, така са свикнали - сигурно и те гледат на нас странно, като ни видят шопската салата или пък киселото мляко със захар. Някои от колегите си поръчаха не риба, а пиле - и май не сгрешиха, но като цяло рибата беше добра.
След обяда отидохме да видим два други водопада (айде де, забравих мястото как се казваше, които се оказаха не много далече един от друг - вероятно реката се разделя на две някъде преди тях. Те повече ми харесаха и за мое съжаление не можах да ги снимам двата в една снимка - не ми е много широкообективно апаратчето. Но както и да е, там станаха много хубави снимките, много приятно и красиво място се оказа.
Краят на екскурзията беше в ботаническата градина на Розо - там освен екзотичните дървета интересна беше и историята на ученическият автобус, подарък от канадското правителство.

Ботаническата им градина - чисто, подредено - не е нещо особено.

Ей тия дървета ми бяха интересни.

Връщането на Мартиника беше един малък кошмар - първо, корабчето закъсня с 2 часа, после се оказа, че всеки напускащ страната турист трябва да плати 9 местни долара (около 8-9 лв), след това двата часа чакане ги прекарахме в една чакалня без климатик и с кофти вентилация - а местните имат вредния навик да смърдят яко.

Както казах, историята на този училищен автобус е интересна - подарък от канадското правителство. На първата седмица след като им го подарили минала буря и съборила това дърво върху него. Така и го оставили, не го пипнали повече. 

В общи линии екскурзията си струва ако е за повече от един ден - иначе утрепваш около 6 часа в чакане и пътуване.
Приятно разглеждане на останалите снимки.

А бе мизерия, мизерия, ама не съвсем.

BG-mamma вместо баба и дядо

"Баба и дядо са направили така, че да нямам ... Значи, така да ме е яд на тях! Ако ме бяха дали в ясли, можеше да ме вземе някой чужд човек - поне да знам, че имам майка и баща, че живея!"

Това звучи ли ви познато? Не се ли сещате, че сте го чували някога, някъде? Ще ви помогна - репликата е от филма "Всичко е любов" с Иван Иванов и Янина Кашева (можете да я видите и чуете тук). 

И ако си мислите, че това е само реплика от филм отпреди 35-40 години, имате голяма грешка - случва се всеки ден, случва се тук и сега. 

Вчера, например. Само че, вместо баба и дядо в случая си имаме форума BG-mamma - онова място, в което след 5 минути пребиваване почваш да се удивляваш колко много лица има следродилната депресия и какви откровени идиоти се размножават. Та в този форум вчера някой е направил фаталната грешка да публикува съобщение, че иска да даде бебето си. Не да го продаде, а да го даде (ако прочетете новината от дир.бг, в нея не се говори за пари; в дарикнюз са по-подробни), защото не им се занимавало с домове. Администраторите на сайта обаче не спят (те май и рискуват да ги подведат под отговорност за търговия с хора ако проспят подобни съобщения) и са се намесили - дали от страх, дали от усещането за нещо нередно, дали от съзнание и от чувство за добро и лошо - няма значение. 

Мен лично в момента слабо ме вълнува дали родителите на новороденото са искали да изтъргуват рожбата си, или наистина са търсили дом и родители за него, за да не стане герой в някой бъдещ филм на ББС за България. Друга ми е мисълта.

Д. и М. са семейство. Познати са на жена ми - М. е била нейна учителка по френски език в много реномирана гимназия, а Д. е бил директор на неправителствена юридическа организация дълги години. Известно време работи и в чужбина като юрист. Но те нямат свои деца. И знаете ли какво направиха? Точно така, осиновиха си. Първо осиновиха едно момченце, а когато то отрасна, му осиновиха братче, като гледаха разликата във възрастта им да е около година. И не го направиха тихо и под сурдинка - напротив, обявиха на всички свои познати каква промяна са направили в живота си и в двата случая.

И не са само Д. и М. - някои от моите приятели, с които съм отрасъл се оказаха осиновени - за едни зная със сигурност, за други се досещам. Знам в какви семейства пораснаха - всеки получи и грижи, и ласки, и бяха нахранени, облечени, всички получиха някаква база в живота си благодарение на своите родители. Това съм го видял с очите си. Видял съм и обратната страна - мои не толкова далечни роднини също осиновиха дете, с няколко години по-малко от мен, но за това по-добре да не говоря ... не е за разправяне.

Та не разбирам кое е лошото в цяла тая история - че майка-наркоманка (ако може да се вярва на информацията) е поискала по-добър живот за детето си от нейния? Че едни родители са поискали по-добро бъдеще за новороденото си дете от това, което могат да му осигурят? Или че са поискали пари (няма доказателства, но от ГДБОП били убедени в това!)? Или може би надеждата за някое бездетно семейство да изпълни със смисъл съществуването си? 

Или може би лошото е, че нашето общество създало закон, който преследва подобни постъпки, вместо да ги урегулира и постави под контрол? Кое ни прави цивилизовани - закон, който помага в случая, или закон, който те преследва с всичката си строгост? Защо трябва да откриваме Америка толкова години след Колумб, след като вече дори в сериалите и филмите гледаме как в САЩ майките, които желаят да оставят децата си сами избират бъдещите им родители?
Или лошото е, че живеем със заблудата от филма, че всички, които са отраснали в социален дом са като Радо?

Чудовище

Двама педали седят на една пейка и се целуват. Покрай тях минава проститутка. Вижда ги и си мисли: "Ех, какъв живот настана, жените не достигат, мъж с мъж се целува". Решила да им помогне и казва: 

- Пичове, само за вас, намаление! Тарифата ми е 50 лева на човек, обаче вас ще ви обслужа и двамата за толкова....

Целуващите се, се споглеждат и в един глас отвръщат:

- Марш оттук, чудовище двугъзо...

Мъглата

"Мъглата" е новела от Стивън Кинг, екранизирана през 2007 г. Аз, трябва да си призная, останах встрани от "Стивън Кинг" - вълната, която се появи на книжния пазар в началото на 90-те години на миналия век. И дори ми се случи да гледам първо филми, екранизирани по неговите произведения, а после да чета книгите ("Зелената миля", "Изкуплението Шоушенк", "Сърца в Атлантида", "Мъглата" - поне за тези се сещам).

Както и да е, вчера я прочетох за втори път.

Валя почти целия ден, аз се паркирах в кревата и я започнах. Чел съм я преди, на компютъра си, но нали си имам нова играчка, пък и времето (два дни валя почти без прекъсване) предразполагаше за активен четивен мързел - и я започнах отново.

Ако не сте я чели - прочетете я, ще ви хареса. Можете да я свалите от читанката, самата новела е дала заглавие на сборник с новели. В началото има думи от автора - разказва как е дошла идеята му за всяка една от новелите в сборника, как я е развил, как я е променял в хода на писането, какво е добавил и от какво се е отказал.

Но!

Както споменах в началото, новелата е екранизирана - ето ви трейлъра към филма. Екранизацията е рядко сполучлива. Режисьор е Франк Дарабонт, който е режисирал и  "Шоушенк" и "Зелената миля". В самият филм много ясно е предадена идеята на Кинг - страхът от мъглата, от неизвестното навън, детският страх от тъмното. Актьорската игра е невероятна, особено на Марша Гей Харден (награда "Сатурн" за второстепенна роля) - и всъщност цялата история показва скритите страни на човешкото съзнание при необичайни ситуации. И колко всъщност за беззащитни хората понякога, и какви врати в човешкото подсъзнание се отключват в моменти на паника и безизходица.
Стивън Кинг ги умее тези неща.
Краят във филма е феноменален - въпреки, че има и алтернативен край, съвпадащ с този в новелата.

Новият вид на стария приятел

Имам я от около месец. Подари ми я Малкото Кате за рождения ми ден. 

Винаги съм обичал книгите, винаги съм обичал да чета. Едно време, когато бях малък, първо нямаше кой знае какъв избор в играчките, а когато пък ходех в провинцията при баба и дядо нямах кой знае колко приятели, с които да играя. И прекарвах времето си (основно) в четене. 

... Мой добър приятел от онези години се похвали, че има "20 години по-късно" - беше някъде към 1988 или 1989 г. Едва го измолих да ми я даде за 1 седмица да я прочета - дори се бях наточил да я преписвам. Нямаше ксерокси тогава, нямаше и такъв широк избор. Ако някой ми беше казал да потърпя, че само след 5-6 години ще си купя не само втората, но и третата част на трилогията, нямаше да му повярвам. Пък и някои книги се четат веднъж, след това не е същото.

... Знаех наизуст цели пасажи от "Васко да Гама от село Рупча". А самата книга попадна в мен напълно случайно - отивахме на лозето с баба и братовчедите ми. Точно преди автогарата имаше пункт за вторични суровини и книгата беше оставена пред него. Не вярвам някой да е искал да се отърве от нея - по-скоро някое дете я е чело и я е оставило там за малко. Грешка, минах аз. Погледнах коя е книгата и изтръпнах - тъкмо беше минал филмът "Васко да Гама от село Рупча" по телевизията, а аз намирам книгата. Беше ме страх, че баба няма да ми позволи да я взема - не щото е чужда, а щото е от улицата и е мръсна. Погледнах към баба, още помня съжалението, което изпитвах - почти бях сигурен, че ще ме накара да я оставя. "Взимай я, взимай я" - ми каза баба. Не можех да повярвам на очите и ушите си. Чели сме я всички в семейството, беше се разпаднала лист по лист, а последната страница с последните 2-3 реда я изгуби мама, която я беше занесла на тогавашната си работа. 

... Имам и вреден навик - да чета, докато ям. Затова когато тате реши веднъж да прочете "Съкровището в Сребърното езеро" ми каза: "Момчиле, какво си я правил тая книга, от всяка страница падат трохи!?"

... "Железният светилник" го прочетох за 6 часа - толкова ме заплени. "Тютюн" я бях взел дори в казармата, също обичам да я чета. Нея започнах веднъж, бях вече ваканция - като се събудих една сутрин, и като я захванах, чак към 10 ч мама дойде да ме види какво става с мен, що не ставам. Беше ми интересно, първата част на книгата я прочетох до следобеда и после продължих с втората. И то дописваната версия.

... В казармата поисках от ротния военната си книжка, за да се запиша в библиотеката на Школата. Отговорът му беше "Ти не си дошъл тука, за да четеш, а за да пазиш държавата!". Въпреки това издебнах удобен момент, откраднах си книжката за 20 мин и се записах.

...Моите приятели знаят, че могат с чиста съвест да ми подаряват книги за рождения ден. И го правят. 

Сега имам това - моят електронен четец, моята електронна книга - наречете го както искате - DIVA E6Pro. Съжалявам, че си я купих чак сега - толкова години се мъча да чета от екрана на компютъра си; толкова години купувам книги и ги мъкна с мен на плажа, а тази година в Турция направих капиталната грешка да не си взема книга.

Открих и безплатни интернет библиотеки - засега само на руски, освен нашата читанка.инфо - въобще, руското интернет пространство е като Пещерата на Аладин - има всичко, по много и безплатно. 

Откакто я имам, отново чета усилено - разкази, новели, романи - прочетох някои от новелите на Исмаил Кадаре, прочетох и няколко произведения на Ерих Мария Ремарк, свалил съм си целия Стивън Кинг от Читанката - макар че него доста съм го чел, прочетох и "Да убиеш присмехулник" - очаквах повече, макар че разбрах смисъла и.

Един приятел от детството ми се върна - книгата.

Нон-грата плюшени мечета

Той е наричан "последният диктатор в Европа". Преди години беше номер 2 в списъка, но след войната в Косово от 1999 г. е пръв и единствен в него.
Той е Александър Лукашенко.
Той е обект на множество критики - основно за авторитарният му режим на управление, за пародиите (според ОССЕ, ЕС и САЩ) на избори, за репресиите над опозиционните лидери (тук и тук), за нарушените права на човека (за това след малко) - а бе диктатор. Не като оня на Саша Коен, ами баш!
Начинът на управление на Лукашенко е точно копие на Горбачовия - същия съветски делови външен вид, същите безкрайни пресконференции (предавани в пряк национален ефир, ако да се точи 4 часа), същата  съветска терминология (обръщение към залата с "товарищи", говори за "трудещите се в Белорус"), същите съветски въпроси, дето трябва уж да са много важни, ама не са - една журналистка го попита за отношенията кога белоруският език ще се ползва също толкова, колкото и руският - вижте тук, тук и тук. Лукашенко е точно като Горбачов - компетентен по всички въпроси и сам на трибуната срещу залата - едно към едно с времената на "гласность" и "перестройка".
Когато го критикуват Лукашенко за състоянието на правата на човека в Беларус, хайде да се запитаме - на кой човек? На колхонзиците ли (да, там още има колхози - виж клипчето)? Или пък на хората по улиците - я ги чуйте как живеят, какво мислят и после елате пак да ми кажете там за правата на човека. Соц-история - държавата да се грижи за теб, държавата да ти дава работа, да ти определя цените, да те храни, да ти определя печалбата. Неща, които отдавна забравихме - дефицита на стоки, презапасяването, спекулата - в Белорус са си все още нещо нормално. Колкото и да са нагласени тия клипчета, така беше и у нас преди 20 години - мислехме си по абсолютно същия начин.

В същото време, без да е Китай, с неговия икономически и военен потенциал, Лукашенко е търговски партньор точно на тия, които го критикуват - само че собствеността върху предприятията в Белорус е 100% държавна, и май именно това е основната причина да бъде такъв голям диктатор. Не се залъгвайте - светът си търгува с Китай въпреки Тянанмън, търгува си и с Лукашенко. В Литва дъщерята на хазяина въртеше бизнес с Белорус - смятайте колко изгодно и е било да пътува 400 км до границата веднъж месечно - и си разказва жената, нищо им няма на белорусите, не ги разстрелват по стадионите, не умират от глад по улиците, на просят и не проституират масово. Самите белоруси имат достъп до интернет, до мобилни телефони, до телевизори - така че на тях са им известни разликите между тяхната страна и светът "отвъд". Пиша тези редове не щото искам да защитава Лукашенко - честно казано, пука ми как живеят там, още повече че откак БАТЭ Борисов направи Левски смешни, не обичам нищо белоруско, нищо, че жените им са хубави. Причината да обърна внимание на Лукашенко е откровената провокация от страна на ЕС в мечешката дипломация от последния месец и последвалата тиха дипломатическа война. И макар да е уволнен командващият на белоруските Гранични войски, аз съм сигурен - също като и с Матиас Руст, самолетът с мечетата е бил прихванат овреме, но не е бил свален нарочно, за да не се предизвика по-голям скандал от сегашния. Още повече, че първите залпове на тази война са отпреди 6 месеца. Само че Лукашенко не праща мечета в съседните си Литва и Полша, нали? Не обяснява как всъщност "там" се нарушават правата на човека, а не в Беларус. Нещо повече - той, диктаторът, авторитарният - той преглътна унижението с отказаната му акредитация за Олимпийските игри - въпреки, че обидата и унижението не са толкова лично негови, колкото към Белорус и народа и - все пак президентът олицетворява нацията и е напълно нормално да посети спортистите и. Лукашенко не го направи на проблем, а би могъл и щеше да има правото на своя страна. Това е част от политиката на демократичния свят към диктаторите - същия този демократичен свят, който позволи на Кадафи да си разпъва шатрата по Брюксел, Париж, Мадрид и Рим когато се налагаше. Но това всичко на практика няма особено значение - нито обвиненията на ЕС, нито пренебрежението на Лукашенко - дори да го сменят, тя няма да стане с плюшени мечета тая, а с неоценимата братска помощ на великата руска страна (то дори преди време натам бяха тръгнали нещата). А Русия не обича да и бърникат в "задния двор" - справка Украйна и Грузия. Защото ако го няма и него, кой ще е лошият тогава? А тия с мечетата - сигурни ли са, че този път от "добрите"?