От тази събота съм на вълна "Моника Беллучи". Първо започнах с "Под подозрение" - великолепен състав - Беллучи, Морган Фрийман и Джийн Хекман. И макар че ролята и беше второстепенна, Беллучи си е Беллучи. А снощи гледах "Апартаментът". Това всъщност е сравнително стар филм - от 1996-та е, а къде бях аз тогава? И затова го гледах чак сега.
И останах поразен.
Европейското кино си е европейско кино - с лицата, с играта на актьорите, с атмосферата на градовете, където снима (а в случая е Париж - къде е едно парижко кафене, къде е Старбъгс?).
С историите, разказани от режисьора и в конкретния случай - начина, по който се разказва историята, по който се развива действието - ех, само да знаеше колко е далече Кари Брадшоу и нейния Тузар от истината ...
Филмът разби на пух и прах всичките ми очаквания, всичките ми представи за европейското кино - очаквах скучна история, въртяща се в един апартамент и пълна с философски монолози и абстрактни представи за действителността.
Нищо подобно.
Историята е разказана по съвършено жив и динамичен начин, историята на класическия любовен триъгълник - само че се разбира, че е триъгълник едва в последната четвърт на филма. До тогава си мислех, че ми показват поредния глупак, който търчи след фаталната жена, разбила сърцето му - само че не толкова сълзливо и лигаво, а малко по-стегнато. Че каква друга да играе Беллучи - нея в почти всеки филм или я събличат, или я обличат в прилепнали по тялото рокли?
А се оказа нещо съвсем различно, много различно.
Третата страна в триъгълника ... кой би предположил, че тя ще е най-голямата и тя ще върти всъщност цялата история?
Филмът е апотеоз на любовните манипулации - в крайна сметка, любовта е като на война - пленници не се вземат и всички средства са позволени.
Какво ли не правим, на какво ли не е способен човек, когато сърцето му го води напред?
Невероятна игра, невероятен сюжет, невероятно изпълнение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
За Бога, братя, коментирайте!