Децата на Арбат

Рядко ми се е случвало да чета книга с такова удоволствие и толкова да съжалявам, когато стигна края и. Такива книги обикновено ги чета на един дъх.

"Децата на Арбат" е една такава книга. 

Такава палитра от герои, от характери, от взаимоотношения рядко съм срещал. Такова реално описание на събитията, толкова реално описани съдби, такава липса на happy end (социалистически реализъм?). Дори си мисля, че героите от книгата всъщност са характери (герои), които е трябвало да срещна в живота си, но поради една или друга причина съм се разминал с тях. 

Четеш, и си казваш: "Така ли е било, наистина?". Четеш, и мислено се пренасяш там, в онези времена, в търсенето на "врага с партиен билет". Във времената на "ежовщината", "бдителността" и "вредителството". В строителството на новия живот. И се питаш: "Ами аз дали бих оцелял тогава? Дали бих оцелял в подземията на Лубянка? В Бутирка? При разпитите "на конвейр", при побоите и изтезанията, при мисълта, че вече е арестувана и жена ти, и родителите ти, и децата ти?"

Четеш, и се питаш как може един разказан виц да е "идеологическа диверсия"? Как една частушка може да е "антисъветска пропаганда"? Как цитат от класици като Пушкин или Лермонтов може да те направи "контрареволюционер"? Как това, че не си доложил на "органите" вече те прави съучастник. Как това, че познаваш някого, вече те прави заподозрян, а щом сте двама вече сте група - значи и по-строго наказание трябва. Четеш, и се питаш наистина ли са били времената, когато ти казват да се явиш утре в районното управление на милицията, а на въпроса "Защо?" ти отговарят: "Там ще ти обяснят!". 

Четеш, и разбираш как хората са се научили да гледат, и да не виждат - как умират гладни украинци на московските гари; как двама милиционери откарват цяло семейство, и никой от роднините им не им подава ръка; как изчезват хора; как се променя историята. Четеш и разбираш колко далече е всъщност Оруел със своята "1984". 

Четеш и си мислиш, ако болшевиките наистина бяха оставили младите, можещите и мислещите да работят, вместо да ги пращат по лагери, затвори и заточения, наистина щяха да построят комунизма един ден. Четеш за "московските процеси", за изфабрикуването на обвинения, за измислянето на заговори, конспирации и дела и си казваш: "Боже мой, колко енергия е хвърлена на вятъра!". Четеш за митингите на трудещите се, за телеграмите до съда с искания за "най-строги наказания" за "предателите, шпионите и убийците" - четеш и се питаш "Това наистина ли е било?".

Четеш, и си спомняш какво беше у нас.

Четеш, и разбираш какво им е на севернокорейците.

Четеш, и си казваш толкова много неща.