Пенсионно

Ивайло Калфин, по поръчка на Бойко Борисов бодро рапортува за поредния модел на пенсионната реформа. На мен принципно ми е малко рано да мисля за пенсия, държавата чака да работя още пиши ги 30 години (там някъде), но имам право да мисля.
Нищо ново под слънцето - ще бачкам яко докато мога, държавата ще ми взема повече и повече, а за някои удобства за мен евентуално тепърва ще се мисли.
Има обаче някои неща, дето Калфин не ги вижда, щото не му изнася.

Баща ми се пенсионира през 2000 година, беше баш по време на Европейското в Белгия и Холандия. След няколко месеца му излезе пенсионното решение, според което НОИ му казваше в общи линии следното: 

"Така и така г-не, имате право на еди-колко си лева пенсия, но понеже държавата ни е сиромашка, ще вземате тавана от еди-колко си лева", което беше по-малко от онова, на което баща ми имаше право с 35-те си години стаж в металургията. От тогава баща ми всеки месец си взема пенсията и всеки месец тя е равна на тавана, определен от правителството, но досега при всички приказки за падане на този таван, той така и не падна. Всеки месец баща ми взема с около 100 лв по-малко от това, на което има право.

И така вече почти 15 години. 15 години по 12 месеца са 180 месеца. По 100 лв на месец колко са?

За тези пари обаче Калфин не говори. Не, Калфин тепърва щял да предложи таванът на пенсиите да се увеличава, така че един ден (евентуално) хората с максимални пенсии да могат да си ги получават! А кога ще е този ден бе, алакоолу?
Има още едно нещо, за което Калфин дума не обелва.
За да се пенсионира човек сега трябва да носи от девет кладенеца вода да доказва, че е работил "от - до" в еди коя си фирма. То тая фирма може от 20 години да не съществува, може там, където е била сградата и да е паднала бомба или пък да е построен мол, може още много нещо, но нямаш ли заветното УП със себе си, доста ще се озориш да докажеш, че си работил там. И това при условие, че работодателите са задължени да регистрират всеки един трудов договор в НОИ и съответно, да от отписват при напускане и въобще, държавата в лицето на НОИ е много в час кой къде и кога е работил, за какви пари и т.н.
Е що тогава аз да върша работата на държавата в лицето на НОИ? Толкова народ се храни от моите данъци там, аз трябва да им нося УП, аз трябва да им доказвам, аре у лево с вашите УП-та бе!

Победител

Симеончо - награден!

Призовата тройка

Събитие: Първи Детски турнир по боулинг. 

Място: Плейграунд в мола на "Цариградско шосе".

Участници: дечица от първи клас на 125-то СОУ.

Понеже търчах цяла сутрин напред-назад, а и не разбрах в колко часа точно трябва да отидем, затова се пласирахме за втория тур.

Добре, Симеончо се падна с още 2 момиченца да играе и това въобще не се оказа предимство за него, защото първото се оказа победител в първия кръг, и то с разлика. 

Но-о-о-о ... Симеончо е Симеончо, от всички турнири, в които участва през месеца най-малко съм очаквал да спечели нещо тук, но какво да се прави, талант.

За пръв път игра боулинг на истинска писта, с истински кегли и истинска топка, за пръв път направи страйк, за пръв път спечели на истински боулинг, а точките му се оказаха достатъчни за ІІІ място и медал (първите две места ги взеха две дечица, които имаха точки и на първия кръг).

Е, то в течение на играта стана ясно, че принципно събарянето на кегла си е успех, но все пак какво да искаш от деца в първи клас?! Топките са тежки, децата не знаят нито как да застанат, нито как да пуснат топката, нито как да замахнат, а бе въобще голям майтап беше отстрани. Стигна се и до сълзи на нашата пътека, защото едното момиченце победило предния кръг с разлика, а сега беше последна - рев, сълзи, драми (а майката е неква çok güzel Наташка, така че, нали ме разбирате, трябваше да утешаваме детенцето) ... бе то сложно стана.

А накрая всички получиха дипломи и награди, така че сълзи тогава нямаше.

Но все пак, Симеончо взе медал само с участие в кръг, което за нас вкъщи си го прави чиста проба победител. Първи медал му е, в каквото и да било. Вчера цял ден се разкарваше с него из апартамента.

Победител!

А това до Симеончо е Лора

Таблото в края на мача

Лишените от светлина

Според мен, "Лишените от светлина"* е най-силната книга на Гранже по няколко причини.

Първо, липсва хепи-енд в класическия му вид.

Второ - има силно изразен злодей, който до последно не се знае дали ще надделее над добрия.

Трето - много интересна тема, около която се гради сюжетът.

Мога и още да изброя, но това стига.

Имаме двама приятели от детските години, които са завършили Семинария. Единия отива да учи за полицай, а другия - да си доучва богословието във Ватикана. В крайна сметка и двамата попадат в полицията, кой по-рано, кой по-късно.

Докато един ден най-добрият приятел на Матийо Дюрей е намерен в реката, преминаваща покрай къщата му, с тежести върху себе си и с икона на Архангел Михаил в ръката.

Самоубийство? Че той не е такъв тип (че кой пък е?)!

И тук идва интересното - Матийо Дюрей започва да проверява върху какво е работил приятелят му. Убийства, пътувания в провинцията, в Сицилия и (отново) осакатени трупове и множество психопати. Само че този път Гранже намесва религията.

Случвало ви се е (нета е пълен с подобни истории) да четете за клиничната смърт и как всеки, преживял клинична смърт, описва една светлина, силна и ярка светлина и разбира, че това е самият Господ. 

А ако вместо светлина видиш мрак, непрогледен мрак, тогава какво - пак ли си видял Господа или точно обратното?

Гранже залага на второто и му се получава една много приятна и увлекателна история за борбата между църквата и секта сатанисти, които са приели, че са видели Дявола. Дюрей пътува между Франция, Швейцария, Италия, Полша и отново Франция, среща се с кардинали от Ватикана, лекари, свещеници, полицаи и кой ли още не. Няма го пишман-мистицизма на Дан Браун, нещата са много по-просто измислени, отново има купища трупове, които са в доста интересно състояние. Има и малко "научна фантастика" по отношение на убийци, жертви, време на убийството, кой, кога, как, дали е имал време, алиби ...

И накрая, както се очаква, се състои битката между Доброто и Злото.
Доброто побеждава - само че не по начина, по който се очаква.

Една от най-добрите книги на Гранже, препоръчвам я на всеки.
________________________________________

* "Лишените от светлина" е мой превод. Оригиналното заглавие е "Le serment des limbes" - "Заклетите в тъмнината" или нещо подобно. Limbe е термин, използван в средновековното католическо богословие и означаващ състояние или място на пребиваване на душите на умрелите, които не са попаднали в рая, но не което място не е ад и не е чистилище. 

Петък следобед

- Извинете, госпожице, имате ли си приятел?

- Не ...

- Как така? Такава умна, изтънчена, красива и привлекателна девойка сте, а си нямате приятел?

- Умря, гадината, от щастие!

*************

Понякога гледаш мъжете, към които по-рано си изпитвала симпатия и неволно почваш да се замисляш за своята адекватност ...

***************

На 20 години жената изглежда така, както Бог я е създал, на 35 - така, както тя иска, а на 50 - така, както заслужава.

***************

На всеки е известно, че единственият плод, който узрява мигновено - това е плодът на женското въображение

Талант

Принципно избягвам разни риалити формати, които се въртят у нас по ред причини. Не ги гледам и толкоз.

Е, чат пат се случва да попадна на някой епизод, но като цяло рядко се задържам върху тях и предпочитам да гласувам с дистанционното.

Та за новото издание на "България търси талант" не ми са ясни две неща: какво стана с предния талант, та пак го търсим и второ - чий го крепи в журито Дарина Павлова?

Иначе самото шоу ... какво да кажа, чакам да излезе на сцената някой като този от видеото, че да си струва да го гледаш.

Ама доста има да чакам ...

Надой го, булка, надой го

Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки, с малко дървено кръстче, закачено с конец на гърдите му. Разбудено от шума, то замърда главичката си. Червеното му малко личице се сви от смешни гримаси. То изплези няколко пъти езиче, нацупи устата си, взе да млящи и изплака.
— Ох, гладно, гладно е, горкото — разхленчи се Стояница.
— Надой го, булка, надой го — рекоха другите жени. — То е подхвърлено, може да е гладно…
— Да го надоя ли? Ами Иванчо? — захленчи Пена.
— И Иванчо ще надоиш…
Новото малко продължаваше да млящи с уста и да суче на ума си.
Стояница го взе в прегръдките си, изви гърдата си и му даде да бозае. То се впи лакомо в нея.
— Ох, колко е гладно!… — И тя се наведе с нежност над него.

Елин Пелин, "Сиромашка радост"

Това е единственият описан в България случай на кърмене на публично място. И както сами можете да се убедите, той се е случил в главата на Елин Пелин. 

В последните години кърменето на обществено място (не само у нас) се превърна в някаква нова форма на феминизъм. Нямаш право да се възмущаваш! Нямаш право да гледаш. Нямаш право и да не гледаш! Ако се възмутиш, ти си консервативен и регресивен тип, ти дискриминираш жените, в кой век живееш, това е най-нормалното нещо на този свят! Ако гледаш, ти си перверзен извратеняк, а ако не гледаш - ти си сексистка свиня и двата случая пак дискриминираш жените! Дори и публично кърмене преди години си организираха разни майки, пак с образователна цел, демек, то си е нещо естествено, нормално, и не трябва да предизвиква никакви негативни емоции. Обаче не, българинът си остава тъп ориенталец!

Принципно не знам що за овца трябва да си, за да се забиеш с дете-кърмаче в мола, без да си направиш сметката кога е яло това дете и кога пак ще огладнее, и като накрая като ревне детето, че е гладно, вместо да се насочиш по най-бързия начин към онази стая, дето е за повиване на бебета и там да го надоиш, както е казал Елин Пелин, ти да си извадиш бозките насред магазина. И след като охраната те помоли да не го правиш, че смущаваш останалите клиенти, да ги обвиниш в дискриминация по полов признак!

Всъщност, ако пък толкова е гладно детето, бутни се в някой ъгъл, покрий се с нещо - кърпа, шал, чаршаф, па си го кърми, като не си се усетила кое време е. Друг е въпросът дали един мол с всичките си посетители и зарази е най-подходящата среда за кърмене. Но, да кажем, случва се, жената е решила да се поразнообрази малко, да се отпусне и е отишла до мола - е толко ли не можеш да му направиш едно шише с адаптирано мляко, ще пропусне едно кърмене, голяма работа?

Българският хелзинкски комитет няма да го коментирам, че ще стане дълга и широка. Ще цитирам единствено казаното от адв. Адела Качаунова от Комитета:

Ограничаването на това право е акт на пряка дискриминация
на основата на пола, защото потърпевши са само жените.

Права е адв. Качаунова, дискриминация си е откъдето и да го погледнеш. Един мъж ще го спрат ли с подобни молби?

За десерт ще оставя евродепутатката Личия Розета, която преди години влезе бременна в Европарламента и също се опита да се прави на интересна относно кърменето в пленарната зала. 

Много културно и обясниха, че няма проблем да си кърми детето, ако ще и две деца едновременно да кърми не е проблем, но по същество това се явява хранене, което е забранено в пленарната зала.

Legalize it

Има няколко категории хора, към които не изпитвам и грам съжаление и наркоманите са една от тях.

Защото, според мен, каквото и да си говорим, наркоман се става по собствен избор. Може много да ти е тежък живота, може много да ти е кофти, ама толкова информация за вредата от наркотиците ни залива всеки ден, ежечасно, отвсякъде, че да посегнеш към дрогата и после да се жалваш, че обществото не ти помага и че те считат за боклук, и че не знам още как си се отнасяли с теб и те гледали накриво - айде, нема нужда!

За мен дрогата си е дрога, и хич въобще не ме интересува в каква доза е вредна, в каква не. 

Сега държавата  почва да си задава въпроса дали да не легализираме марихуаната за медицински нужди? Щото всичко друго сме си оправили, линейките пристигат за 10 минути, лекарствата са евтини и в изобилие, лекарите не емигрират в чужбина за по-високи заплати, това ще ни дойде малко така като бонус, като цветно петно в здравната ни система. Вярно, на някои хора и заболявания марихуаната може и да помага - колко са те у нас обаче?

Сега очаквам Сульо и Пульо да се изказват за ползите от марихуаната като лекарство, да ми се обясняват как ама тя никак не вреди, напротив, как ефекта от нея бил като от една бира, и то изветряла, и не знам какво още. Ма така било в Холандия, в Америка, не знам още къде си, научно доказано било и така нататък.
А за мен е въпрос на време до първата катастрофа, причинена от някой дрисльо, употребявал марихуана за медицински цели. 

Гората на мъртвите

"Гората на мъртвите" е поредният роман на Жан-Кристоф Гранже, с който ще Ви занимая.

В моята класация книгата е някъде по средата.

Всичко започва с няколко брутални убийства в центъра на Париж. Жертвите са жени, които първоначално (а и след това) нямат връзка помежду си. Единственото, което ги свързва, е бруталното осакатяване на труповете (което е характерно за "жертвите" в романите на Гранже, има го почти във всеки от тях), неразгадаемите знаци, оставени от убиеца около местопрестъплението, следите от канибализъм.

Разследването на убийствата е възложено на Жана Крулевска, млада следователка от парижката полиция. А Жана, като жена, тръгнала да прави кариера, страда от липса на мъжко внимание и разследвайки възможните заподозрени пуска на подслушване и психоаналитикът, при когото ходи последният и приятел.
Което се оказва крайъгълният камък в романа.

Както вече отбелязах, при Гранже има две сюжетни линии, които в един момент се пресичат. Втората линия в случая отвежда към Аржентина и годините на военната хунта, където в едно забравено от Бога място военните са създали затвор за измъчване на политическите противници на режима. Разследването на Жана обаче първо я отвежда до Манагуа, после до Салвадор и Панама (или Хондурас, обърках се вече) - навсякъде открива следи от убийства, подобни на тези в Париж и едва тогава се отправя към Аржентина.
Ах да, в Париж "случайно" се среща с подслушвания психиатър, харесва си го, а той в един момент изчезва в Никарагуа. "Случайно" се срещат след това някъде по Централна Америка и решават да продължат разследването заедно.

В Париж едната от жертвите работи в лаборатория за кръвни изследвания, а другата е антрополог. Има и трета жертва - полицай, следовател, колега на Жана, който умира в пожар часове, след като и се обажда и споделя с нея, че вижда каква е връзката между двете убити жени.

През цялото време резултатите на Жана навеждат на мисълта, че става въпрос за някакво антропологично откритие, за някакви пра-исторически хора, оцелели до ден-днешен или нещо подобно, докато в един момент финалът е прекалено банален - висш офицер от аржентинската армия спасява едно от децата на убитите в затвора противници на режима и от там се почва всичко.

Няма да издавам повече подробности от книгата.

Самият финал е достатъчно "холивудски", но нали все пак Доброто трябва да победи.

Като цяло романът става за четене, приятен е и държи в напрежение почти до края.

Петък следобед

Оправдание: татко много искал момче, но съм се родила аз. Оттогава съм се научила да развалям чуждите планове, надежди и желания.

*************

По какво се различават женската и мъжката логика: мъжката е правилна, а женската - къде-къде по-интересна.

**************

Фразата "Не искам да говоря с теб!" съвсем не означава, че тя няма да говори. Това означава, че тя няма да те слуша.

Войната на розите

Те хората правилно са казали, че където си мерят пи*ките да не си буташ г*за, ама да видим какво ще излезе от днешния ми пост.
Прочетох вчера, че сър Елтън Джон е обявил война на дизайнерите Долче и Габана заради някакво тяхно изказване по адрес на ин витро децата.

Сериозна работа (и педерастка, бих добавил). Развълнувал се е сър Елтън, почуствал е нежната си музикална душа наранена. 

Не че е прав Долче (или Габана) да се изказва неподготвен в случая, но не става въобще въпрос за подигравка или за поставяне на хора в една или друга категория.

Ама се чудя сър Джон в какво точно ще му се изразява войната?

Ще им пише гневни послания в Туитър, Фейсбук и Инстаграм ли? Ау, много ще ги уплаши.

Ще ги бойкотира и няма да си купува роклите и червилата им? Голяма работа, ще го преживеят.

Тогава?

Освен да ги предизвика на дуел. 

Представям си двама педераси как се дуелират - ще е нещо подобно на онзи виц, в който други двама педераси се дуелирали с пишките си и по едно време единия се обърнал, навел се и казал: "Не мога повече, убий ме!".

Въобще, голяма драма, голяма война се очертава.

Путин го няма

Путин такъв, Путин онакъв, ама Путин не се бил показвал не знам колко си седмици по медиите и на Запад шаш и паника. И са прави хората де, не се знае какъв дебил може да замести Путин начело на Русия.

Добре, че руснаците имат чувство за хумор и не се връзват на западните глупости.

Повече картинки - тук.

Империята на вълците

Интересно пише Жан-Кристоф Гранже, интересни са му книгите (с едно-две изключения), едно само не му харесвам - прекалено много залита в края.

В "Империята на вълците" както винаги се развиват две сюжетни линии, които в един момент се преплитат - от една страна са убийствата на жени в "Малката Турция" (турския квартал на Париж) и тяхното разследване, а от друга - проблемите с паметта на Анна Хеймс, съпруга на високопоставен френски полицай. Съпътстват я провали в паметта, неразпознаване на лица (конкретно на мъжа и), бели полета в спомените. В един момент двете линии се преплитат.

Книгата започва като трилър, но завършва като политически детектив. Интересни са историческите препратки, описанието на "Сивите вълци" и раждането на тази организация, разрастването и, свързването и с ръководните политически кръгове в Турция. Поне според мен, като за французин Гранже се е справил много добре с описанието на турските терористи. 

Както винаги, в романите на Гранже присъства и полицай, в случая е Пол Нерто. Като повечето му полицаи и Пол не прави изключение - от проблемно семейство, от малък е започнал да тренира нещо, след което неизбежно следва първото (или поне призово) място в полицейската школа. Разликата със захаросаните холивудски суперченгета е, че Пол Нерто го убиват в един момент от книгата, което, съгласете се, рядко се случва.

Между другото, Гранже очевидно обича да "използва" разни технологични джаджи - така например в телата на убитите туркини откриват много високо съдържание на въглероден двуокис, все едно са се гмуркали на голяма дълбочина. Това е една от следите, по която тръгва Нерто и преди смъртта си разбира какво значи.

Минусите в книгата са малко, но не са дразнещи. Има и корумпиран (екс)-полицай (Шифер), който е отговарял за "Малката Турция" и когото Нерто привлича неофициално, за да "пробие" в квартала. Шифер се справя повече от отлично, успява да влезе при всички тартори и накрая убива един като куче и двамата се измъкват безнаказано. Малко ми е фантастично, но да приемем, че минава.

Втория минус е свързан с Ана Хеймс - първо, се оказва че и е "ровено" в мозъка, после се оказва, че е част от проект за разработване на психотропно оръжие, с което да се създават нови "съзнания" и зад това всичко стои армията. Естествено, Ана успява да избяга от цял взвод от специалните сили на френската жандармерия, успява да си намери психиатър (психиатърка), която не само решава да и помогне, но като бонус е колежка от университета на лекаря, чието изобретение е въпросното психотропно оръжие, а в свободното си време стреля с пистолет. Черешката на тортата обаче е пластичната операция, която е преживяла Ана Хеймс и за която тя няма спомени. 

В крайна сметка на финала остават Ана и преследвачът и от "Сивите вълци", всичко се свежда до "кой-кого". В добавка е и шефът на "вълците", той е като бонус.

Ако можете да я намерите, препоръчвам я, интересна е.

Петък следобед

- Не, моля ти се, не плачи. Ако Господ искаше да си имаш приятел, щеше да те направи красива!

***************

Скарахме се с приятеля ми, седя в маршрутката, плача ... и изведнъж от съседната седалка едно момченце, 4-5 годишно, ме погледна в очите и попита:

- Плачеш, защото си дебела ли?

****************

Днес стоя на спирката, чакам автобуса и нещо ми влезе в окото. Започнах да го трия съсредоточено, то се насълзи. В този момент една баба до мен ме погледна и съчувствено каза:

- Не плачи, дъще! Аз на твоите години изглеждах много по-зле от теб и пак си намерих мъж!

Осмомартенско

Е все пак Осми март е! 

Кайкен

"Кайкен" е последният засега роман на Жан-Кристоф Гранже. Иначе "кайкен" е нож, с който се прави харакири. 

Не всички романи на Гранже са на ниво, този специално поне за мен е средна ръка.

Историята - в Париж избухва серия от убийства на бременни жени, които не просто са убити, а са зверски измъчвани и изгорени. Следите водят към собственика (Патрик Гийар) на верига от автосервизи и автокъщи. В същото време разследването се води от полицай (Оливие Пассан), който е вманиачен на тема "Япония" до такава степен, че дори си и е взел жена-японка. 

Плюсовете - динамиката на действието е основния и единствен плюс.

Минусите - както вече казах преди, фантазията на Гранже работи на пълни обороти. Гийар се оказва първо - сирак, отрасъл по интернати (също както Пассан), хермафродит, който незнайно как е забогатял и е започнал собствен бизнес, маниак, който изкормва бременни жени и изгаря плода им, вярвайки, че по този начин ще се прероди като Феникс.

Абе бива, бива психопати по книгите, ма чак пък такъв ...

Паралелната линия с Оливие Пассан също е пълна с подобни изненади. Там се оказва, че Наоко, съпругата-японка, въобще няма матка, а двамата имат две деца. Тя една дълга и широка история се разплита в един момент около тая липсваща матка и двете деца, че измами, че тайна сурогатна майка се появи и накрая всичко това свърши с един самурайски бой между двете бивши приятелки - японки.

Леко е пресолил манджата в този случай Гранже, единствено това мога да кажа, но в общи линии до последно се питаш какво става. Иначе накрая, когато действието се пренася в Япония нещата стават по холивудски ясни - добрите ще спечелят и този път.

Петък следобед

Жената е много добро създание. Рано или късно тя ще прости на мъжа злото, което му е причинила!

********************

В салона за красота:

- Помолих ви да ми оформите веждите така, че да изглеждам леко учудена, а не чалната!

*********************

Прозявайки се широко и не прикривайки устата си с ръка, мъжът показва липсата на култура, а жената - своите възможности!

Michael Bolton - Time, Love And Tenderness

Днес ще ви върна в хубавите времена в началото на 90-те, когато в София тръгна VOA, по телевизията в неделя вечер даваха "Хит-видео" класацията -  а бе хубаво време беше. Казвам хубаво, като имам предвид, че тогава компютрите не бяха толкова навлезли в правенето на видеоклипове и се ограничаваха само до малко ефекти, музикантите участваха по-активно във видеото и нямаше една тумба танцьори зад тях.

Може и да се повтарям, но си беше така.

Майкъл Болтън не ми е най-най-любимият певец от онова време, но първо, има много хубав глас, и второ - не изглежда захаросан и лигав. 

А пък тази му песен е доста добра.
Така че приятен ден, слушайте я колкото си искате.

Реклама

7:00 сутринта.

Аз си седя в трапезарията, пия чай, пуснал съм радиото и ровя в нета, преглеждам новините, сайтове, трябва да будя Симеончо и мисля какво да му правя закуска ... 

Нормална делнична утрин, като всички останали през седмицата.

Новините по радиото свършват и почват рекламите.

И пускат реклама на АЕЦ "Козлодуй"!
Е що? - питам се.

Да не би да можем да откажем скъпите "зелени" енергии и да се вържем директно към АЕЦ-а, така ли? Или понеже имаме някакъв особено широк избор и можем като потребители сами да избираме от къде да си доставяме ток и можем да си внесем от Сърбия, Турция или пък от Украйна?

А има ли разлика между тока от АЕЦ-а и тока от ВЕЦ-овете (примерно) за електрическите уреди?

Въобще, има ли избор за крайния потребител, че да му рекламираме тока от АЕЦ-а?

И btw, АЕЦ-а е все още 100% държавен, и парите за рекламата му, как да го кажа, дори да са от печалбата, дори да са предвидени за това, не е ли по-добре да си влязат в бюджета и да идат за нещо друго?

Пасажерът

На Жан-Кристоф Гранже попаднах след една публикация в Adme.ru, в която беше включен един от последните му романи, "Пасажерът". Та първо го изтеглих, прочетох го, оказа се над средното ниво, но като цяло е подчинен на една особеност на романите на Гранже, на която ще се спра друг път. Като цяло обаче е приятен, чете се лесно въпреки завързания сюжет.

Става въпрос за психиатър (Матиас Фрер), който е на нощно дежурство и в му докарват пациент с амнезия. В същото време близо до болницата е открит труп, и то с надяната бича глава на него. Прекалено необичайно е за съвпадение и психиатърът решава да излекува амнезията на пациента си и да разбере какво го свързва с убийството. И докато му лекува амнезията пациентът му е убит, а самият психиатър се оказва преследван от наемни убийци, с чужда самоличност и нужда да се скрие.

В същото време една полицайка (Анаис Шатле) разследва убийството до болницата и тръгва по следите на Фрер.

Трябва да кажа нещо характерно за книгите на Гранже - почти навсякъде има две паралелни сюжетни линии, които в даден момент се преплитат. Така е в "Пурпурните реки" например (най-известният роман на Гранже), така е и тук. Бащата на Анаис е френски магнат, който произвежда вино, но не винаги е бил винопроизводител, а през 70-те години е участвал като военен специалист в тайна военна мисия, с която Франция е оказала помощ на Чили след преврата на Пиночет. 

Работи му фантазията на Гранже, не мога да отрека.

Накратко, Фрер на няколко пъти успява да се измъкне от убийците, които го преследват, като учудващото е, че всеки път те го намират където и да се скрие. Оказва се, че има и поставен предавател в главата му (носа му), после се оказва, че Фрер периодично е преживявал периоди на амнезия и след всеки период се оказва със сменена самоличност - психиатър, художник, фалшификатор на документи. Всяка една метаморфоза, всяка една смяна на самоличността му е съпроводена с ритуално убийство с митологична връзка. Накрая Фрер се озовава пред родната си къща, където открива някакви следи към миналото си, към родителите си (емигранти от Полша) и - бам! - оказва се не син на баща си, а на гинеколога, който е преглеждал майка му, докато тя е карала проблемна бременност и се е наложило единия от близнаците в утробата и да бъде умъртвен още преди да се роди.

Паралелно с това Анаис Шатле е отстранена от делото, намира си амфетамини, за да не губи време в спане, стреля по полицаи, арестувана и затворена е, оказва се, че в дъното на цялата тая работа с Фрер стои организация, един от ръководителите на която е баща и ...

"Мъртвите сибирски полета"!

Но все пак, романът си струва, интересен е, препоръчвам го.