I want it all

Много хора смятат, че да копваш клипове от youtube.com в блога си е тъпо - аз не съм от тях. Аз обичам да поствам музика в блога си, по простата причина, че по този начин посетителите му от една страна ще разберат моите музикални предпочитания, а от друга  ще могат да си спомнят за нещо хубаво, но забравено (или пък да го чуят за пръв път и да им хареса).

Помня една моя учителка по музика от основното училище, носеща странното име Долена Лиркова, която доста ни стряскаше (кой ще ти учи баш пък по музика), но от която за пръв път чух за Куин. Ако не се лъжа, спомена че били и неофашисти, но не съм сигурен от нея ли то чух, или това беше поредната градска легенда по времето на соц-а.

А когато Фреди умря, вече беше 1991 и нямаше прегради пред информацията за нас, та гледах и концерта на Уембли, посветен на него (някъде през пролетта на 1992). Нея вечер падна едно яко чистене на гъби, мама и тате бяха ходили по Вакарел и се прибраха с 2 пълни раници, та в общи линии добре, че беше концерта. Още ми е пред очите малкия телевизор, кухнята и ние тримата чистим гъби за консервиране. Също така си спомням градските легенди за това, как се е заразил със СПИН - вариант 1 (най-достоверен) - преспал с някаква жена и на сутринта като се събудил нея я нямало, а на възглавницата имало бележка "Добре дошъл в света на СПИН-а"; вариант 2 - групов секс след концерт; вариант 3 - секс - парти по случай рожден ден, като бил наел апартамент на последния етаж на някакъв хотел, и специално платил в асансьора да има голо момиче (вместо пиколото), което да упътва гостите му. И в трите варианта заразоносителят е жена. Доста странно за гей, нали? Всъщност, думата "гей" тогава не съществуваше официално у нас, все още ползвахме една, започваща с педерас...

Майка ми пък и до ден днешен прави демонстрации като го пуснат я по радио, я по телевизия ("Тоя спинаджия не мога да го понасям!"). Дори веднъж отнесох и лек пердах от нея с едни прани дънки заради Куин, ама да не навлизам в подробности за това.

Вкъщи имам около десетина запазени плаката на Фреди Меркюри - предприемчиви български търговци се усетиха някъде духа вятъра в шоубизнеса и за първата годишнина от смъртта му издадоха вестник с постери. Е, плакатите са на вестникарска хартия, къде ти пари в ония години за гланцови списания. На първа страница - снимка на Фреди и заглавие "Какво ще правя след 20 години? Ще съм мъртъв, разбира се!". Вестникът струваше 5 лв, помня го това, докато в същото време ежедневниците бяха по около левче. В началото на 90-те никой у нас беше и чувал за авторско право и сродните му права, та пиратски касетки на Куин (и не само) се продаваха под път и над път. И нещата бяха еволюирали доста, вече не се продаваха Сони или БАСФ с презаписани албуми на тях или пък обложката да бъде ксерокопие на оригиналната обложка от албума, а вътре в кутията да ти се усмихва касетка Голдстар (днешно LG). Та си беше въпрос на престиж да имаш Greatest hits I (с музика основно от 70-те години, но пък с We will rock you и We are the champions), Greatst hits II (с Радио Га-га, I want to break free, Innuendo, Who wants to live forever, Invisible man, I want it all, Breakthrough) и дори Greatest hits III (тази я нямам и не зная какво има вътре). Разбира се, съществуваше рискът да получиш полупразна касета или пък някоя от песните да липсва. Какво да се прави, такива бяха времената.

А смъртта на Фреди дойде малко не навреме, в смисъл, той имаше записан един много хубав дует с Монсерат Кабайе (за тези, дето не знаят - нея имитира Руслан Мъйнов като се прави на оперна певица) - "Барселона" - специално записан за Олимпийските игри в Барселона през 1992 година. Та като умря половин година преди игрите малко кофти беше да се изпълнява тази песен без него.

Иначе Фреди продължи да прави хитове и от оня свят - намериха се негови неиздавани записи, разни компютърни обработки на гласа му и в средата на 90-те излязоха You don't full me и Living on my own.

Обаче чистия рок на Куин не си отиде с него. 

Солото на Брайън Мей е страхотно - и тук, и в други песни. 

Ритъмът, мелодичността - за какво говорим бе, няма ли 20 танцьора около дебелия гъз на Джей Ло, няма ли компютърни ефекти в клипа, въобще не ми говорете за ритъм и мелодичност.

Чуйте как започва песента - нима разните му там Риани, Джъстин Бийбъровци и Лейди Га-га-та могат да постигнат такова звучене? 

Та така, имах намерение само да постна клипчето и това да му е, ама като се размислих, то преди седмица са се навършили 20 години от смъртта на Фреди Меркюри.

Затова, Фреди, вместо модерното и у нас R.I.P. искам да ти кажа - благодаря ти за хубавата музика, приятелю. Още те помним.