Южнячки

Всичко започна с откъс от книгата в "Дневник". След това намерих и филма в интернет и го гледах. А накрая реших да прочета и книгата - нищо, че все още я няма в читанката, на руски я има, не ми е проблем. А руският интернет е пълен с безплатни нещица, стига да знаеш къде и как да си ги потърсиш.

И снощи я дочетох.

За да търся и чета една книга с толкова желание и след като съм гледал филма, повярвайте ми, наистина си струва. 

Въпросът не е в това, че действието отново се развива в американският Юг, нито че е поредната гледна точка към проблемите на Америка от 60-те години и борбата на негрите за гражданските им права. И едва ли ще е последното произведение по темата. Има нещо друго обаче: книгата (и филмът) са част от някакъв стремеж на американското общество да разгледа тази не толкова далечна тема от историята си - да я разгледа от всички възможни страни, без излишен шум и без ритуално посипване на главата с пепел. 

Нещо което няма да видим ако погледнем Германия и отношението и към нацизма. Германците изпитват безкрайно чувство на вина, че са допуснали това да се случи, че са причинили смъртта на толкова невинни хора в Европа и по света, и това чувство им се набива в главите постоянно и от най-ранна детска възраст. Немците отчитат, че системата на Версайският мир е довела Хитлер на власт, но за тях те са единствените виновни.

Същото го има и у нас по отношение на Възродителния процес. Цял президент отиде на крака в Турция да се извини, докато в същото време още не сме видели турски държавник в Батак; през 90-те и първите години от този век това беше приоритетна тема за киното ни - създадоха се разни откровени глупости като "Откраднати очи" (по идея на Нери Терзиева) или пък "Под едно небе" - и накрая човек почва да се чуди кой от кого е бил поробен.

А американците в същото време тихо и спокойно пенсионират модела на "Чичо Томовата колиба" и признават, че колкото и да е приятен за четене, Хъкълбери Фин все пак описва отношения отпреди близо 150 години. И така "Южнячки" се оказа просто поредната гледна точка - след "Да убиеш присмехулник", след романите на Гришъм, които също се развиват по познати места - Джаксън, Мемфис, Нови Орлеан. Вероятно има и други произведения, за които не знам все още. Не че и те не залитнаха в крайности като нас - в холивудските филми винаги едното ченге е черно, винаги черните са от добрите, ако има лош черен има и още по-лош бял, появиха се чернокожи президенти; някой идиот реши, че трябва да се пренапишат Том Сойер и Хъкълбери Фин на политически коректен език (вместо думата "негър" да ползват думата "роб" и прочие глупости) - но ги преодоляха. Американците просто приемат станалото като част от историята на страната си без да изпадат в истерия и ненужно да вдигат шум "Ама как е възможно да сме допуснали такова нещо?".

Ей така, възможно е. Една книга и един филм няма да променят нещата, няма да накарат бившите ку-клукс-клановци и техните наследници да се засрамят и да изгорят униформите си, но ще покажат, че светът не е черно-бял, не е двуполюсен, че е възможно да се живее и без да се отива в крайностите. Има много хубав разговор между Ейбилин и Мини за границите между хората - между мъже и жени, между бели и черни - къде ги има, откъде минават, къде се виждат и къде не. 

И още нещо - Скитър, Ейбилин и Мини може и да са измислени герои от книгата, но в реалният живот е имало десетки хора, които биха могли да бъдат техен прототип и които са поемали реални рискове всеки ден. Историята на Америка е сътворена от тях. И затова е велика страна.