Кучета и котки може

Купуваме му телешки шол, сваряваме го и му правим кюфтенца ...

В интервю тип "Човек от народа" за в. "Труд" Искра Пълничката разказва за своите домашни любимци. И най-вече за бебето мини-шпиц Армандо. Типичното новогодишно интервю - когато няма новини, когато единственото значимо нещо в държавата е протестът на кръчмарите и ханджиите в Банско, солидно подкрепен от властта, тогава на първа линия излизат народните любимци. И необходимостта да се покаже на избирателите, че те - народните представители всъщност са хора като нас - с нашите ежедневни грижи и проблеми, с нашите болки и радости, с нашите мечти и разочарования. Дет` се вика, и царят, дето е цар, и той ходи пеш до едното място. 

В общи линии, въпросното интервю, освен да пълни вестникарско пространство (тя по принцип Искра е много добра в дисциплината "пространства пълним всякакви") няма никакви особени достойнства - или, казано на математически език, достойнствата му представляват лимес, клонящ към нула. 

Честно казано, да занимаваш хората със зъбчето на някакво киноложко недоразумение (аз тия маломерните породи, да си призная, не ги броя за живи) или пък да обясняваш какви специални кюфтенца му готвиш, че трябвало да пази диета ... да, може да са част от семейното ти ежедневие, може наистина да е важно за теб, но едва ли е нещо, което да вълнува широката общественост. 

Е, вероятно на колегите от парламентарната група сигурно живо се интересуват де - къде от добро домашно възпитание, къде от наистина жив интерес, къде от нямане какво да правят. 

Не че е престъпление да говориш за кученцето си - но чак цяло интервю да говориш само и единствено за кученцето си, за котката си, за зъбчето му, за кюфтенцата му, за опашката му, за джинсите му ... говори за дълбоко вкоренена парвенющина. И говори за нулев интелектуален багаж - не само в Искрето, но и в този, който е взел интервюто и в онзи, който го е одобрил и публикувал. Не е престъпление, но в най-бедната страна от ЕС, където десетки пенсионери живеят със спомените си за богата младост и бедно настояще и където ровещите по кофите са нещо нормално от десетилетия ... както казал Иванчо: "Бе другарко, да ви имам проблемите!".

И в един момент в съзнанието ми изплуват следните три образа:

Първият е на проф. Огнян Герджиков, който в първият работен ден на ХХХІХ-ото Обикновено Народно събрание остави на банката на всеки един народен представител свитък с "Приказка за стълбата". Колко наивен сте бил, господин професоре!

Вторият е един разговор между окупираните гърци в романа на Димитър Димов "Тютюн" - когато Ирина и Костов пренасят тялото на починалия Борис в Кавала и се натъкват на митинг на гръцки тютюноработници:

Защото те гледат кучетата си като хора, а нас като кучета… Лихтенфелд вика за своето куче лекар и го храни с бял хляб и месо.

Само че в реалният живот днес не е Лихтенфелд ...

А третият е на Гочо Булгуров в "Селянинът с колелото":

Прасета не може! А кучета и котки може, така ли? 

Прасетата, Гочо ... прасетата дават интервютата. А кучета и котки - може!