Ремарк и неговите герои

Ремарк го чета някак си между другото, докато търся някоя по-дебела книга за четене. И така между другото, между другото и го прочетох целия, или поне това, което може да се свали от читанката. Ремарк ми е интересен с реалните си герои, с реалните истории, с липсата на хепи енд. То въобще за какъв хепи енд иде реч, след като във всеки негов роман умират я приятелите на главния герой, я любимата му жена, я самият главен герой.

Историите, които разказва Ремарк обаче са интересни. Разказва за странните връзки на приятелството, родено на бойното поле и оцеляло години след войната - като почнете от "На Западния фронт...", "Обратния път", минете през "Черния обелиск" и свършите до "Тримата другари" главният герой на Ремарк е обиколен от малко, но верни приятели. И се питам, къде отиде това приятелство днес - хайде, не е необходимо да сме другари от фронта, за да държим един на друг? Приятелството в книгите на Ремарк е истинско, безусловно, родено преди фронта, но споено с кръв там. Приятели са не само живите - приятели са и мъртвите, те не са забравени, те са отмъстени. И една тънка мисъл, че вместо тях можеше да си ти, и една тиха вина, че си останал жив ...

Ремарк разказва и за любовта и я показва в различна светлина - платената евтина любов на уличните проститутки, мимолетната любов на фронта между войници и цивилни жени, платена с войнишки хляб, измамната любов към лукса и блясъка в разорената следвоенна Германия, любовта в Париж в последните мирни дни на 1939-а, безумната любов, накарала един съвременен Орфей да се хвърли в ада на нацистка Германия и да изведе от там своята Евридика в "Нощ в Лисабон". И като капак почти винаги красивата героиня умира - в "Живот назаем" и в "Тримата другари" от туберкулоза, в "Нощ в Лисабон" от рак, в "Триуфмалната арка" от куршум в гръбнака. Без лигавщини, без излишни сантименталности - такъв е живота. Любовта в романите на Ремарк не само е допълнение към историята на главния герой - тя направо обезсмисля съществуването на розовите романи, които ни наводниха през 90-те. Романтиката е точно толкова, колкото е в действителния живот - ето я в Париж: бутилка вино, бар, вечерна рокля, разходка през нощта, обикновена вечеря, платена с последните пари в джоба.

Историите на Ремарк се развиват на фона на различни социални стихии - като се почне от фронтовата линия на Първата световна, мине се през хиперинфлацията на Ваймарската република и се стигне до облаците на Втората световна - и това още повече засилва драматизма на историите му. За Ремарк обаче са нищо повече от фон, и наистина така е по-добре - историите са по-реални така. А някъде там, в дъното, тихо се чува шума от маршируващите ботуши и вятъра донася "Хорст Весел". 

Ремарк е интересен, приятен за четене, и най-важното - героите му са нормални, земни хора, за които е жалко, че живеят само във фантазията на писателя.