На тази история попаднах случайно снощи, ровейки се из необятните пространства на руския интернет. Разказът много ми хареса, свалих текста, преведох го и го поствам. Постарал съм се смисъла на моя превод да е максимално близък до оригиналния, но нали знаете - превода е като жената, ако е верен - не е хубав, а ако е хубав - не е верен.
Историята се случи отдавна, един Господ знае колко години минаха оттогава. Аз мога да пресметна, но не искам, плаша се от цифрите.
В общи линии не става въпрос за тях.
Брат ми беше на 9 годинки, а това се случи две години след като татко загина. Отчитайки голямата разлика между нас аз винаги му бях повече майка, отколкото сестра. Но въпреки това с мене можеше да поиграе на Контра Страйк, на футбол или да отидем на поход за няколко дни. Майка ни беше далече от всичко това, тя живееше в света на книгите и буквите и тетрадките със съчиненията. И така, да се върна към съществото на разказа. Малкия ми брат не е активен или емоционален за разлика от мен. Той по-скоро е като носорог, на пръв поглед дебелокож и тих само и само да не го закачат и да го оставят на мира.
Но през есента даже аз, между посещенията у мама забелязах, че брат ми е някак си подтиснат. Все едно носи камък, много голям камък и не може да го хвърли, и съвестта му нещо го мъчи. Дълго го разпитвах, по всякакъв начин го въртях, докато накрая не изкопчих от него истината и се ужасих. Бях готова, Боже мили, да се скарам на мама така, че ушите да и гръмнат, но възпитанието ми не позволяваше.
Историята се оказа твърде банална, но за него, деветгодишното момченце, опознаващо света, тя беше повече от трагична.
Всеки ден, след училище него го хващали три момчета, един клас по-големи и му взимали джобните пари. За мен това беше шок. Не само че са някакви сополанковци, но и унижават брат ми?!
- Серьожа, а защо не им разби манерките? – го попитах аз. Ние се бяхме скрили в неговата стая и седяхме на пода и той, с наведена глава, изчервявайки се ми разказа всичко.
- Не бива!
- ?! …?! – аз си глътнах граматиката.
- Мама ми каза, че истинските мъже никога не решават конфликтите си с юмруци, а с диалог. А аз искам да бъда истински мъж.
- Чакай, чакай … А ти опита ли се да говориш с тях?
- Да. Но те ми се смеят, а онзи ден единия от тях ме удари по лицето и се смееше. Това беше толкова унизително – толкова горчивина имаше в гласа му и по бузата се стичаше една сълза. Аз самата едва не се разплаках заедно с него.
- Колко време продължава това? Колко често ти те следят?
- Всеки ден, почти два месеца вече. Аз пробвах да се прибирам и по друг път, но те ме проследиха и ме хванаха между блоковете.
- А защо си мълчал? – аз внимателно го прегърнах и го придърпах към мен.
- Мама каза, че не е по мъжки да се оплакваш. Истинският мъж решава своите проблеми сам – той зарови лице в рамото ми и се разплака – А аз не знам какво да правя.
- Тихо, тихо, малкия. Не го преживявай, аз няма да позволя да те обиждат.
Аз го успокоих, обещах му да му реша проблема и го сложих да спи, независимо че навън беше още светло. А самата аз излязох на балкона, запалих цигара и зачаках мама.
Вечерта с нея имахме грандиозен скандал.
- Ти въобще разбираш ли, че той има вътрешен конфликт?! От една страна него го унижават и той не може да им се опъне, а от друга – той не може да поиска помощ за решаването на проблема, защото ти си си измислила някакъв митологичен „истински” мъж, който ама грам не се вписва в реалния живот?!
- Той е момче от интелигентно семейство и е длъжен да си държи ръцете – мама, както винаги, си е набила в главата някаква постепенна защита и ясно вървеше по отбелязания маршрут. – Днес ще удари в отговор, утре ще удари момиче! И на това го учиш ти, моята възрастна дъщеря, момиче с висше образование! Аз съм ужасена!
- Мамо, аз много те обичам, но изглежда ти гледаш на света през прозореца на поезията от по-миналия век, която преподаваш всеки ден. Предполагам че е по образа на някой си там преследван виконт, който побеждавал всички само със страшния вид на храстообразните си вежди. Излизай от книгите си и решавай проблема на сина си, иначе аз ще го реша!
- Той е мой син и аз ще решавам как ще го възпитавам! Не смей да се дърляш с майка си, аз съм учителка, аз по-добре зная.
- Той е мой брат и аз няма да позволя на някакви си вампирчета да го унижават и да осакатяват този същия мъж, зачатъците на когото все още не виждам в него – аз се сдържах с последни сили. Мама е много трудно да я убеди човек в каквото и да било. – Днес са го ударили по лицето и са му взели джобните пари. След 10 години същите тия изроди ще го хванат на улицата с момиче и ще му я отнемат, а той ще бъде длъжен да стои като глупак и да си мисли, че на не го не му прилича да се бие.
- Той е умно момче и няма да се мотае по тъмните сокаци, където може да срещне уроди! Не сгъстявай боите! – Боже мили, наистина ли тя самата вярва в това?!
- Мамо!!! Опомни се!!! Ти решаваш вместо него къде ще се разхожда?! Не ти, аз трябва да се ужасявам сега! – аз се опитвах да говоря спокойно, макар че вътре в мен всичко кипеше. – Ти поне разбираш ли, че се опитваш да възпиташ момиче? От нас двамата момиче се родих аз! А на мен ми казваше като бях малка, че трябва да мога да се погрижа за себе си във всяка ситуация.
Мама ме погледна тъжно:
- И какво се получи в крайна сметка? Ти порасна момче в пола, с вечните разбити колена, улични битки, оплаквания от родителите и учителите от теб, аз вече загубих бройката колко пъти ме викаха в училище и с писма на работата. Аз не искам и Серьожа да расте такъв проблемен.
И тук мама се разплака – а майчините сълзи са най-страшното оръжие на света. Направо омеквам като я виждам как тя плаче. Вътре в мен веднага нещо се обръща и се чувствам скот някакъв. Но в този случай не биваше да отстъпвам.
- Мамо. Аз разбирам защо се опитваш да му внушиш именно такива принципи – аз се старая да говоря много тихо и спокойно – но като се изолираш сега от проблема с неговото поведение, ти му ги създаваш в бъдеще. И те ще бъдат къде-къде по страшни от оплакванията на родители и учители. Моля те, позволи ми да му помогна.
Тя само въздъхна и махна с ръка.
- Ако той после има проблеми заради това, виновна ще си ти, запомни.
На другия ден аз взех малкия от училище и отидохме вкъщи. Серьожа метна чантата си и тръгнахме.
- А къде отиваме? – попита ме той напрегнато.
- Отиваме при едни мои приятели да си починем, да се отпуснем. Може и да намериш решение на своите проблеми – усмихнах му се аз.
Ние пристигнахме на вилата на моя приятелка, която 10 години преди това се омъжи за бивш военен. Понятие си нямам как се нарича този род войски (да ме прощава преподавателя по НВО), но беше нещо като спецчаст, която се моташе по Африка със секретни мисии. От една страна слуховете за нейния мъж бяха, че може да убие човек с помощта на лист от тетрадка. От друга – това беше най-спокойният и уравновесен мъж, когото познавах. Удивително мъдър и добър.
Докато приготвяхме салатите за шишчетата, Саша взе брат ми със себе си да секат дърва.
- Няма нищо по-приятно за истинския мъж от това да запали огън в огнището си със собствените си ръце. Хайде, да вървим.
След час малкия не можеше да го отвържеш от Саша. Той го следваше навсякъде, слушаше внимателно всяка една негова дума, като видимо ги обмисляше, а не просто механично да ги попива. Под вещото ръководство на големия чичко Серьожа запали своя пръв огън в живота си, помогна да нанижем месото на шишовете и послушно ги въртеше, пръскаше, в общи линии – чувстваше се важен и нужен.
А след това остана старши зад огъня и гордо поглеждайки към възрастните – правилно ли пратя всичко?
А когато пак се събраха двамата зад скарата, Серьожа събра смелост, разказа му за своята трагедия и попита:
- Чичо Саша, а вие как бихте постъпили на мое място?
- Бих им разбил манерките – спокойно му отговори той.
- Но нали това не е по-мъжки?
- Кой ти каза? – усмихна се Саша – Не е по-мъжки да търпиш унижението. Особено когато са трима срещу един.
- Мама казва, че истинския мъж решава конфликтите не с юмруци, а с мирен диалог.
- Постъпките на истинския мъж може да ги оцени само мъж, Серьожа. А да се пъхаш в мъжките работи – принципно не е женска работа, и няма значение дали е сестра ти, жена ти или майка ти. – Тук той почна да обяснява едва ли не на пръсти – Ако мъжът мисли, че в дадена ситуация е прав и е постъпил така, както смята за добре и при това не се изчервява и не се срамува от своето поведение после значи е постъпил по мъжки и според съвестта си. Това е голяма работа – да живееш в съгласие със съвестта си.
- Мама казва, че аз съм по-силен и по-здрав и затова не трябва да ги бия.
- Майка ти е права ако тези момчета те нападат поединично. А те са трима, нали?
- Да.
- Значи, като са трима те са по-големи и по-силни от теб. И ти имаш прави да се защитаваш с всички достъпни средства. Хващай първото ти попаднало дърво и се спускай към тартора им и го бий така, все едно живота ти зависи от това.
- А другите няма ли да се включат в боя?
- Може и да се включат. А може и да не се включат – подробно обясни Саша – Тези, които се хвърлят много срещу един обикновено са страхливи. Но във всеки случай следващия път ще си помислят три пъти преди да те нападнат. Не е толкова готино да ходиш бушониран или с разбита уста.
На другия ден брат ми отиде на училище, макар че мама вече обмисляше варианта да не го пуска. И въобще, пусна плочата „Хайде да го преместим в друго училище”, но аз моментално я пресякох:
- Ще го научиш на 9 години да бяга от проблемите? И къде ти е гаранцията, че в другото училище няма да ги срещне отново? Може би Серьожа ще се върти по краищата на града докато ти не му намериш някакво общество на задръстените тюфлеци, сред които да му е изгодно да живее?
Аз седях на иглички. Ужасно ми се искаше да отида в училището, да вървя след брат ми, да ги хвана тия тримата и да ги наредя така, че да знаят че за Серьожа има кой да се застъпи. Но Саша твърдо ми забрани:
- Това е първия му сериозен проблем в живота, не му пречи. Сама знаеш, живота не позволява пищови на изпитите.
Мама ходеше от един ъгъл в друг, въртеше се като нервна тигрица и даже се изхитри да ме обвини мен, че съм провокирала ситуацията.
- Ако с него се случи нещо, ти ще си виновна.
- Нищо страшно няма да се случи – уверено казах аз и седнах да пия чай с торта. Когато ми е нервно, започвам да ям сладко в стресовите моменти. А вътре в мен се напрягаше всяка жила – Е, ще се посбият малко, за момчетата на неговата възраст е нормално.
По-нататъшните разбори бяха прекъснати от щастливите викове на брат ми, втурнал се в апартамента. Без да сваля обувките си, той се хвърли към мен, прегърна ме и крещеше:
- Набих ги! Един! Сам!
- Разказвай – аз също се засмях. Дори не беше така. Беше като „уф, отпусна ме” – давай в детайли, как беше?
Задъхвайки се от възторг той успя само с отривисти възгласи да ни разкаже какво се беше случило, докато се развързваше:
- Те ме чакаха зад училището … А аз подкосих тартора им, както чичо Саша ми показа … те не очакваха, разпръснаха се … а аз този изрод го хванах за косата, няколко пъти му ударих главата в земята … ама леко, да не му разбия веждите … той почна да плаче … аз намерих една огромна пръчка и се спуснах към тях, а те се разбягаха … виж, нямам нито една драскотина!
Мама стоеше смаяна и на нейното лице с големи букви се четеше „той не се е уплашил, той е щастлив от нещо, а аз съвсем не разбирам какво става тук, обяснете ми”.
Нашата радост беше помрачена от телефонно обаждане от класната на Серьожа същата вечер.
- Чакам ви утре сутринта. Имаме за какво да си говорим. И ще има представител на Детската педагогическа стая.
- Ето! Наиграхте ли се? – мама се нахвърли на мен, държейки се за своя мирен и безопасен постепенен план – Аз ти казах. Сега той ще има проблеми!
- Мамо, хайде аз да ида утре сутринта с него в училище. Аз я забърках тая каша, аз ще я оправям.
В отделен кабинет нас ни очакваше чичко с униформа и пагони (да ме прости още веднъж преподавателя по НВО, не разбирам от пагони), класната на малкия, някакви двама завеждащи обучението (в оригинала: завуч) и пищна лелка в ярко облекло. На почти всеки неин пръст имаше златно произведение на отечествената промишленост, съдейки по всичко купено на килограм, а не изключително заради дизайна му. Тя злобно се озъби към нас и аз разбрах, че зъбите и са купени заедно с безвкусните пръстени, от същия магазин. Късата прическа с изразени черни корени истерично крещеше че „нищо не украсява жената така, както кислородната вода”. Типична гарова бюфетчийка.
Знаейки в каква страна живеем и че за човека съдят по дрехите му и на мен ми се наложи да си понаглася тоалета. Лелката огорчено клюмна когато аз свалих кожената си жилетка, показвайки не по-лоши пръстени и верижка с колие и давейки всички в аромата на парфюма ми. Оценихте ли ме? Отлично, да вървим нататък.
Не успя милиционера да се представи и лелката започна:
- Ето, вижте го! Размазал сина ми! Разбил му носа, насинил му окото. Може би си искал да го намушкаш, бандитче?
Серьожа се смая. Аз успокояващо го стиснах по рамото – спокойно, тихо, всичко ще се оправи един вид.
А лелката продължаваше:
- Затвора плаче за тебе! Ще те вкарам аз тебе там, там ти е мястото! – и тук тя жално пусна сълза, размазвайки евтиния си грим по мазните бузи. – Синчето ми, кръвчицата моя, той ни е такъв спокоен и добричък, плаче от филмите и анимационните филмчета, съжалява бездомните животни и им носи храничка да ги храни.
Цирк с коне, мамка му! Една от присъстващите педагожки зацъка с език и за малко да се присъедини към риданията на пищната лелка. Смръщвайки вежди, тя сурово погледна брат ми:
- Не те ли е срам, Сергей? А имаш вид на прилично момче, от интелигентно семейство, майка ти е учителка …
- А вие мама не я закачайте, ако обичате. Ако имате нещо да кажете по същество, моля. Извинете, не знам как се казвате, тъй като вие не счетохте за нужно да се представите – прекъснах мъмренето аз – И вие, уважаема, прекратете този фарс. Ако на някой мястото му е в затвора, това е сина ви.
- Как смеете?! – закрещя пищната – съвсем ли нямате съвест, детето едва не го убиха, а ви и го обвинявате отгоре на всичко?!
- Обвинявам го. Вашият син систематично, в течение на последните два месеца е дебнал брат ми и заедно с приятелите си са прибирали на Серьожа парите и са го унижавали морално. Ние, разбира се, можем да обсъдим това тук, а можем и в съда, няма проблем.
Педагожката подскочи заедно със стола:
- Защо в съда? Ние сме възрастни и интелигентни хора, напълно способни да решим въпроса в този кабинет. И въобще, това не бива да излиза извън стените на училището!
Чичкото с пагоните видимо се оживи:
- А имате ли доказателства?
Пищната подскочи:
- Лъжа, всичко е лъжа! От първата до последната дума! Моето момче не е способно на подобно нещо, той е добър и дружелюбен!
Аз:
- Свидетели има и брат ми не е единственият пострадал от добрината и дружелюбността на вашето синче, скъпа. – (Обичам такива моменти, Боже, как ги обичам!) – А изведнъж всички родители на пострадалите деца напишат жалби в съответните органи, ох как лошо се получава за вашата издънка. Вие ли говорихте за затвор, или ми се е сторило?
Пищната театрално се хвана за лявата гърда? Един вид, сърцето?
- Значи така – довърших аудиторията – Жалба засега няма да пишем. Подчертавам, засега. При условие, че синът ви ще върне всички откраднати пари на брат ми и повече никога няма да се доближи до него. А сега, разрешете да се оттеглим.
Брат ми беше на небето от радост. А за неговата откачена по-голяма сестра тръгнаха легенди из училището. Мама повече не го тормозеше с идиотската си представа за Истинския мъж и по-добре.
Ще задържа вниманието ви още за една минута, буквално.
След няколко години малкия отиде да учи в чужбина. И там показал истинското си лице, така, че колегите му в колежа и университета се изненадали.
Ситуация първа.
В колежа с него учило едно украинско момиче. Симпатична, но ужасно наивна. И когато започнал да я ухажва един французин, тя направо се разлепила и разтопила от щастие – и как още, най-готиния, със собствена кола, симпатичен, всички момичета го харесват, и от обезпечено семейство. Брат ми случайно узнал, че французина се басирал със своите приятели, че докато се целува с момичето в съблекалнята, ще свали тениската и сутиена и. И в този момент всички негови приятели ще влязат групово и ще и видят циците.
В общи линии, французина престанал да е симпатичен. За дълго време, докато му оздравяло лицето и до срещата с пластичния хирург. Брат ми го извикали в тамошното подобие на деканата и то изправили до стената. На което той отговорил:
- Аз нямам от какво да се срамувам. Смятам че съм постъпил правилно, защитавайки честта на едно момиче.
В чужбина ужасно се страхуват от всякакви съдебни спорове относно нарушението на правата на жените, следователно в края на краищата на малкия му стиснали ръката и му благодарили за рицарското поведение.
Ситуация втора.
В университета подобно лайненце от богато семейство започнал да се заяжда с него, заплашвал го, че ще го хване с приятелите си, ще покаже на „русначето” къде зимуват раците и всячески го тормозил. Брат ми, както вече казах, е като носорог – трудно е да го заболи и за го ядосаш. Но по-добре недей, носорога е и опасен.
Богатото лайненце все пак намерил слабо място в отбраната, публично нарекъл мама просяк и боклук.
Брат ми не му мислил дълго, хванал богатия потомък за тила и го закачил на закачалката до вратата в аудиторията. После се обърнал към групата си и казал:
- Който го свали, освен ръцете и краката ще му откъсна.
Спокойно слязъл до двора на университета, взел някакво здраво дърво и разбил на сол всички стъкла на скъпата кола на лайненцето под възторжените възгласи на минаващите студенти.
И когато го извикали в тамошния деканат за обяснения, той заявил:
- Аз ще кажа, че съм бил в състояние на афект, цялата група ще потвърди, че той оскърби моята майка. Или ще настоявам на това, че той е расист и вие също, след като го защитавате и това означава, че поощрявате такова отношение от страна на местните студенти към студентите от бедните страни.
Деканата замълчал.
Въобще, за какво беше целия този миш-маш с разказа.
Не позволявайте момчетата да ги възпитават майките. Един единствен мъж в живота е достатъчен за момчето да порасне достоен мъж. По този начин. Истински. А майката възпитава в най-добрия случай бъдещия мъж под чехъл. В най-лошия – момиче.
А с брат си се гордея. Да.
Класс!
ОтговорИзтриванеБлагодаря!
ОтговорИзтриванеНяма защо
Изтриване