Присъдата

Преди десетина години, когато още нямаше толкова блогове и социални мрежи във Врачанско стана една катастрофа - пиян водач помете момче и момиче пешеходци на междуселски път. Тогава още четях вестници и на този случай пресата отдели доста внимание.
Водачът се оказа Павел Йотов, син на бившия шеф на врачанското следствие. Благодарение на това съдиите във врачанския съд си направих отвод в началото на делото, а съмненията за лека присъда благодарение на връзките на таткото не се разсеяха. Първоначално Павел Йотов беше осъден на 3 години условно, а след възмущението от леката присъда следващите инстанции го осъдиха на 4 години ефективно.

Не зная дали Павел Йотов ги лежа тия 4 години, но си спомням нещо друго - пак го прочетох в тогавашната преса. Та бяха написали, че докато трае следствието и делото Павел Йотов се бил покрил в селото на баща си, пак някъде по Врачанско, но и там не намерил покой. Просто хората набързо му "прочели" присъдата.

Не, не го линчували, не му направили "мечка", не го прогонили с дървета и камъни.

Направили нещо много по-просто, по-ефективно и по-сериозно.

Изолирали го.

Никой не говорел с него, никой не го поздравявал, никой не искал нищо от него. Като влизал в хоремага да си купи хляб разговорите секвали, за да се продължат след него. Дори продавачката не го питала какво иска, а чакала той да си каже, след което мълчаливо му подавала хляба, млякото, цигарите или каквото там си е пазарувал.
Може и да е вестникарска измислица, може да преувеличават, но на мен много ми се иска да е вярно. Хората по селата са способни на такива неща, те си имат едно тяхно си чувство за справедливост, изградено от прости правила.

Помня я тая история не заради трагедията, а заради този и край - поне според мен правосъдие е това, а не онова, дето го раздават в храма на Темида или след това в затвора. И я разказвам не толкова, за да споделям спомените си или да демонстрирам добра памет, а защото ми се иска такава да бъде реакцията на обществото ни след всяка присъда на нашия съд, която се разминава с представите ни за справедливост. 

Като например днешното решение на софийския съд. 

Разбира се, съдиите са имали своите мотиви - Валентин Стоянов бил малолетен, неосъждан бил (то пък оставаше и да е), от една година стоял в ареста (не разбирам какво толкова се мотат) - направо да им се чудиш те в тая държава ли живеят, деца нямат ли? Е, вярно, в случая "обществото" са съученичките на Валентин, дошли да го подкрепят в трудната за него минута на разкаяние пред съда. Макар че то не върви да се разкайваш в съдебната зала и да намигаш отвън - ей така, от кумова срама дето се вика, можеше да почака малко. Но пък при положение, че половин час след като е пребил нещастното момче се е изфукал във Фейсбук, логично е да се очаква от него. За кифлите, които са го посрещнали с овации той е герой - сега ще има купони, гаджета, разкази за пандиза.
По-нататъшната съдба на Павел Йотов ми е неизвестна. Следващите съдебни инстанции го осъдиха на 4 години ефективно, които трябва отдавна да е излежал. Дали наистина ги е лежал, дали се е отървал - не зная. Дали днес някой му говори или не, също не зная.
Но ми се иска, много ми се иска ние, като общество да коригираме "присъдите" на нашата съдебна система. Присъдите на хората не винаги са първосигнални и прибързани.
Дори само с мълчание, стига да помага.