Снежанки, Снежанки

Последен ден от старата година, след броени часове ще посрещнем новата 2013. Няколко демотиватора за напомпване на новогодишно настроение: 

И един любим виц в добавка:

Ценоразпис за Нова година:

Дядо Мраз - 50 лв.

Дядо Мраз със Снежанка - 100 лв,

Снежанка без дядо Мраз - 200 лв.

Весело посрещане на Новата година на всички, които някога - волно или неволно са попаднали тук.

Константна величина

Палячо беше, палячо си остана!

Да протестираш с червата си

Протестират банскалии. Протестират от вчера, протестират и днес. За да не се чувстват сами, с тях са кмета, господи депутата Любен Татарски (който, по едно съвпадение е бивш кмет на съседния Разлог), а от днес дори и тетка Цецка! 

Исканията на банскалии са напълно човешки и прилични - искат от държавата да им позволи да разширят ски-пистите си, да построят втори кабинков лифт и да ремонтират сега съществуващите. И исканията им са динамични - вчера едни, после преспали, събудили се, изтрезнели, и ги дописали. Пък и не искат много, завалиите - ски-пистичка, второ кабинково лифтче, ремонт на съществуващите, туйцък-онуйцък. И за да фанат дикиш (исканията де) днес блокират входа на Банско с опция за международния път Е-79 утре. 

Ех, да стане тая със ски-пистите и втория лифт, т`ва Кортина д`Ампецо, т`ва Гармиш Партенкирхен ... само партенкирхени ще ми стане!

Странна работа - държавата им на крака при тях - и кмет, и депутат, че и на депутата шефа му там, ма те от нея искат. А още по-странно е, че държавата в лицето на същите тия кмет, депутат и тетка Цецка подкрепя (Въздишам тежко, факт!) исканията на банскалии. Пък съвсем най-странното е, че господин депутатина Татарски по една случайност е председател на парламентарната комисия по регионална политика и местно самоуправление.

А банскалии, хайде да си го кажем - реват, щото са настроили хотели, чиито леглови капацитет е по-голям от капацитета на пистите. И понеже имат горчивия пример на празните апартаменти по морето, предпочитат сега да бият тъпана, за да не го бият напролет.

Да сте чули банскалии да протестират против опитите на Македония да представи Вапцаров за "македонец"? Да сте чули банскалии да протестират против опитите на Македония да ги представи тях самите за македонци? Да сте чули за земеделски производители в Банско да протестират против държавната политика или изкупните цени я на тютюн, я на мляко, я на нещо друго?

Странно защо банскалии занимават държавата с искания за нов кабинков лифт и ремонт на съществуващите, а не се обърнат към концесионера "Юлен"? Не, че ще има файда де - то примери с концесионери, дето само късат билетчета и се правят на ощипани да предоставят услуги дал Господ - и по морето, и в златотобива, и във водоснабдяването. Точно както преди години таксиметровите шофьори блокираха площада пред Народното събрание със справедливи искания за паник-бутон, GPS и прегради в колите - все неща, за които си струва да занимаваш всеки друг, но не и този, от когото зависят.

А покрай протеста на банскалии никъде, ама никъде не се споменава, че да, за да се разширят ски-пистите ще се секат дървета, но те са готови да засадят еди колко си декара гори. 

Хич и не се изненадвам на присъствието на представителите на държавата на този протест - и на кмета, и на народния представител Любен Татарски, и тетка Цецка. Само преди половин година държавният апарат впрегна работещите в администрацията на няколко общини и ги докара в София за контра-протест срещу еколозите, окупирали Орлов мост. Днес държавата в лицето на тетка Цецка побърза да вземе страна и да удари едно рамо на хотелиерите в Банско - така де, от тях повече файда има отколкото от разните му там еколози и природозащитници, тя`ната мама ...! Тия поне си плащат, пък то и избори идат.

Пък и не само протестират, но очевидно и мислят с червата си.

Южнячки

Всичко започна с откъс от книгата в "Дневник". След това намерих и филма в интернет и го гледах. А накрая реших да прочета и книгата - нищо, че все още я няма в читанката, на руски я има, не ми е проблем. А руският интернет е пълен с безплатни нещица, стига да знаеш къде и как да си ги потърсиш.

И снощи я дочетох.

За да търся и чета една книга с толкова желание и след като съм гледал филма, повярвайте ми, наистина си струва. 

Въпросът не е в това, че действието отново се развива в американският Юг, нито че е поредната гледна точка към проблемите на Америка от 60-те години и борбата на негрите за гражданските им права. И едва ли ще е последното произведение по темата. Има нещо друго обаче: книгата (и филмът) са част от някакъв стремеж на американското общество да разгледа тази не толкова далечна тема от историята си - да я разгледа от всички възможни страни, без излишен шум и без ритуално посипване на главата с пепел. 

Нещо което няма да видим ако погледнем Германия и отношението и към нацизма. Германците изпитват безкрайно чувство на вина, че са допуснали това да се случи, че са причинили смъртта на толкова невинни хора в Европа и по света, и това чувство им се набива в главите постоянно и от най-ранна детска възраст. Немците отчитат, че системата на Версайският мир е довела Хитлер на власт, но за тях те са единствените виновни.

Същото го има и у нас по отношение на Възродителния процес. Цял президент отиде на крака в Турция да се извини, докато в същото време още не сме видели турски държавник в Батак; през 90-те и първите години от този век това беше приоритетна тема за киното ни - създадоха се разни откровени глупости като "Откраднати очи" (по идея на Нери Терзиева) или пък "Под едно небе" - и накрая човек почва да се чуди кой от кого е бил поробен.

А американците в същото време тихо и спокойно пенсионират модела на "Чичо Томовата колиба" и признават, че колкото и да е приятен за четене, Хъкълбери Фин все пак описва отношения отпреди близо 150 години. И така "Южнячки" се оказа просто поредната гледна точка - след "Да убиеш присмехулник", след романите на Гришъм, които също се развиват по познати места - Джаксън, Мемфис, Нови Орлеан. Вероятно има и други произведения, за които не знам все още. Не че и те не залитнаха в крайности като нас - в холивудските филми винаги едното ченге е черно, винаги черните са от добрите, ако има лош черен има и още по-лош бял, появиха се чернокожи президенти; някой идиот реши, че трябва да се пренапишат Том Сойер и Хъкълбери Фин на политически коректен език (вместо думата "негър" да ползват думата "роб" и прочие глупости) - но ги преодоляха. Американците просто приемат станалото като част от историята на страната си без да изпадат в истерия и ненужно да вдигат шум "Ама как е възможно да сме допуснали такова нещо?".

Ей така, възможно е. Една книга и един филм няма да променят нещата, няма да накарат бившите ку-клукс-клановци и техните наследници да се засрамят и да изгорят униформите си, но ще покажат, че светът не е черно-бял, не е двуполюсен, че е възможно да се живее и без да се отива в крайностите. Има много хубав разговор между Ейбилин и Мини за границите между хората - между мъже и жени, между бели и черни - къде ги има, откъде минават, къде се виждат и къде не. 

И още нещо - Скитър, Ейбилин и Мини може и да са измислени герои от книгата, но в реалният живот е имало десетки хора, които биха могли да бъдат техен прототип и които са поемали реални рискове всеки ден. Историята на Америка е сътворена от тях. И затова е велика страна.

Не ви ли трябват пари?

Откакто съм гурбетчия се подстригвам от дъжд на вятър и основно с помощта на някой колега. На фризьор ходя рядко, единствено когато съм в България. Затова бях решил след последното си подстригване на острова да изтърпя и колкото и да съм обрасъл, да се подстрижа у нас.

Лесно изглежда.

Кацнах у нас, прибрах се, видях се с домашните си, казахме си най-важното, дето имахме да си казваме и отивам да спя. Фризьор ще търся утре, нищо друго нямам да върша.

24 Декември, Бъдни вечер

На другия ден, понеделник, що-годе отпочинал отивам да търся фризьор. Дори нямам български пари в себе си, още не съм търсил банкомат. Влизам в първия ми попаднал пред очите салон, който работи - да се съгласи да ме вземе, отивам да изтегля пари и се връщам. Вътре фризьорката се върти около някаква клиентка.

- Ще ме подстрижете ли?

- Ами не, днес няма да имам възможност, съжалявам!

От една страна, наистина, 24 Декември е, жените си правят прически за Коледа, но пък от собствен опит зная, че подстригването на един мъж не отнема повече от 10 минути и винаги може да те наместят между двама клиенти.

Отивам в следващия салон, на няма и 50 м от първия - той е един лъскав, лъскав и там работят поне 3-ма фризьори, с рецепция - нещо луксозно го раздават. Кой знае колко вземат за едно подстригване, ама нали вратът ми е обрасъл като на Тарзан, не се замислям за парите.

- Ще ме подстрижете ли? - започвам от вратата аз.

- Ами ... ако можете да дойдете към 2 и половина, ще стане!

Е да де, ама сега е 10:30. Пък и в 2:30 вероятно ще обядвам или току що ще съм обядвал със семейството си и вероятно ще искам да подремна малко - все пак и часова разлика имам да наваксвам, спи ми се по всяко време през деня. Добре, ако мога - ще дойда, ако не, здраве да е. Обръщам се да изляза и в този момент чувам коментар на един от фризьорите: "Тия пък как са свикнали да дойдат и веднага да ги поемат!"

Латентният хомосексуалист, който се изказа така очевидно още не е разбрал, че "Тия", към които толкова лесно ме причисли, са неговите клиенти - или с други думи, хората, които му плащат заплатата. А и очевидно още не е осъзнал, че фризьорският салон, в който се труди, се намира в Дървеница, София, а не в Монмартър, Париж, Сохо, Лондон или срещу фонтана Ди Треви в Рим.

Тая реплика ми уби желанието да спонсорирам гей-дружинката.

25 Декември, Коледа

Коледа е, и да работи някой, нямам намерение да обикалям и да търся. Посрещнах Рождество с не най-добрата си прическа, но това да ми е проблема, честно казано.

26 Декември

Трети ден на Коледа, също почивен - и все пак тръгвам упорито да търся бръснар. Подминавам гей-дружинката и отново се насочвам към първият салон от онзи ден. На 20-ина метра от него фризьорката спокойно излиза, заключва вратата и хваща път нанякъде. Не си отива - решетката на салона не е пусната и тя е леко облечена. Проследявам я, виждам къде влиза и я чакам отвън (а се оказа някакъв магазин за козметика и аз 10 мин я наблюдавам през прозореца как пробва червила).

Излиза.

- Ще работите ли днес? - питам аз.

- Ами ... в момента имам клиент (имаш ти, кифла - затова си избираш червила), но ... елате към 2 часа!

- Ама сега е 12:15!

- Е... не точно 2, и в 2 без 15 става!

Става, ако искам. Аре довиждане, няма да ти търча да ти се моля, кифла с кифлите.

Яхвам метлата, тръгвам по-сериозно из квартала, не може да няма други които работят днес. След 10 мин търсене намирам фризьорски салон, празен - вътре фризьорката люпи семки и гледа някаква "Лус Мария". 

- Работите ли?

- Да.

- Ами ще ме подстрижете ли? - ако и тая каже, че чака клиент ...

- Заповядайте.

И ме подстрига жената. Цената ... поне с 50% отколкото би ми взела другата фризьорка с червилата и невидимия клиент. И въпреки всичко не съжалявам за парите - платих ги с удоволствие.

Но едно нещо не мога да разбера - при положение, че си отворил и работиш и на 24-ти, и на 26-ти Декември, при положение, че всички се оплакват как "хората вече нямат пари" да ти дойде на крака клиент и да не проявиш грам желание да му вземеш парите?! Единия салон си отряза квитанциите с репликата на коафьорчето, втория с мързела на фризьорката - ма хич не ме вълнува колко са добри и колко са заети.

Трябва някой да дава хляб и тази, третата. Та, докато ми позволяват финансите, ще ходя при нея. А ако не мога да си позволя да се подстригвам там, пак няма да стъпя в първите два, дори да са по-евтини.

И пак се чудя - аз ли не съм наред или хората у нас? Къде по света го има това да искаш да си оставиш парите и да няма кой да ги вземе?

Върти, сучи, опса, опса!

Чалгата беше вид музика.

Чалгата стана начин на живот.

Чалгата се превърна в манталитет.

Чалгата вече се материализира като храна.

Май стана късно да обръщаме процеса...

Утре е краят на света

Прогноза за времето

Утре е краят на света. Малко необходима информация, за да се подготвите: 

• Ако на 21.12 видите падаща звезда, по-голяма от луната, може да не си пожелавате нищо ...
• Два дни преди края на света: огромен астероид приближава Земята. Група сондьори излитат със совалка за да заредят атомна бомба на астероида. Един ден преди краят на света: огромен астероид с атомна бомба приближава Земята ...
• Декември, 2012. На небето се появи астероид, който се насочи към Земята. На Земята настъпи паника: краят на света по календара на ацтеките се оказва истина! И астероидът падна точно върху календара на ацтеките. И имаше облаци прах. А когато прахта се уталожи, на мястото на разрушеният календар стоеше нов, до 32118 година. А до него имаше друг, по-малък камък с надпис: "Следващият календар ще бъде изпратен на планетата ви точно в деня на изтичането на стария календар. Благодарим ви за използването на нашите каменни календари!";
• Алкохолик си устройва запой, напива се, заспива и пропуска краят на света. Когато се събужда, излиза на улицата, а там - черно небе,никаква светлина, няма жива душа, за сметка на това всички магазини са отворени, навсякъде пълно с бутилки алкохол, и няма никой друг, освен него. "Значи все пак съм в Рая!" - помислил си той.
• Някой ден, след около 80 години, нашите потомци ще изровят отнякъде стар компютър, ще проверят операционната му система и ще разберат, че съгласно Уиндоус краят на света ще настъпи през 2099 година ....
• Обаждане в радиото на 20.12.2012: 
  "Здравейте, аз съм охрана на инкасо-автомобил, пренасяме 2 000 000 евро ... А бе искам да ви попитам, утре със сигурност ли е краят на света?"
• Двама приятели си говорят: 
  - Ако утре наистина е краят на света, ти какво ще направиш?; 
  - Ще изчукам всичко, което шава, а ти?; 
  - Ми ... аз в такъв случай ще си лежа тихо и ще гледам да не шавам...

Адвокатският свят на Джон Гришъм

Клиентът

Така-а-а-а ... срам - не срам, ще си призная, че открих Гришъм доста късно. А бе направо - сега. Гледал съм филми, правени по негови книги - "Версия Пеликан", "Клиентът", "Фирмата", но не бях чел нищо негово.

Преди около месец - месец и половина започнах с "Бялата къща". И макар Гришъм да е известен със съдебните/адвокатските си трилъри, "Бялата къща" всъщност няма нищо общо с това - разказва се за 7-годишно момче, което живее в памучна ферма в Арканзас - за живота във фермата, грижите около памука и неговото прибиране, за сезонните работници - планинци и мексиканци и за едно наводнение, което унищожава по-голямата част от реколтата и принуждава семейството на момчето да напусне фермата в търсене на работа и по-сигурен живот във фабриките на Север. За взаимоотношенията със съседите, с познатите, с другите фермери... за тогавашните нрави във фермерския Юг. Много приятна история, много лесно и бързо се чете.

Може би защото разказаното в книгата се доближава до някъде до нашия бит (въпреки, че действието се развива някъде през 1952 година), но прочетеното ми хареса и го подкарах Гришъм по ред на номерата - "Адвокат на улицата", "Време да убиваш", "Камерата", "Клиентът" ...

"Адвокат на улицата" е малко наивен според мен - млад адвокат става заложник за няколко часа на бездомник, след което открива, че фирмата, за която работи е косвено виновна за заложническата драма. Напуска, започва да защитава бездомници и първото му дело е срещу бившите му работодатели ... Прекалено американско, с хепи енд, в който богатите адвокати осъзнават грешката си.

"Време да убиваш" е първият роман на Гришъм, който му носи известност - чернокож убива двама бели, които са изнасилили 9-годишната му дъщеричка. И му повлича крак - останалите книги, които прочетох, все са свързани с щата Мисисипи и американският Юг. Расизмът, Ку-клукс-клан, сегрегацията, чернокожи, граждански права .- всичко това започва от "Време да убиваш". Това, което най-много ми харесва в Гришъм, е че не губи време в излишни описания - историята се развива много бързо, няма излишни описания на природни красоти или нещастни житейски съдби. Финалът е малко в стил хепи-енд, очакван, справедлив и логичен и липсва пудрата. Книгата също е филмирана, но някак си едва ли ще изтърпя захаросаните физиономии на Сандра Бълок и Матю Маконъхи, въпреки участието на Самюел Джексън.

Действието се развива на същото място и в "Камерата", но там ролите са разменени - подсъдимият е бял, ку-клукс-клановец и осъден за двойно убийство, извършено преди 23 години. Очаква го газова камера, а един месец преди изпълнението на присъдата защитата му я поема внукът му, който от години живее под друго име и дълго време не е знаел нищо за него. Този път няма хепи енд, няма помилване в последната секунда, няма победоносна пледоария на адвоката в последната минута - Сам Кейхол е екзекутиран, но краят е логичен и очакван.

Време да убиваш

Както казах, преди години съм гледал екранизацията на "Клиентът", но почти нищо не помня. Пък и трябва да призная, книгата е в пъти по-интересна от филма. Въпреки, че филмът е почти 2 часа (пак го гледах снощи), доста е претупан; екранният образ на федералния прокурор Рой Фолтриг е доста различен от книжния - вероятно заради Томи Лий Джоунс, не върви все пак да играе такъв задник. Но пък определено Сюзън Сарандън е много точно попадение за адвокатката Реджи Лав, особено ефектна е във въвеждащата я сцена - боса, с пола до коляното, сгъната на перваза в кантората си. Мафията във филма е много по-слаба и пасивна, отколкото в книгата, някои моменти с нейно участие не са екранизирани и съответно, някои герои са спестени. За сметка на това Антъни Лапалия е много добър избор за ролята на мафиоза Бари Мулдано.

Не ми хареса образът на Марк Суей - и на двете места. Прекалено е печен за 11 годишно хлапе. Колкото и да го е научил животът на улицата, айде сега, това да не ти е "Неочаквана ваканция". А специално във филма Бран Ренфро много копира от играта на Едуард Фулронг (Джон Конър) в "Терминатор 2".

А най-хубавото от всичко е, че имам още няколко книги на Гришъм на Дива-та плюс достъп до две руски онлайн библиотеки, откъдето също може да се свалят книги.

Номерът с оставката

Оставката на др. Тодор Живков

Бойко Борисов неведнъж, с блясък в очите и особена гордост в гласа е съобщавал, че в политиката се е учил от двама души - Тодор Живков и Царят. Не знам какво точно е гледал и какво е научил Борисов, но не ще да е много - то ако ставаше с гледане, кучето месар щеше да е.
Е, сигурно е понаучил някой правешки "маньовър" и някоя царска лакърдия от рода на "Ще ви кажа, като му дойде времето" и "Требе да гледаме положителното", като остава за нас да гадаем кое, колко и от кого.

Ето например, готовността на Бойко да подаде оставка, ако Парламентът (разбирай парламентарната група на ГЕРБ, щото те са най-много) промени забраната за пушене в заведенията няма начин да не е от торбата с правешки номерца на бай Тошо. Само за сравнение, самият Живков подава оставка през Ноември 1988 г, но тя не е приета тогава. В общи линии мотивите за отхвърлянето на оставката са "На кого ни оставяш, бащице?" и "Няма кой!.

Не че сега циркът е по-различен -  някакво безгръбначно решило, известно с участието си в т.нар. "група Верту" решава изведнъж да демонстрира характер, вероятно след 3,5 годишно събиране на смелост и достойнство. Но се опитайте се да познаете как ще гласува Парламента и ако Борисов наистина подаде оставка като премиер каква ще е реакцията на останалите депутатчетата от неговата партийка? Плюс подкрепящите кабинета като Марио Тагарински например или духовният и физически педераст Яне Янев.

То не му е за пръв път на Борисов да плаши с оставка по незначителни поводи - и при приемането на Закона за конфискация на имуществото, и при заплахата от стачка срещу правителството и да дава пространни интервюта, в които да обяснява със сериозен тон и загрижен външен вид колко сериозно е положението! И както обикновено, само плаши гаргите и след това плазмодии като Бареков с месеци се занимават с въпроса "Какво би станало, ако наистина ...?".

Нищо няма да стане, разбира се, то светът е преживял и оставките и на Тодор Живков, и на Леонид Брежнев (все си мисля, че някъде четох за негова оставка от 1978 година), а за оставката на Сталин от 14.Октомври 1952 г да не говоря - и нито една не е била приета. Какво да се прави, в страните с народна демокрация подаването на оставка беше смятано дълги години за буржоазна отживелица. Или поне начинът, по който това го разбираха и вършеха в нормалните страни. 

Като едно намигване на Историята може да се отчете фактът, че през Ноември 1989 г. на Тодор Живков не му се налага да подава оставка - пленумът на ЦК приема подадената година по-рано оставка. Поне това да е научил от престоят си като пазвантин при Тато ще му е от полза.

Ако се разровим `в близкото минало, ще много бързо ще открием, че веднъж вече Бойко има една неприета оставка, но това беше преди почти 10 години. От тогава мина доста време, изтече много вода, добрите и лошите смениха отборите си по няколко пъти и вече им изгубихме спатиите, а и за доброто на Борисов е да има една на ум, че от скоро картите ги раздава Цветанов. Така че не е зле Бойкича да внимава какво и колко пъти подава. 

За да не гледа като кумира си в края на вечерта.

Даскал Gangnam style

Вече около седмица медиите разнасят учителката Илияна Илиева и нейният gangnam style танц на градус. Едни са възмутени как е възможно учител, още повече учителка да е пияна пред учениците си, други я оправдават, посочвайки окаяното заплащане на учителите и ненормалната работна среда, в която работят.

Колкото хора, толкова и мнения. Не е редно жена да пие до такава степен, още повече учителка, но пък то какво ли не му идва в днешно време на главата на човек. И всеки носи вода от 9 кладенци да си доказва тезата. 

А аз за друго се замислих.
Все се тупаме в гърдите, че сме единственият народ в света, който има празник на буквите си (македонците не ги броя, те са наши хора). Гордеем се, че докато османска Турция се образовала в своите медресета, ние сме отваряли модерни светски училища и сме давали образование на децата си без да ги разделяме на момчета и момичета. Всяка година на 24 Май си припомняме, че "... и ний сме дали нещо на светът", макар че от състоянието на образователната ни система трудно бихме убедили някого, че точно ние "...сме дали на вси славяни книга да четат!".
Къде са потомците на онези, които навремето събудиха заспалият български народ? Къде е духът на онези, които по Турско кръстосваха Мизия, Тракия и Македония да учителстват, а в същото време организираха революционни комитети, заклеваха хора, замръкваха по кърищата и осъмваха вкочанени от студ, но не се отказваха? Нима забравихме, че Ботев, Волов, Даме Груев и Гоце Делчев са били първо учители, а после революционери? Какъв е смисълът да имаме празник на Народните будители, след като за онези, които го празнуват е просто един почивен ден? Къде отидоха онези българи, които завършваха в Сорбоната, във Виена или в Берлин и се връщаха у нас за да преподават в училища и университети?
Къде са наследниците на онази България, чиято история е градена от попове и учители? И как допуснахме пред очите ни те да се превърнат в "мазни калимяфки" и лузъри?
Защо се залъгваме, че българинът дава мило и драго да си изучи децата? Та никой ли не знае как се живее с 500 лв на месец, колкото е едната учителска заплата? Защо се правим, че не забелязваме колко лесно се влиза в педагогическите специалности и как те се превръщат в пристан за всички, които не могат да се класират на друго място?
Защо правим метани и кимаме с разбиране пред проблемите на учителите, а зад гърба им ги наричаме "прости даскали"? Кога стана нормално и приемливо едно парвеню да нарича професори и академици "синодални старци" и да няма кой да му обърше един шамар?

Някога даскалите са забили камбаната в съзнанието на българите и това е довело
до създаването на независима българска църква и до нашето Възраждане.
Някога!

Какво трябва да се случи, за да осъзнаем, че от година на година нашите ученици изпадат все по-назад в сравнение с връстниците си в Европа и  че онези, които завършват и получават дипломи са все по-неграмотни и все по-незнаещи? И че днес в училищата си обучаваме утрешните сервитьорки, маникюристки, пикола, бармани и проститутки?

Защо не уважаваме вече учителите си?
Сетих се за моята първа учителка - другарката Игнатова. Не ми се обръща езикът да я нарека госпожа, не за друго, а защото бях първолаче в далечната 1984 година. Замислих се, и се сетих, че съм имал десетки други учители и преподаватели, но трите години, в които тя ме е учила на А Бе ги помня до ден днешен. Помня, че ме беше срам, когато не знаех - срам от мен си и от нея. Помня, че бяхме втори клас, когато изнасяхме открит урок пред някакви инспектори - бяхме много силен клас. Помня, че в трети клас пак изнасяхме открит урок пред други инспектори. Помня, че след години я срещнах, и тя ми призна, че никога не и се е случвало такова нещо - с един клас да изнася открит урок в две поредни години. В ония години в първите три класа нямаше бележници и оценки - или хайде, оценки имаше - "Не съм доволна!" и "Браво!" с червено в тетрадката - и толкоз! А когато в четвърти клас започнаха оценките, станахме първи по успех в училището - ние, сополанковци на по 10-11 години. И бяхме първи по успех със сигурност до края на 7-ми клас, а не съм сигурен за последната година в 8-ми клас. Бяхме много силен клас и Игнатова ни беше научила да обичаме знанието!
Колко просто е било тогава  Без европейски изисквания, без директиви, без концепции за развитие на образованието, без програми "2020" и прочие глупости.

Тогава уважавахме учителите си. И ги обичахме. Тогава съзнавахме, че те ни правят хора, че те ни превръщат в нещо, че те на лошо няма да ни научат. Тогава момичетата искаха да станат учителки, а момчетата - космонавти или футболисти (ама то и футбол имахме тогава).
Как разрушихме всичко това? Как стана така, че днес има келешчета, които си позволяват да посегнат на учителката си, да ударят жена, да я наричат курва и да я унижават и да запишат всичко това на клип и да го качат в интернет? Как в другите държави децата качват клипове на нещо, което са направили и което показва какво са постигнали - било то училищен театър, изложба на млади таланти, музикални изпълнения?
Как стана така, че днес си говорим за една пияна учителка, която танцувала gangnam style пред учениците си , и я дъвчем и я разнасяме и някакъв велик спор се води в интернет и по вестниците сега тя виновна ли е или не е виновна?
Хора, хора, братя българи - това ли ни е най-големия дерт днес?

Стелт

За някои СТЕЛТ е "невидим" самолет, за други е нещо видимо!

Бойко в Осло

У нас:

Какво прави Борисов в Осло.

А по белия свят:

Какво прави Борисов в Осло?

Sempre c'è perche*

Съжалявам, че не мога да намеря снимка как се целуват, сигурен съм че съм виждал.
Масово изкачат снимки на Брежнев с Хонекер (прословута) и Горбачов с Хонекер.

В добрите стари (разбирай съветски) времена първите партийни и държавни ръководители по света (в по-добрата му тогавашна половина) и у нас се избираха от ... е, официално от народа, но на народа му беше пределно ясно, че на върха е онзи, който е посочен  от Кремъл. Липсата на свободен избор беше компенсирана с безброй вицове за зависимостта на политиците от Кремъл. Като например този: през 1985 г. новоизбраният съветски лидер Михаил Горбачов прави първото си посещение зад граница именно в България. На летището е посрещнат по традиция от Тодор Живков и по традиция се целуват три пъти. Та вицът е, че на всяка от целувките се е провел следният диалог:

Живков: - Сменен ли съм?

Горбачов: - Не си!

Живков: - Мерси!

Е, такива бяха времената, както казваше другарят Лилов на по-късен етап. И макар че времената се смениха и по едно време у нас задуха вятърът на промяната, зависимостта на малка България от Големия брат си остана. И през добрите нови времена периодично си ни навиваха гайките, само че този път не от Изток, а от  Запад. А за да не се чувстваме като булката след първата брачна нощ се самоуспокояваме с глупости като "цивилизационен избор" и "евроатлантически ценности". Е да, и се научихме да се усмихваме гузно, да гледаме встрани и да се правим, че не забелязваме - например, когато поредният американски посланик се държи като генерал-губернатор (особено Пардю и Уорлик) или пък когато отвъд океана направо си назначават министри (Соломон Паси, Николай Младенов и Симеон Дянков). 

А бе на много неща се научихме, но-о-о-о ...неприятното чувство остана, както е казал Моше в един друг виц. 

Ти си голям световен лидер, но...

Тая с целувките обаче вече не върви и макар да е заменена с ръкостискане Борисов видимо няма късмета на Живков - първо се започна с новината за посещението на Борисов в САЩ, която беше направена не от Външно министерство, а от пресцентъра на МВР, след това премине през безпрецедентното триседмично "работно посещение" на Цветанов в САЩ за да се стигне но връщането му на родна земя и просташкото му държане като слон в стъкларски магазин още от стъпването му на родна земя - първо сви сърмите на президента Плевнелиев, после настъпи МВР да му помпа мускулите, а днес самият Борисов преживя своят 10-ти Ноември, макар и с наведена глава.

Та днешното изявление на Борисов, колкото и да се опитва да го мине като шега, колкото и да оригиналничи с "маршалския жезъл в раницата", колкото и да е привидно спокоен, няма начин да не напомни номинацията на Путин за кандидат-президент от Единна Русия, направена от действащия президент Медведев - малко така бодряшки, малко така с половин уста, малко така един вид "А бе сменят ме, ама аз съм пич и не ми пука, пък и без това сам щях да си ходя!".

Е да де, ама ние не сме Русия - на всички там беше ясно, че Медведев топли креслото на Путин. Тук какво, ще обърнем управлението на държавата на въртележка между тапири ли? 

Едва ли някой го е взел на сериозно Борисов с днешното му изявление - ако е било шега, доста тъпа е. Но поведението на Цветанов е факт, инструктажа му в Америка също. Така че, ако Борисов се наистина се е развълнувал защо пък Цветанов един ден да не извади маршалския жезъл от раницата си, първият отговор е: защото е по-тъп и от тебе!

Или както казват италианците - Sempre c'è perche! 

----------------

* Sempre c'è perche - винаги има защо (ит.)

Медикус - Там при Джино

Ех, какви хубави времена бяха - началото на 90-те!

Още бяхме ведри и позитивни, наивно си мислехме, че до 2-3 години "нещата ще се оправят", слушаше се вече свободно свободно VOA, всяка неделя вечер по телевизията пускаха Hit-Video Countdown с Тод Стивънс, чалгата все още беше "поп-фолк", Медикус все още съществуваше и Коцето още не беше Калки и не подозираше за разните му чакри и хималайски простотии.
Та оттогава е тази песен - класическата китара, е вярно на кънтри бие, ама се търпи (имаше и къде-къде по-зле).

А освен това Медикус имат и "Векът на любовта" - пак е приятно да я чуе човек след толкова години.

Лидери с гръбнак

Всеки народ има своите лидери. Някои лидери се оценяват още приживе, за други са необходими десетилетия. За някои споменът е жив и след векове, други потъват в забрава на другия ден, след като слязат от политическата сцена. 

Изтъркано клише е, особено за парламентарните републики, където президентът е с декоративни функции, че той олицетворява единството на нацията. Или пък го наричат Бащата на нацията. Специалисти в избор на лидер са САЩ - там изборите за президент са цяла философия - досега винаги е печелил по-високият, плешивите нямат особени шансове, важно е семейството, обществената активност и т.н. На обратния полюс е Русия, където изборът на лидер днес не се различава от съветските времена и където цялата държавна машина е впрегната да лъска и пудри медийния му образ.

През годините на комунизма ние се възхищавахме на унгарците и чехите за смелостта им да се опълчат срещу системата през 1956 и 1968 г. Завиждахме им, че имат лидери, за разлика от раболепните пионки у нас. В зората на демокрацията у нас сравнявахме тогавашният президент Желев с неговия чешки колега Вацлав Хавел - и двамата имаха дисидентско минало, и двамата бяха интелектуалци. Не зная според чехите до колко Хавел се е справил с ролята си на лидер, но докато ние си играхме на "митингова" демокрация, люспене и сервилност пред новия Голям брат, Хавел и Клаус (Вацлав Клаус, тогавашен министър-председател на Чехия) се заеха да вкарат Чехия в ЕС и да доведат си оправят икономиката. В резултат на това Чехия стана една от първите източноевропейски членки на ЕС, а "Шкода" от години е най-продаваният автомобил на Фолксваген груп и една от най-продаваните марки в Европа изобщо.

Вацлав Клаус

Аз и друг път съм правил сравнения между България и Чехия в блога си, за съжаление по-голямата част от сравненията не са в наша полза, но за днешното имам конкретен повод. 

Вацлав Клаус от години е известен като евроскептик, но това не носи вреди на страната му. Напротив, винаги досега е изразявал своето мнение, изхождайки от своите принципи и никога досега не се е огъвал и измятал. Клаус твърдо и последователно критикува еврозоната и нейните механизми - и за политиката и спрямо Гърция, и за еврозоната и зелените идеи, и за банковият съюз, и за спасителния фонд за еврото - и го прави от позицията както на държавен глава, така и изразявайки мнението на "малките" в ЕС. Или, за да съм по-точен, казвайки на глас това, което доста лидери на държави от нашата черга си мислят, но не смеят да го признаят публично. Вацлав Клаус видимо има гръбнак за тия работи.

Гръбнак демонстрира и Виктор Орбан, който (къде с основание, къде без) бе демонизиран и приравнен към Александър Лукашенко заради промените в закона за медиите и в унгарската конституция. А отговорът към чиновниците на Брюксел беше достатъчно дързък и достоен: "Брюксел не е Москва".

Виктор Орбан

Освен тях двамата може да припомня и братя Качински, които се сдобиха с прякора "отровни джуджета", лепнат им от немските медии заради острата им политика към Германия.

Джуджета, диктатор, евроскептик - ама с ясна и последователна позиция. Чехия няма и грам намерение да влиза в еврозоната, Унгария също, и нито промени медийният си закон (заради който стана обект на критики), нито разреши на чужденци да купуват земя, а напускането на власта от близнаците Качински не промени политиката на Полша към по-голяма тежест в Евросъюза.

А ние?

Отровните джуджета - единият е Лех, а другият Ярослав, но кой кой е - не знам.

Ние, за съжаление, на времето бяхме известни като най-верният сателит на СССР, а днес сме известни с дипломатическата си доктрина "йес, сър", с прилепчивостта си към поредния Голям брат и със сервилността си към Брюксел и големите в ЕС. До толкова сервилни, че премиерът-тъпанар не намира за обидно да се пише по-германец и от Меркел и да се поскара на колегите си, добродушно разбира се, както само той умее. Отделно палячовщините на Борисов отдавна не правят впечатление на никого нито у нас, нито в чужбина - само за сравнение, докато Чехия, Полша и Унгария гледат скептично на общата валута, ние за 3,5 години сменихме 3 различни позиции - от категорично влизане в "чакалнята на еврото", до "еврото остава приоритет и цел" и накрая тупаме топката и чакаме да видим какво ще стане. И пак сме най-бедните в ЕС!

Дали някой уважава подобни изказвания и подобни политици? Дали "ефективен" не е единственото, с което да възнаградиш липсата на гръбнак и достойнство у подобни лидери?

Дали някой уважава хората, които са ги избрали?

Карибски дневници - 13: Гурме за Никулден

Първо се слагат бананите. На вкус са като картофите, леко сладнят и напомнят
банани, но като цяло са си баш картофи. Те се готвят най-дълго.

Странно нещо, нито обичам кой знае колко риба, нито съм Николай, но досега винаги съм отбелязвал Никулден. Имал съм случаи дори (в Литва) да си приготвя ориз със зеленчуци и да добавя рибна консерва, но без риба на 6 Декември не съм минавал. 

След това добавям ябълките - в случая два банана и две ябълки. Нещо съм се отворил
напоследък на ябълки като гарнитура - и за гарнитура на телешко ги ползвах тази
седмица, пак се получи добре. 

Да отпразнуваш Никулден на Карибите обаче си е лека тръпка по няколко причини - първо, традиционният шаран е абсолютно невъзможен, тъй като във Франция шаран се яде само ако си го хванеш сам. Не е забранен, но не го продават по магазините. А се съмнявам на Мартиника да имат в реките си, още повече че и да имат, файда никаква, аз не съм рибар. За сметка на това морски рибоци дал Господ, то само Никулден да искаш да празнуваш. И тъй като на мен трети път да празнувам Никулден на подобни екзотики като Карибите едва ли ще ми се отвори парашута, отдавна се бях наточил да си приготвя нещо малко по-така гурманско, дето в България трудно ще си го позволя.

Та така стигнах до марлин с банани и ябълки на сач - получи се изненадващо добре, по-успешно от рибата тон с банани и ананас. А тъй като Мартиника все пак е част от Франция, френски вина тук дал Господ (за вината и сирената ще пиша в скоро време в отделен пост) и не са скъпи. И не ми обяснявайте, че рибата се вървяла с бяло вино - върви с каквото на мен ми харесва! Пък и бялото не е вино. Та манджата се получи адски семпла и бърза, единственото сложно беше кога да се добави рибата и колко да се държи на сач-а. 

Рибата се добавя накрая - на нея не и трябва много, просто да побелеят краищата.
Иначе изсъхва и става трудна за ядене - пада тежко в стомаха. Не е като тон-а,
по-лека е, но все пак трябва да се внимава. Отделно я накиснах в лимонов сок и
зехтин за 6 часа.

E voila! Стана изненадващо добре и не изсуших месото.

Something to think about

Мине се - не мине време и някой от поданиците на Нейно величество вземе, че размаха плашилото "българи и румънци". Ей така, веднъж месечно - просто за да поддържат огъня, дет` се вика. И все едни и същи карти се раздават - ще ни залеят, ще ни ограбят и изнасилят, ще ни съсипят хубавата държавица.

Сега, специално отношението към румънците не знам откъде се е взело, може би щото Джика Хаджи и компания първо ги напердашиха на Световното във Франция, а след 2 години ги изхвърлиха от Европейското в Белгия/Холандия още в груповата фаза. За нас е ясно - пердахът при Дойран още им държи влага и още се стряскат и на сън с викове "Българите идат!".

Но!

Веднъж вече британците водиха подобна кампания срещу България и Румъния - това беше преди присъединяването на двете страни към ЕС на 01.Януари 2007. Голям страх браха тогава, голямо треперене му  удариха. Пък то какво - един Бербатов дето отиде тогава да играе в Тотнъм, ама иначе то бяха големи опасения, големи разисквания, големи мерки. Очакваният потоп от емигрантски самолети се сведе до автобус със студенти. На британците не им пречат милионите индустанци, живеещи в обособени квартали в големите им градове във всичките им разновидности - индуси, пакистанци, бангладешци, сикхи, тамили и де за знам още кой. Не се притесняват, че тия с тюрбаните ги заливат от десетилетия. За китайците да не говоря, те са като хлебарките - навсякъде са. Те не им пречат - българите и румънците са им проблемът!

Та тъй като на Острова имат доста свободно време и се чудят как да го уплътнят и за какво да се притесняват, ето им малко идеи от мен, абсолютно безплатно:

1. Ушите на принц Чарлз - а бе за толко години хич ли пък не можахте да намерите читав хирург? Може ли престолонаследникът ви да прилича в профил на кръстоска между самовар и Купата на европейските шампиони? 
2. Тъй и тъй съм зачекнал престолонаследника - тя и Камила нещо си плаче за пластична хирургия. Може дори нещо отстъпка да ви направят, така, семейно - вижте там, е ви го д-р Енчев, не взима скъпо човека.
3. Циците на херцогиня Кейт - вижте, пичове, боза си требе тука. Манете го силикона, т`ва е афиф работа - яко боза и два-три номера по-голям сутиен не и мърда.  И хем принц Уилиям ще е доволен, хем ще има какво да покаже другия път на папараците. Пък и няма да си мълчите така гузно като си говорим като мъже за цици.

И това е само на prima vista, дето се вика - ма да си мислите там, да не се занимавате с глупости.

Абсолютно забранено

Тези снимки са правени в Рига преди почти две години - през януари
2011 някъде около 10 вечерта при кучешки студ от около -25 градуса и
нататък...

...  и както виждате, пушат си жените и не мрънкат (русата жена вдясно
 държи цигара в ръката си). 

Преди години една моя учителка ми даде пример как чужденците не можели да проумеят родния израз "Абсолютно забранено". След като е забранено, значи е забранено, защо трябва да е абсолютно? Или е забранено, или не е, какви са тия превъзходни степени?

Абсолютно същия nonsense се разиграва и с пушенето в заведенията в момента. За разлика от белите държави, където веднъж въведена една забрана, тя се спазва, у нас важи правилото "Забранено, ама не е отменено". Затова през годините се нагледахме на всякакви вариации по въпроса: разделяне на заведенията на зони за пушачи и непушачи (все едно да разделиш басейн на зони за пикаещи и непикаещи), изолиране на пушачите в отделни помещения или "аквариуми", избор на собствениците дали заведението да е за пушачи или за непушачи, вопли от страна на ресторантьори и хотелиери, че им бил падал оборота, че им загивал бизнеса - ега ти бизнеса, дето виси на кутия цигари, запалка и пепелник. Разбирам да говорим за обороти от порядъка на 50-60 млрд евро годишно, да има за какво да се притесняват хората, ама къде ти? И това всичкото само и само за да се угоди на две обществени групи, които в случая са еднакво засегнати - пушачи и кръчмари. Видимо и двете групи не са навити да си оставят магарето в калта, в последните 2 седмици сме свидетели на нова офанзива от тяхна страна - първо беше протестът на празните маси, а сега е наред идеята да се пуши в заведенията след 10 вечерта (завидно единство демонстрират народните представители в случая. Да бяха толкова организирани и разбрани по други, малко по-важни въпроси, с мед да ги намажеш). 

Аман вече бе, писна ми! То не бяха защитниците на бездомните кучета, борците за правата на гейовете и лесбийките, та сега и пушачите и ресторантьорите се писаха подтиснати, дискриминирани и нещастни. 

Хайде да свалим картите на масата - 90% от ресторантьорите управляват квартални ламаринени кръчми, в които вечерно време се събира кварталния алкохолен елит. Колкото до пушачите, това е рядко нагло племе и не виждам никакво притеснение във факта, че ще им се налага да излизат на улицата да пушат. Ама било студено, ама било некомфортно - ма въобще не ме интересува бе, който си има брада, си носи гребенче, няма аз да ви бера гайлето. 

И нарочно поствам две снимки, правени от мен в Рига миналия януари - не толкова от идеята да покажа, че и така може, колкото да се запитам - защо ТЕ могат, а НИЕ - не? 

Карибски дневници - 12: Коледно парти по къс ръкав

Това е салонът на ресторанта.

За пръв път от 3 години съм на коледно парти и за пръв път зад граница. 

В България съм бил на коледни партита на Мелексис, Дженмарк и Химремонтстрой (пищни и разточителни по времето на Петър Станчев и прекалено скромни по времето на Борислав Лоринков). Хубаво е да се омешаш с колегите, пък и у нас се пие яко на тия събития - един вид наваксват си хората за пропуснатото през годината.

На Мартиника обаче се оказа, че е различно. 

Коледното парти този път беше организирано от АДЕКО (официално имаме договор с тях) и беше за всички, които работят за АДЕКО - тоест, не бяхме само ние, бившето ОКЗ Холдинг. Бяха наели ресторанта към някакъв голф-клуб, и отгоре на всичко на 50 км от квартирата, та трябваше един да се жертва и да не пие (слава Богу, тоя път не бях аз!).

Оказа се обаче, че местните имат коренно различно разбиране за коледно парти - тоест, наистина беше свързано с Коледа и наистина биеше към парти, а не към банкет. Масите в ресторанта бяха разчистени, беше подреден бар, сервитьорите разнесоха малко чипс първоначално, а на едно място беше обособено място за оркестър. По едно време се появи шефа на АДЕКО за островите, Никола Боден, и ни обясни, че не сме единствените на партито, кои са другите и с какво се занимават, и че традициите на Мартиника за Коледа се свеждат до пеене на коледни песни от песнопойки. 

Малко преди да почнат песните и танците. 

Наистина се оказа така - изкараха си хор, със солист, раздадоха песнопойки (на местните само, или поне на френскоговорещите) и започнаха. Вярно, трябва да призная - в един момент се чудех на коледно парти ли съм, или на сборище на някоя баптистка/ методистка/ евангелистка черна църква в някой от Южните щати - черните, особено жените много се вживяват. Но пък точно това се оказа интересното в случая - в крайна сметка, трапези и пиене дал Господ, ама сблъсъка с друга култура и другият поглед към събитието, наречено "коледно парти" си е друго нещо.

Аз и друг път съм споменавал, местните жени са някакви целулитни 
чудовища. 

Така де, ние дали ще му викаме "коледно парти" или "банкет" все на кьор-софра го обръщаме. 

След чипса почнаха да разнасят разни хапки - с масло и шунка или с нещо като рибен пастет или подобно. След това минаха на топли нещица - като направо избиха рибата с шунка, увита около пържен банан . И аз обичам да комбинирам сладко и солено, ама това с банана направо ме разби, гадничко беше. Иначе се отчетоха с разни пилешки бели месца, крилца, шунка и хлебец - който не му понася, можеше и сандвич да си направи, все тая. А бе не е като у нас да се огъват трапезите за сметка на фирмата и да забравиш накрая за какво си дошъл.

Засега поствам само снимките, утре ще се постарая да кача и малко клипчета.
П.С. А видео от събитието може да видите тук, тук, тук, тук, тук и тук.

А това е Селия (или както е известна Селия с големите цици). Тя, че е закръглена - закръглена е, но по 
моето скромно мнение на професионален цицоман не е дебела, а е с наистина големи гърди и  няма начин да е 
като фиданка в тялото. По-нататък се вижда на снимките.

Това се оказа АДЕКО за островите. Единственият мъж е шефът, Никола Боден.

И сега започва програмата.

Çok güzel негърки - и те работят за АДЕКО, но вместо резервоари правят 
сандвичи за авиокомпании.

Отново Селия големите селии.

Другата крайност - много кльощава (и май не особено млада).

Песнопойките в действие, алелуя!

Някои от нашите като пийнат, и нема лабаво.

Тия двете бяха много активни, танцуваха и пяха с голямо желание ...

... танцуваха ...

... и танцуваха ...

... и танцуваха...

А това е солистът на оркестъра - пя си човека много хубаво. Черните много му се радваха. Като цяло стана 
добре - както казват руснаците: "Колко много весели песни и танци!".