Добрите хора и тинтявата 2

Два пъти съм губил ключове от кола. 

Първия път ги забравих в квартално магазинче - излязох от него с усещането, че нещо не е наред и се усетих като се качих в апартамента, където отивах - върнах се и си ги взех.

Втория път беше тук, на острова - не усетих кога са изпаднали от сумката ми, падна голямо търсене, много нерви - вадене на дубликат струва около 200 евра, да не говоря, че колата е под наем. Оказа се, че ги е намерил един колега, но понеже не знаел на кого са, дал ги на пазача на обекта. Вместо с 200, минах с 13 евро, бутилка "Балънтайнс" (на промоция беше).

Доста е неприятно. 

И ето че днес детето на една моя интернет - приятелка (нещо като pen-friend) намерило ключове от кола в снега, натиснало алармата и една кола се обадила. Момичето влязло в колата, оставило бележка с телефона си на таблото и зачакало да и се обадят. И като се обадили, веднага поискала документи, не е да се върже и да ги даде на първия срещнат. 

Моята позната ми прати sms-а, който момичето получило от собственичката на колата - благодарствен и пръскащ радост от факта, че се е случило нормалното - намерените ключове са върнати, вместо колата да се разфасова за норматив някъде по Орландовци или Христо Ботев.
От колко ли време сме забравили кое е нормалното, кое е човешкото, кое ни прави по-добри? Виждаме ли, че животът ни е черно-бял и различаваме ли вече доброто и злото?

Аз самият съм връщал намерени документи и съм виждал как тревогата в очите на хората отстъпва място на радостта, как намръщените лица грейват. И ако документите - айде, търчане, неприятно, но не е фатално - ключовете за колата си е бая неприятност.

И затова, веднъж вече за подобен повод публикувах това стихотворение, но и повода, и автора си заслужават да го постна още веднъж - стискайте тинтявата, има още надежда за нас.

Бих го взел преди известно време тоя стар турист със голо теме - услужлив и мек съм, 

общо взето, возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен и навярно по-разнообразен 
моят път би били бих узнал нещо извън своя си квартал - 
но спирачките натиснал вече, порива ми изведнъж пресече лоша мисъл: 
от таблото вчера някой ми свали електромера,  завчера един ме нагруби - 
от къде да зная, може би е именно от тях и тоя?... 
И не спрях и гледах до завоя стария човек да се смалява. 
А държеше китка от тинтява и навярно беше не от тия, дето ще ти сторят мръсотия. 
И си казах, леко огорчен: 
Утре ще си спомни той за мен, как съм го отминал, 
и на други ще откаже своите услуги, и така нататък до безкрая... 
Дребен случай, но след него зная, как и ние, меките, учтивите, ставаме от грубите и дивите, 
ставаме железни, нелюбезни, със беззвездни във душите бездни... 
Хора на доброто, не умирайте! 
Първите си пориви не спирайте! 
Още сме едни във други сплетени, 
още е тинтявата в ръцете ни!

В. Петров