Как се влиза в историята

В Уикипедия на български има кратка биографична справка за Янез Янша. От нея става ясно, че той е свързан с всички ключови за малката балканска (алпийска?) държавица моменти - войната и за независимост от Югославия (като министър на отбраната), първите години след присъединяването и към ЕС (като министър-председател) и дори министър-председател по време на словенското председателство на ЕС. 

На мен два пъти ми се е налагало да преминавам през Словения, беше през 2004-2005 година. От хърватската до италианската граница пътят беше около 3-4 часа и то защото не навсякъде имаше магистрала. Тогава де, в ония години. А където нямаше, активно се строеше: видях как фирма Щрабаг наистина строи (до тогава мислех, че могат единствено да се извиняват за причиненото неудобство). Магистралите от единия до другия край на Словения днес вече са факт, макар че не съм забелязал Янез Янша да е рязал лентички като изоглавен, да е висял по строителните участъци и да е обяснявал на словенците, че това, демокрацията  и Евросъюза де, са асфалт и магистрали. Нито пък да се напъва да я свърши, че да влезе в историята през парадния вход.
А да се влезе в историята всъщност има много начини, и както каза бившият министър-председател Станишев: "... като не става по един начин, ще стане по друг!" (то по друг повод го каза, но това в случая не е важно). Като например, да подадеш оставка заради подозрения в корупция. Това, което е морална норма в западните страни все повече навлиза и в източните. 

Все по-често източноевропейски политици са обект на разследване в страните си по подозрения в корупция и все по-често се стига до оставки и присъди. И няма как да е друго, при положение че в Източна Европа се изливаха и се изливат милиарди евро, а политическите елити са отворили уста като пеликани.
Само у нас, нормално, вятърът на промяната идва със закъснение и обикновено е изгубил от силата си. Само у нас министър може да обяснява с часове в Народното събрание как е натрупал над 360 000 лв (над 180 000 евро) за 5 години от консултации и цялото общество да се преструва, че вярва на смехотворните му обяснения. Само у нас министър-председател може да каже "Поел съм ангажимент!" и да заповяда на държавни служители да си затворят очите и не само да остане министър-председател, но и да няма никакви правни последствия за него. Само у нас министър-председателят може да опровергае материалите за криминалното си минало с репликата "Това не е вярно, щото не съм го чел!" и обществото отново да се преструва, че му вярва.
В крайна сметка, дали един политик въобще ще влезе в историята и как ще го стори, е уравнение с много неизвестни. Но примерите са пред нас: както на политическият великан Хелмут Кол, който все пак си остана като Обединителят на Германия, така и на малките източноевропейски държавици, които дори не ги забелязваме на картата. А имаме какво да научим от тях.