Светиня му

Снимка оттук

Да си призная, имам страх от Бога. Правя, каквото правя, но всеки път с едно на ум, че отгоре някой ме следи и ме вижда. И знам, че за всяко нещо се плаща, може да не е веднага, но винаги идва момент на разплащане. Изпитал съм го и на собствения си гръб, и съм го виждал и с мои близки и роднини. 

Уважавам Църквата ни. Не защото навремето покрай Малкото кокиченце редовно палех свещ из софийските църкви, а просто защото е институция с над 1 100 - годишна история, оцеляла в години и на византийско, и на турско владичество и в бездуховните времена на комунизма. Ние тепърва като общество предстои да се запознаем и преоценим ролята и по време на турското робство и борбата ни за национално освобождение - още не сме осъзнали (изключвам тесния кръг на историците) факта, че българският народ сам, без чужда помощ успява да извоюва самостоятелна църква още под турско, докато освобождението ни от турците едно, че става по-късно, и второ - още подсмърчаме по територии, български земи от векове, населявани и управлявани от българи и включени в състава на Българската екзархия и които днес са румънски, турски, гръци, македонски, албански и сръбски земи. 

Да не говорим за достойните хора, които са стояли начело на Църквата - като се почне от патриарх Евтимий, който отбранявал Търново срещу турците и се свърши до екзарх Стефан, който пък до последно отстоявал независимостта на църквата от комунистите - хора, които действително са били духовни водачи на народа. 

Споделям всичко това не за друго, а защото, поне по мое мнение, хората у нас след 1989 година до такава степен не знаеха (а и видимо от последните събития у нас още не знаят!) какво да правят с получената политическа свобода, че не обърнаха внимание на религиозната. Без да оправдавам откъсването на мнозинството от свещениците от обществото, хората все още не са наясно, че църквата не е държавна агенция или селско кметство и тук не вървят нито искането на оставка от когото и да било, нито искането на обяснение ама що това или онова. 

Както ми каза един свещеник преди години, в Църквата се влиза със смирение. И в крайна сметка, ама грам не ме вълнува дали попът ще дойде в храма с "Линкълн", със "Запорожец" или пеша; дали ще носи златен "Ролекс" или ще пита колко е часът; дали ще яде месо по време на пости или ще е на хлаб и вода. Дали е бил агент и доносник в ДС или не. Аз съм там за да остана сам със себе си, с мислите си, да си потърся сам равносметка. 

Когато Религията обслужва Политиката се ражда Инквизицията.

Всичките тия неща под една или друго форма ми се въртят в главата от вчера, когато новоизбраният патриарх Неофит І посети премиера в оставка Бойко Борисов в болницата (а много по-интересно представиха новината в дир.бг). Не че е лошо да посетиш болен човек. Но се питам, независимо снимката горе, как ще стане тая с възстановяването доверието към Църквата като институция, когато доживотният водач на Църквата отива на крака при избираемият предводител на светската власт? Откъде да дойде уважението към отците, след като по такъв евтин начин Църквата удря рамо на светската власт - на същата тая светска власт, която с години я държа в разкол и я унижаваше? Е да, сигурно отците по християнски са простили - само че прошка има при разкаяние, каквото в държавната власт видимо липсва. Как да се върне паството при своите духовни пастири, когато в тези смутни времена патриархът отправя сладникави послания в празното пространство, вместо да се опита поне да каже истината - че живеем в бездуховност, че до тук ни докара алчността, завистта, високомерието - в църковните книги има богат набор от думи и примери, ще му е лесно да го направи.
Не е ли по-логично патриархът да отиде на крака при бедните, болните, гладните?
И още, и още ...

Или просто тия мисли са ме налегнали от срещата между две ченгета?