Последният печели 5

И така, седя си на работа и ми звъни телефона едно такова международно. Вдигам, „ало“ и отсреща: „Аз съм Майя от „Последният печели“, правим шампионски сезон, искате ли да участвате?“. Аз: „Искам, искам!“ (че как няма да искам, дават те по телевизията и пари ти дават за тая работа). „А ти колко победи направи?“ „Ами 3 последния път, общо 4“. „ОК, за еди-кога си удобно ли е?“. „Удобно е. А срещу какви ще играя?“. „Ами пак такива като тебе, 4-5-кратни победители.“

А сега де?

Ама къде ще ходя, то не може да си избираш противниците, каквото ти се падне - това е. 

В уречения ден и час отивам в студиото, водя си подкрепление (Симеончо) и каквото сабя покаже, вече ще играя срещу хора, които знаят, а не срещу някой случайно без да иска спечелил (най-малко слабия). Настроил съм се да играя за удоволствие, в крайна сметка си начесах крастата да побеждавам предния път пък и не знам срещу кого/какво ще се изправя. То пък за беля се получи доста интересна игра!

В първия кръг двамата ми противници доста ми дръпнаха, че и се оказаха и по-бързи от мен с бутона при доста от въпросите. Така се завъртяха нещата, че обрах само 2 въпроса и 25 точки, аз никога не съм бил с толкова малко точки след първи кръг. Дори по едно време си мисля „Ами какво толкова, в крайна сметка играя със също толкова силни играчи като мен“. Ама си трая, щото на мен силата ми е във втория кръг, там обирам бая точки (както и стана в случая).

Като цяло обаче ми направи впечатление, че от 225 т в първия кръг събрахме 135, горе-долу половината. 

Втория кръг започва, Калоянчо обра едни 40 т и тръгна да дърпа, обаче идва сферата „Кавъри“ и въпроса за Роберта Флек и ... „Голяма Камба!“, 40 т за мен и ги почнах от тука. Впоследствие изпреварих Тодор и с въпроса за Уилиям Голдинг, той там отпадна, а аз почнах да събирам точки. Яд ме е за въпроса за „Мялби“, знаех че е някъде по скандинавието, ама не бях сигурен Швеция ли е, Норвегия ли е и заложих на Норвегия. При Алла Пугачова имах късмет, изпреварих ги, но пък при „Щурец в ухото“ нямаше лабаво, сигурен бях че ще питат какво е заглавието на филма. И така тихичко си дръпнах със 70 т, което се оказа от значение. 

В последния кръг се гонехме с Калоянчо, без да го обиждам, ама малко ми прилича на зубрач, който вижда, че няма да има шестица като го изпитват. В сферата „България през годините“ объркаха последния въпрос и го смениха. Иначе знае, момчето, и двамата в общи линии сбъркахме по 1 въпрос и пасувахме еднакво. Тук трябва да кажа, че в третия кръг за да не губя време пасувам някои въпроси, на които знам отговора. 

Но, както казват хората, внимавай какво си пожелаваш. Интересна игра се получи, успях да си задържа разликата от 70 т, а накрая и книгата взех (там стана случайно, налучках). Отидох за забавление, а взех победа, изпълних си програмата максимум на 120%.

От другата страна на везните

Моите 5 стотинки по темата: Лена млада и образована. Изглежда знаеща и можеща. И най-вече: не си отваря устата напразно. Имаме всички шансове (силно се надявам да не напусне окончателно българската политика) един ден това да бъде българската Сана Марин или Кая Калас. 

Не са много красивите жени в българската политика. Не може всичко да бъде Цола Драгойчева или Тетка Цецка. 

Знаменитата снимка на Тетка Цецка в стил „За малко да съм 
като Шарън Стоун“

Не са много завършилите престижни световни университети в българската политика. Но, за съжаление и типично по български това е за присмех и подигравка от хора като Тошко Африкански, завършили Сорбоната в Сусурлево или филиала на УНСС/ЮЗУ в Долно Нанагорнище. У нас винаги умният, образованият, начетеният е бил обект на присмех и подигравки, особено ако е публична личност. Кирил Петков и Лена Бориславова са светъл лъч в тази посока, изтърпяха какво ли не и въпреки това все още са тук. 

И знаете ли кое е най-странното в случая? От една страна имаме Лена Бориславова - завършила право в Харвард, работила за една от най-престижните адвокатски кантори в България, която решава, че няма да се кандидатира повече за народен представител. От другата страна на везните можем да сложим цяла плеяда български юристки, минали през Народното събрание (и не само); аз ще посоча само две: рабфаковката Тетка Цецка и Деси Атанасова. Едната завършила незнайно кога и незнайно как задочно не помня къде точно и дълги години градила успешна кариера на юрис-консулт в общината; втората е звездата на дуловската или поповската (не помня точно, а и няма значение) юридическа школа с кратка кариера на юрис-консулт в местната болница, изстреляла я до висините на председател на парламентарна комисия за съставяне на нова конституция на страната, конституционен съдия и представител на България във Венецианската комисия. 

Вие сами можете да си отговорите кой е по-подходящият да заема тези постове. 

Всъщност, оказва се, че единствения видим резултат от пребиваването на Деси
в Конституционния съд е нейното тунинговане, което злите езици свързват с
Делян Пеевски.

Това, очевидно, не е проблем за политическите и физически запъртъци като Тошко Йорданов. За тях да си завършил университет в чужбина, пък и престижен си е само за подигравка. Лошото е, че България е пълна с такива боклуци и още дълго време ще трябва да ги търпим. Затварянето на ТКЗС-тата и ликвидирането на професиите „звеновод“, „овцевъд“ и „птицевъд“ ни напълни с такива тошоковци за още три Българии, а за съжаление Лени-те са малко, много малко. 

Следващият министър-председател на България

И, не мога да не я засегна - прословутата тема с „парапета“ и Кирил Петков: ако е вярно (в което се съмнявам) ще завиждаме („завидовать будем“, както е казал др. Сталин). Ако не е вярно (което е по-вероятното): гроздето е кисело. Нормално е, когато не можеш да си позволиш жена като Лена да измисляш глупости по неин адрес. Нито е за пръв, нито е за последен път - то си ни е генетично заложено, пък и не само на нас като нация (и пол). 

Много ми се иска Лена един ден да бъде министър-председател на България. Време е да си дадем шанс, не може само шансове да имат шапкари като Стефан Янев и Гълъб Донев, мижитурки като Росен Желязков и откровени тъпанари като Бойко Борисов.

Новогодишен концерт

Винаги съм оценявал чувството за хумор на руснаците, ама това си е направо в десетката.

Quod licet Iovi, non licet bovi

Quod licet Iovi, non licet bovi - което е позволено на Юпитер, не е позволено на бивола.

След акцията на американците в Каракас руския нет ври и кипи: от едната крайност (гадни американски империалисти, световното право умря и др.) до другата (и ние можем така, нашия спецназ е по-добър, това всъщност е сделка между Путин и Тръмп, станало е с наше знание и одобрение).

Пичове!
Да ви обясня: актът на Тръмп е нарушение на всякакви международни правила. Няма значение, че Мадуро е непризнат от САЩ за президент, те Щатите не са крайна инстанция за това законни и свободни ли са едни избори или не. Президентът на една суверенна държава си е президент на суверенна държава. Вярно е обаче, че преди и с Нориега, и със Саддам, и с Милошевич Съединените щати първо дълго предупреждаваха преди да предприемат нещо, но резултатът винаги беше един и същ, като този. 

А вие, русначета мили, не само че сте много далече от този момент - да пратите спецназ някъде да отвлече нечий президент (в случая Зеленски, няма какво да говоря условно), но можете само да си водите записки как се провежда Специална военна операция. Влизаш, бам-бам и излизаш, и това всичко за 30 минути, а не за четвърта година. 

Така че играйте си в пясъчника и гледайти какво правят големите и си мечтайте като порастнете големи да сте като тях.

България и еврото

 От нас зависи да бъдем равни на другите европейски народи.

Васил Левски

Да започна от европейските народи. Европейските, не азиатските, не големите и великите, а европейските. Още през 19 век сме знаели накъде трябва да гледаме. И ако се проследят действията на българските революционери в национално-освободителното движение, винаги сме се равнявали на Европа и европейците.

Но с патриотичните нотки до тук.

Аз помня мизерията на 90-те. Помня опашките - и пред магазините, и пред посолствата. Първите криво-ляво изчезнаха още през 90-те, но вторите стояха до последно. Дори аз съм се редил на такава опашка за британска виза месеци преди да влезем в ЕС и визите да отпаднат, но наложи ми се. Помня как ни гледаха гнусливо европейците когато започнахме да пътуваме без визи в ЕС за по 3 месеца, на гърба си съм го изпитал в Италия през 2004 година. Помня как влязохме в ЕС (скоро ще станат 20 години от тогава, но за това малко по-нататък) и имахме ограничения да работим в евросъюза до 2013 година. Помните ли ги? Помня как братовчедка ми искаше да учи в Австрия в средата на 90-те, но и поискаха 10 000 дойче марки гаранция, че няма да остане там. А като казах гаранция - на мен държавата все още ми дължи едни 500 лв, които оставих като гаранция във военното окръжие през 1995 г че няма да избягам на Запад за да ми издадат задграничен паспорт. Тия 500 лв тогава по курса бяха някъде към 10 дойче марки, 5 € днешни пари, но след хиперинфлацията от 1997 и при деноминацията от 1999 година станаха 50 стотинки,  25 евроцента. Ама тогава си бяха пари, аз вземах по него време горе-долу толкова стипендия месечно.  

Помня как в Холандия един от кранистите ни псуваше и как местните ни гледаха отвисоко и с недоверие (да не кажа отвращение) само защото сме българи и сме дошли в уредената им държавица да им подбиваме цените и да им вземем работата. Е, не че нямаше основание за това, спомнете си цирковете с нашите тираджии, които официално получаваха 1200 € заплата, но с тънкото условие, че това му е заплатата, докато пътува. Като си стои вкъщи са 800 лв, а и на тях му вървяха осигуровките. Абе не е като да не сме имали трески за дялане... А въпросния кранист го изгонихме от обекта, като извикахме шефа му и аз му превеждах какво му казва Вангелов - за пръв път се почуствах бял човек, като го направихме на две стотинки. Така де, няма само холандците да ме гледат отвисоко, то пък там що гмеж от колониите и не само се е събрала!

Но пък помня и как с падането на комунизма мнозина българи тръгнаха да си търсят щастието по белия свят - пак в Европа. Най-близо беше Гърция, после започнаха към Германия, Франция и Италия, докато най-накрая стигнаха до Испания. И като имате предвид, че Гърция имаше малко над 10 години еврочленство, а Испания и толкова нямаше. 

Бяха времена, когато ние стояхме на единия бряг на реката, а искахме да сме от другия. Лека-полека започнахме да строим мостове - и с членството в НАТО, и с приемането ни в ЕС, и после с Шенген, и сега, с приемането на еврото сложихме последната тухла на нашия мост. Аз ги помня тези години, живял съм ги, пред очите ми стана. Не искам децата ми да ги виждат. И еврото ще ми помогне за това.