Гаръна “Visions of Dreams” фестивал

Нощно време, прохладно, бира, яка музика ... къде съм блял досега?

И така, както разказах вчера, тазгодишното ни посещение на Решица и Гаръна беше под знака на бирата, но имаше и формален повод - госпъл фестивала.
Сега, госпъл-фестивал в някакво село в Румъния, дето я има, я няма 200 жители, и то не го знам православно ли е, католическо ли е, протестантско ли е, та и госпъл само им липсва, звучи доста странно, то и странно си беше, ноооооооо ... нямаше проблем, беше интересно. За да съм по-точен, фестивалът е Fusion and Gospel, което значи, че религиозната музика на негрите не беше главната тема на вечерта. От нея, всъщност, хванахме много малко, повече беше фюжъна.

Излиза сръбската вокалка, Ивана не знам коя си, вижда ей това на снимката (това е
публиката) и казва: "Good evening 5 000 people!".
Момичето има чувство за хумор.

Цялата история май беше заради един негър, Дийн Боуман, който се оказа сърдечно близък на кумата на нашите румънски приятели или поне беше главно действащо лице в случая. Водеше някакъв детски хор, който беше научил да пее госпъли, отделно се включи и на фюжъна. Голям симпатяга се оказа тоя негър, отгоре на всичко можеше да произнесе правилно името ми. Като го попитах откъде го знае, къде го е чувал ми спомена за някакъв български музикант, Цветан Момчилов, та от фамилното му име ... сега сигурно Дийн си мисли, че Момчил е доста разпространено име в България.
В самият фюжън взеха участие основно румънски банди, имаше и една сръбска, разбрах, че е имало и от Австрия, и от разни други страни. Сърбите си водеха някаква гост-вокалка, тя ту слизаше, ту се качваше на сцената, беше голяма сладурана. Като цяло, беше много готино, вечерта в събота, бира, музика, чист въздух, бира, музика ... яко беше. И си помислих, готино е да си на 40, не е чак такава трагедия - по-щеше да ми подхожда да съм на 20+ и да ходя по подобни събития, ама тогава нямах пари. Или ако имах, не можех да си позволя кой знае колко. А сега още на съм се превърнал в някакъв шкембест чичка, а и мога да си позволя да запаля колата и да отида някъде ей така, за най-елементарното удоволствие.
Та затова, не ме питайте какво точно свириха на фюжъна, дори не съм си и поставял за цел да го запомня.
С госпълите се сблъскахме на другия ден, Дийн беше главно действащо лице. Човекът си застана на сцената, къде пя той, къде дирижираше някакъв детски хор, къде покани някакви хора от публиката да му пригласят на сцената - беше в стихията си. И има данни, има глас, което компенсира досадното повтаряне на религиозния припев в госпълите. А и момчето си пада по джаза (кликнете на линка, ще ви хареса), госпълите май са му нещо вторично. Интересно беше, къде в България ще видя нещо такова?

Дийн в действие

Лошото е, че това беше първото издание на фестивала, а до колкото ни стана ясно, Дийн има проблеми с визата си за Румъния и не изглежда особено притеснен от факта, че в най-скоро време ще трябва да напусне страната  съответно, не се знае дали догодина ще има второ издание на Visions of Dreams и дали ще е с негово участие.

Бира, бира, бира

Така, всичко започна през Юли, когато Отилия и Каюс ни върнаха визитата от миналата година и на изпроводяк ни поканиха на гости на госпъл и beer-фест. 

И ние с Малкото Кате, от нямане какво да правим, айде към Румъния за един дълъг уикенд. 

Това е вътрешността на ресторанта, организиран в някакъв етно-стил.

Снимки на разни престолонаследници на румънската корона и елени, характерни за
германските митове и легенди.

Пътуването този път ни отне много по-малко време. Едно, че на нашата граница нямаше такава голяма вълна гастарбайтери, каквато имаше миналата година, отгоре на всичко и ние тръгнахме по петляно време. Минахме границата за ~30 мин, никакви проблеми нито от наша, нито от сръбска страна, а приятното усещане е като се мине границата и онзи участък с тоалетни, чейндж-бюра, duty-free и ресторанти тръгнеш да навлизаш в първия си километър в Сърбия, тогава виждаш как магистралата почти е излязла на границата. Това усещане се усилва от факта, че магистралата от Ниш до Цариброд е изградена на 90%, на места е готова да поеме трафика дори, не знам защо сърбите не я пускат, но очевидно е въпрос на време. И това хората го правят без еврофондове и без премиер-министърът им да им обяснява от сутрин до вечер как ако не е той, и един метър асфалт няма да има

Ей този, оранжевия юнак за малко да си смени паспорта.

Догодина, ако пътуваме нанякъде през Сърбия, се качваш на магистрала още с влизането. Както е навсякъде в Европа, само у нас все още - не.

Първото място, където ни заведоха Отилия и Каюс, беше един ресторант нагоре в планината, Haus Norbertus, да обядваме в типичен за местните стил. Те Отилия и Каюс много държаха да опитат типични български манджи, докато бяха у нас, ама не ги огря особено - то и шопската салата я има в Румъния, и фасула го имат, и мусаката същата, и качамакът, то с какво да ги изненадаме, като сме комшии?

А това е местния вариант на шкембе-чорбата, не знам кое е по-точно да се каже, 

по румънски или по германски. Същата гадост като у нас е, само дето не му слагат

оцет и чесън, а лютото е под формата на люто чушле, което ти носи сервитьорът

и се молиш да е люто.

Както миналата година писах, Решица е пълна с етнически немци, австрийци (според както се чувстват), има остатъчни чехи и словаци в региона, а също и унгарци - това всичкото потомство от времената на Австро-унгарската империя. Местните дори наричат румънците от Влахия и Молдова "ония от кралството" като знак за времето отпреди Първата световна война. Та германското се усеща в Решица - къщите, ресторантите са в немски стил, местните имат навика да пият бира повече (че водата е кът), опитват се да празнуват в типично по баварски, сега, дали са повече румънци или немци, те си знаят най-добре. 

А това е mămăliga cu brânză şi smântână или казано на български, качамак със 

сирене и сметана. Въпреки, че беше най-обикновен купешки полуфабрикат като 

се омеша хубаво е вкусен.

В този Haus Norbertus, което си е една голяма вила с поляна пред нея и наредени маси тип "войнишко изпращане" собственикът се е усетил и е наредил двайсетина хамака. Ядеш каквото ядеш, и ако ти се доспи, бегай на хамака, после продължаваш. Или ако вместо ядеш, пиеш, то пак същото. И котки много имаше, Отилия ни обясни, че хората носели котета там и оставяли, а който искал, си вземал. Ние за едната бройка да се уредим с коте, ама Мишльо рече "Не!". 

Бутафорен казан за варене на бира в ресторанта. Имаше и много постери, посветени

на бирата, като например "Безплатна бира - утре" или 

Голямото наливане с бира започна в Haus Norbertus, много преди самият beer-фест да започне. Почнахме с местните марки, местни в смисъл на румънски, първо с Cuicas, после с Timișoreana, а след това отидохме до някакъв ресторант, в който сами си произвеждаха бирата, която предлагаха. Ей така, от тук идва водата, в тази сграда я варят, а в съседната я продават. Бирата беше мътна, непастьоризирана - аз не съм чак толкова заклет фен на бирата и не мога да я оценя, за мене е бира като бира. Обаче румънците (Отилия и Каюс в случая) си я харесват. И там продължихме с наливането, изпих и моята, и на Малкото Кате. Странното беше, че домакините си поръчаха по едно кафе с бирата, кафето върви с минерална вода и това всичкото го изпиха. Как не им загорча, не знам, на мен ми е странна тая комбинация бира + кафе?

Вечерта имаше фестивал на госпъл-хорове, обаче за това в отделен пост. Аз след толкова бира имах нужда да се отпусна в някой хамак на Haus Norbertus, ама нямаше за кога. 

На втория ден вече беше beer-феста, но преди него имаше нещо като финал на госпълите (предния ден е бил полуфиналът). Beer-феста не знам колко беше германски, повече биеше все едно Софиянски го е организирал пред паметника на Съветската армия - скара, бира и на самообслужване. Скарата - като българската, кюфтенца (много солени), наденици, кебапчета (и те солени, и без черен пипер), шишчета. Бонус бяха панираният карфиол, кюфтетата от тиквички и гъбите с кашкавал. Не че ги нямаме у нас, но обикновено при нас бирените фестивали се ограничават до бира и кебапчета/кюфтета. 

Обаче!

Местните в един момент почнаха да прииждат, почнаха да се мяркат разни баварски костюми, познати ми и от миналогодишната сватба, разни карирани ризи, все едно са шити от покривката в кухнята, разни русоляви муцуни тип Hitlerjugend, разни шапки и къси панталонки. Обясниха ни, че има много местни германци, които след промените отишли да живеят в Германия, но си пазят имотите и си идват чат-пат, а също така водят и приятели със себе си. Отделно, в Германия има разни бутикови пивоварни, които произвеждат бира колкото за градчето, в което са разположени и околностите му. Бира може да се купи, но не я произвеждат за масови продажби, не зареждат големите вериги с нея. И Руди, местният ... хм, плейбой (за него по-късно), който миналата година ни обясняваше нещо около буре с бира, оказа се, се е договорил с някаква такава една пивоварна, и има разрешение да купува бира от тях, и да я продава в заведението си. Само в него обаче, не може да зарежда Лидъл например. 

Самата бира, дето я пласира Руди беше поне 6 вида: каквото видях, го опитах, а каквото опитах, го снимах. Една беше много лека, друга беше плътна като medium бирите, някои бяха много странни на вкус, но, както вече споменах, не съм чак такъв разбирач на тема бира. Или ми харесва, или не, да седна да обяснявам какъв вкус или послевкус имала, за аромат да не говорим, не е за мен.

И музика имаше, баш германска, на немски пееха, с акордеончета. и състезание по изпиване на литър бира за норматив, разделено на две категории - за мъже, и за жени. И за жените нямаше отделни правила, примерно половин литър, не - литър за всички. Голямата изненада беше като започна състезанието, първо за жените. Явиха се три, имаше там една лелка, ма баш германска лелка, от ония филми за германската лелка и водопроводчика ("Ja, ja, wunderbar"). Другите две бяха сравнително маломерни в сравнение с нея, и за мен тя беше моят фаворит, обаче, както обикновено се оказва в такива случаи, една от участничките се оказа някаква скрита лимонка. Единият литър бира го изпи за отрицателно време на екс, все едно едно кафе на крак пие. 

Голяма работа, ще каже някой. 

Тия кебапчета се оказаха голяма греда - солени и мазни. И без черен
пипер. В дъното на снимката, зад филиите с хляб се вижда
панираниният карфиол.

Е да, ама мъжете като започна тяхното състезание, я пиха бирата на глътки, без да си дават зор. Той и Руди ги поощряваше отстрани да я пият по този начин (като официален вносител, естествено че беше председател на организационния комитет по надпиването) - абе въобще, оная малката можеше и мъжката купа да вземе, ако се беше явила.

За мъжкото надпиване първоначално се беше записал и Каюс, беше ми интересно какво ще направи, обаче Отилия го насмете набързо и го дисквалифицира. Той Каюс се беше записал като домнул Мирча, ама на Отилия това не и мина, Мирча - не Мирча, отряза го. 

За два дни в Румъния си изпих сигурно месечната доза от бира - станах като в оная реклама, дето катерицата търчи и вика "Бира, бира, бира!". 

И няколко думи за Руди накрая, както обещах.

Тази бира се оказа много странна на вкус, са някакъв вкус на
боровинки. Отилия ми обясни, че я пиели като джиджестив, та вместо
дижестив ли беше, не помня. Странен вкус, не бих опитал втори път.

Оказа се, Руди е доста колоритна личност - два пъти женен, жена му и за нея е втори брак, и двамата имат деца от първия, имат и общи; Руди беше впрегнал цялата фамилия да обслужва beer-феста. В последствие се разбра, че Руди освен предприемчив бизнесмен от регионален мащаб го играе и колхозен осеменител. В смисъл, веднъж женен, втори път женен, с една официална любовница, една неофициална и една в проект. Какво да се прави, Гъръна е малко село и едва ли има нещо, което да остане скрито от широката общественост. До нас достигнаха истории за бой между жените му, за скубане на коси, за голи снимки в телефона, за фалшиви профили във фейсбук ... за село като Гаръна, с има-няма 150 жители представям си какво развлечение е.
Толкова за бирата, утре ще пиша и за госпъл-феста.

Балканска му работа ...

Лелката с карирана риза ми беше фаворит, а тази в средата се оказа скритата лимонка,
която спечели женския турнир по надпиване.

Моята голяма румънска сватба: сватбата

И така, сватбата беше ... абе некво уникално събитие беше.

Първо, пристигнахме в хотела, къде ще е сватбата, там съответно ни чакат, сядаме да вечеряме и започваме да се запознаваме наред. И запознавайки се с една приятелка на булката научаваме, че сватбата всъщност ще е в баварски стил, тъй като районът там бил богат на немци (баварци в частност) още времето на Австро-Унгарската империя. Тоест, храната ще е баварска и гостите ще са облечени в баварски носии - "сещате се, женските рокли като на Октоберфест, tits out" каза Диана.

Къщите в Гъръна определено не са типично балкански, повече ми 

бият на немски

Това за tits out ми звучеше добре, не знам какво я беше притеснило женицата?

Обърнете внимание на разпятието в двора на църквата. В тази
част на Румъния, откъдето минахме, видяхме поне 50, навсякъде
са - в градчета, в села, по полето, на разни кръстовища и пресечки.
Подобно нещо съм виждал в Италия и в Литва.

През това време пристигна някаква огромна тумба сърби, на тях им е било по-близо, очевидно, а впоследствие се оказа, че част от тумбата е оркестъра.

В голямо приключение се видяхме, сватба в Румъния, в област, населена с етнически немци, заедно със сърби.

Църквата преди венчавката...

... и няколко часа по-късно.

Това са булката и младоженецът, зад тях с дебелата свещ е кумът

И така, в дългоочакваният ден сутринта започна със закуска (на тази закуска поднесоха едно от най-хубавите кози сирена, които съм ял през живота си!), после се разходихме из селото за храносмилане и убиване на времето. Диана се оказа позната на булката от едно време, от средното училище, и понеже нямаше други близки и познати реши да се разходи с нас из Гарана. Почнахме да си говорим, тя се оказа от Турну Северин, но от 20 години живее в Единбург, Шотландия. Тук да направя едно отклонение: ние на румънците може и да им викаме мамалигари, да ги броим за влашки цигани, но първо са поне толкова оправни, колкото и някои от нас, и второ, лека-полека си слагат ред в държавата, за разлика от някои държави на юг от Дунава. Аз съм се сблъсквал с румънци и в България, и зад граница, работят упорито, скромни са и не са такива шумни простаци като сърбите или като турските гастарбайтери.

За мое съжаление нямаше tits out. По едно време се появи една доамна 
с подходящите тактико-технически данни, ама то вече беше късно
вечерта, къде ще ходя да я снимам за блога си?

Това е "Брускетата на Руди" - франзела със свинска мас, червен 
пипер и лук. Маста е от тънко прасе и няма холестерол, а ако случайно
има, червеният пипер и лукът го неутрализират.

Бира като бира, но със специален етикет

Та така, разхождаме се с Диана из селото, тя ни разказва как е живяла в Турну Северин, как като малка цяло лято е прекарвала на село при баба си и дядо си, как след това не е можела да свикне с вкуса на храната в града, обяснява ни как се строят къщите в Румъния (както и у нас), гледаме тук, гледаме там, оплаква се, че в Шотландия е шумно, че не се виждат нощно време звездите - е така е, ама си отишла там да си вадиш хляба и няма искам-не искам, шумно било, тъмно било, това е положението.

Местната кола, по баварска рецепта

Наближаваме някаква църква, а не знаем в коя църква точно ще е венчавката (то подписването в съвета е минало 3 дни преди това), в селото има две църкви. Влизаме вътре, аз исках да снимам, ако може, да си призная, останах изненадан. Църквата видимо не беше православна, със статуи вместо с икони, с тапети и с разни илюстрации към Светото писание по стените. Олтар нямаше, или по-точно имаше, но не беше така заграден като в нашите църкви. И вътре на входа два съда със светена вода и две лелки си говорят нещо на влашки.

Руди отваря бурето ...

Аз си направих моите снимки, а Диана се заговори с тях, има ли сватба следобед, да имало.  Е сигурно сме в тая църква, едва ли в такова село ще има две сватби по едно и също време.

... и това е специалната бира на Руди. На мен ми се спори лека, 
киселееше ми. Той обясни надълго и на широко как и колко е отлежала, 
но за съжаление, на влашки. 

Църквата се оказа католическа, но с някакво разрешение да се използва и от православните. Въобще, разговаряйки се на тема "религия" с Диана се оказа, че румънците като цяло са православни, има малка католическа общност, а немците, остатъци от Австро-Унгарската империя са католици, а не протестанти или лютерани. Вероятно поради тази причина, за да не се строят църкви през 10 метра очевидно различните конфесии си услугват една на друга.

С такава рокля, с такава цепка може да е само някое Миме. В случая не

от Биримирци, а от Сърбия, ма то все същото. Тия балкони ги разнасяше

цяла вечер, tits out все пак!

На отчето не му разбрах всичко, което каза, на румънски говореше, та там я фана някоя позната дума, я не. Два пъти каза "Отче наш", чете там за сватбата в Кана Галилейска, венча ги, сложи им короните на главите, сложиха им пръстените (кумата на булката и кумът на младоженеца) - все неща които ги има и в нашата църква. После имаше поздравления за младоженците още вътре в църквата, снимки с младоженците пред църквата и после поехме към ресторанта. 

Die Münchner Weißwurst ...  

... и разни други баварски специалитети. Имаше два вида зеле - едното беше
лилаво на цвят и сладко на вкус. Баварска им работа.

Пред ресторанта имаше набор от изненади. Първо, собственикът на ресторанта/хотела Руди посрещаше всички гости в баварска униформа, цуйка и нискохолестеролно мезе - франзела със свинска мас, лук и червен пипер. Руди убеждаваше всички, че маста е екологично чиста и е от слабо прасе, та холестерол почти нямала, пък и да има, лукът и червеният пипер го компенсирали. Цуйката на Руди беше арна, на мен ми приличаше на гроздова, ама Руди каза, че била сливова, но според мен гроздова си беше. Но беше силна и нямаше тоя вкус и мирис на джибри, които имат някои родни домашни ракии. Вътре на сватбата също поднасяха цуйка, и вино имаше, и двете домашни, ама на Руди беше по-арна. Самата сватба в ресторанта беше като нормална българска сватба - йеденье, пиенье, танцуванье. Освен сръбския оркестър се оказа, че има и румънски такъв, който в нашата малка класация с Катето спечели първото място в състезанието на оркестрите с голяма преднина. Сърбите си бяха докарали тяхна си певачица, на която желанието силно надхвърляше възможностите, докато румънците имаха някакъв симпатяга, който за разлика от сръбкинята си знаеше текста на песните и не четеше, докато пееше. Менюто беше баварско, както вече казах и се състоеше от пушена пъстърва с лук и лимон и някакви сирена, прецелчета хляб, после поднесоха някакъв weisswurst със сладка горчица (странно, но се оказа вкусно. Иначе чак на другия ден разбрахме, че наденицата се белела и червото не се ядяло, ама кой да ни каже?), после по някое време имаше супа (супа на сватба в България не съм ял никога, при нас не е ли да гътнеш прасето и да намяташ пържолите, не ми го хвали!), разни джоланчета, пилешко, някакви хлебни топки с месо, сос, два вида зеле, едното беше уникално вкусно, другото обикновено немско кисело зеле - а бе въобще баварска му работа, arbeiten und disziplinen.

Тук трябва да призная, че Руди като организатор на събитието се беше постарал доста, дори в излишък.

Имаше игри с младоженците, кой колко познава другия, със затворени очи трябваше да си познаят половинката измежду 5-6 други, имаше и игри с публиката и изненади, в един момент ни подбра всичките - айде, вика, излизайте навън, приготвил съм prima surpriză. Викам си, сега остава тоя като Миташки да е приготвил кслючовете на една лада и да има "целувай ръка", ама не. Сюрпризата се оказа едно буре с бира, която, до колкото разбрах (до колкото ми стигат познанията по романски езици, а те са повече от оскъдни), самият Руди произвежда, почна да обяснява кога и как я филтрирал, че била не съвсем като нефилтрираното, ама не била и баш като светлото пиво, абе накратко накрая след обясненията чукна канелата на бурето и почна да точи бира и да подава на всеки.

Сега, като говоря за сръбския оркестър, все пак трябва да им отдам дължимото, чалга нямаше. Жената се беше приготвила с дежурния репертоар, в общи линии същите песни се пеят и по заведенията в София, разните пиано-барове, ресторанти по морето с жива музика. Дансингът беше тесен, таман за хора като мен, които са спънати в краката, но ми направи впечатление, че доста от румънците можеха да танцуват имаха чувство за такт. Имаше една двойка, те дойдоха облечени в банатски, а не в баварски носии, та хората бяха видимо над 50-те, не слязоха от дансинга, много се забавляваха и двамата. Не ги знам на кого са приятели, на Отилия или на Каюс, но с толкова удоволствие танцуваха, от сърце се радваха на приятелите си. И хоро играха, на някаква осъвременена тяхна песен, може местния вариант на "Бяла роза" да е бил, но и хорото им на нашето приличаше, ама това по някое време, вече като бяхме напреднали и с цуйката, и с виното, и с уискито. Уискито поне беше Джак Даниелс, лед нямаше, а за разредител ползвах някаква местна кола, също по баварска традиция или поне с немски етикет. И така до 2 през нощта, после вече ми се доспа и отидох да си легна, макар че за какво лягане говорим, като стаята ми беше над ресторанта. Въобще, голямо приключение беше.

Като си помисля, да отида на сватба в Румъния, в район с етнически немци, с баварска кухня и със сръбска компания. Ако имам възможност, пак бих отишъл на подобно мероприятие, стига да ме поканят!

Моята голяма румънска сватба: пътуването

Типичен германец с мустак тип "Анадолска гордост"

След силното ми представяне на сватбата на Радо и Таня сега дойде ред и на сватбата в Румъния. Един вид първо съм добил право на участие в евротурнирите, а сега е самото участие. Смело мога да заявя, че и тук се представихме добре, домакините останаха доволни и вече почвам да се оглеждам и за други подобни предизвикателства. Ние с Малкото Кате бяхме в ролята на guest star, а в ролята на младоженци бяха Отилия (юрист като Катето, позната от разни юридически семинари из Европа) и Кайос, мъжът и.

Крайните две гишета вдясно не работят, но за европейците с анадолски произхОд това не е проблем. Двете 

колони отдясно се мъчат да се вмъкнат в моята колона.

Сватбата беше някъде в западната част на Румъния, в едно малко село, наречено Gărâna, което според Гугъл се чете на български като "Гарина", според мен е "Гарана", а според местните е "Гаръна", с ударение на "ъ"-то. Пътуването до там варираше от 490 до 530 км като разстояние и от 6:30 до 7:20 часа като време, в зависимост от избрания маршрут, през Видин или през Сърбия (през Смедерево, Сърбия е по-кратко като километри и като време според Гугъл), но както често се получава, това съвсем не ми беше най-големия проблем.

Та да започна от самото начало, от тръгването:

Тръгване

Тръгването беше в петък. Уж станахме нормално, някъде към 7:15 (не бързаме за никъде), докато закусим, докато свалим багажа, да не забравим нещо, да изгасим навсякъде каквото е светнато, и то станало 9:30! И като да тръгнем, хайде гориво да дозаредя, да ми е пълен резервоара и на границата пристигаме в 11 без 10.

На границата ударихме първата греда, вместо да е празна и да минем за 5 мин, както очаквахме, имаше някаква огромна тълпа гастарбайтери, завръщащи се от родните си места. Познатата картинка - мустакат "германец", разни чаршафосани кадъни, чаавета, одеяла, коли, натоварени до пръсване с багаж.

Нашите граничари бяха отворили 2 гишета, но като видяха каква тумба чака да мине, пък и нали са на излизане, не на влизане в страната и ускориха процедурата и за няма и 20 мин минахме нашето КПП и отидохме да се редим за влизане в Сърбия.

Сърбите обаче отворили 4 гишета и си проверяват внимателно и чинно документите на всеки. Не че не им е ясно откъде идва и накъде отива основната маса от чакащите.

Това е след Пирот, няма маркировка само.

И тук се почна едно свирене, едно пререждане, едно нервничене от страна на анадолските европейци. В един момент решиха, че свиренето им е дало резултат и сърбите са отворили още 2 гишета, юрнаха се да се нареждат, видяха грешката си и почнаха са да се намъкват в нашата колона, която до този момент вървеше най-бързо и благодарение на турската/гастарбайтерската солидарност мина на най-бавна скорост. Щото ония си говорят помежду си, в един кюп са, все път ги чака, двама минат, третия пусне някой, а ние, малкото българи, чакаме. И един сърбин не излезе да вкара малко ред в нещата, нещо там да контролира, мама им дебилна и на тях!

Турция в Европа ли?

Интегриране за гастарбайтерите ли?

Това са ориенталци бе, тия ги псувах до влизането ни в Румъния, там вече си намерих друга тема за размисъл, дее*а и ориенталците!

Влизаме в Сърбия, магистралата към нашата граница напредва видимо, но не с това темпо, с което очаквах и въпреки това вече трасето е излязло на Димитровград, а към Пирот и до Ниш е асфалтирано, дори се качихме на един участък от 40 км преди Ниш, който вече е готов. И всичкото това без да му реже лентичката Бойко и без Лилето да ходи да проверява строителството докъде е стигнало!

А това е някъде по средата между Пирот и Ниш ...

На Ниш се качихме на магистралата, въпреки че навигацията упорито се мъчеше още след минаването на Градина да ни завърти към Зайчар (дето е срещу Видин). Аз предварително знаех, че трябва да слезем на Смедерево, почвам да го търся Смедерево в навигацията, няма го, не го намира. Как не го намира не знам, на сателитната карта го показва, като град като го търся, не излиза!? Няма значение, знам го Смедерево, имаме и указания от румънска страна кой път да следваме, слизаме на Смедерево и нъцки, картата е до тук! Навигацията се мъчи да ме прекара през Белград и Панчево, ама това вече са ми излишни ~150 км.

Пък в края на краищата, с питане и до Цариград се стига.

Тръгваме към Смедерево, търсим табела за Ковин, намираме Ковин, после търсим Бела Църква, айде и Бела Църква намираме, търся КПП Калугерово (или както там го произнасят това Калуђерово сърбите)в навигацията, да и дам да ме закара направо там, и него го няма, а аз все пак съм си играл да проверя откъде ще минавам предната вечер!

А това е временна маркировка, която (странно), не се трие за седмица-две.

И така малко пипнешком напредваме, навигацията се скъса да преизчислява, в един момент хвана някакъв познат участък, продължете направо, тука завийте наляво, надясно и бам, преди границата пак изгуби сигнал, добре че имаше голяма табела "Гранични прелаз Калуђерово".

Честно казано, селата във Войводина си личат, че са унгарски, малко са по-различни от тези в Западните покрайнини около Цариброд и Пирот. По-спретнати са, по-подредени са, по-богати са, нямат много общо с Балканите и балканската визия. И между селата някакви безкрайни царевичаци, само царевица и нищо друго!

КПП-то - умряла работа, за 5 минути минахме и сръбската, и румънската части. Накъде отивате, какво носите, цигари и алкохол имате ли, ми не пушим, а алкохол носим за подарък само, колко е, толкова е, а може, айде довиждане!

... и освен асфалтирането сърбите укрепват и склона, както пише по книгите, а не колкото да издържи 

бате Бойко да му резне лентичката и после да го ремонтираме след месец, щото едни пари сме взели.

Румъния

Влизаме в Румъния контрастът със Сърбия е видимо осезаем. Пътищата са по-разбити, ама тотално по-разбити. Не че у нас няма такива разбити пътища, има, то не може Бойко Борисов и Лилето да огреят на всякъде, колкото и да се стараят, но такъв ужас не бях минавал откакто пресякох преди години чешко-полската граница при Кудова-Здуй и слизах през планините към Вроцлав. Селата след границата са по-бедни, улиците са по-разбити, къщите са овехтели, не всички са измазани отвън, някои са леко порутени. И влашки цигани на килограм (па може и да не са баш влашки, тук сме към Банат и Трансилвания)!

Пътищата във Войводина са в изключително добро състояние, като контраст не толкова на нашите, 

колкото на румънските.

След границата трябва да стигнем до някакъв град Reşiţa (Решица), оттам до Гарана са 36 км според гуглето, та минавайки през някакво градче/село Oravița (Оравица) гледаме една табела Тимишоара и Решица наляво, а навигацията казва "дръжте вдясно".

А сега де? Тя Решица е на изток от Тимишоара, и това съм проверил, Тимишоара е близо до границата с Унгария, Решица е по-към средата на Румъния, викам си, тука нещо не е наред, ама дай да държа пътя, дето го знае навигацията, след като го има в картата. Обаче излизаме извън градчето/селото, и пътят от асфалтов става бетонов, викам си, край, после сигурно и макадамов ще е, нещо не е наред. След около 5 км стигаме до една кола, баща и дъщеря спрели нещо край пътя, спирам и аз да ги питам. Бащата естествено бъкел български не говори, и английски също, дъщерята извади някакви познания по английски, та със съвместни усилия ни обясниха - тоя път ще ви закара до Решица, ама има molte curve. Тръгнете към Тимишоара и има едно село Градинар, там ще завиете надясно за Решица.

Къщите във Войводина са спретнати, стегнати и почистени. В селата след границата румънските са
олющени, неизмазани и схлупени, пътищата често са тотално занемарени. Чак когато наближихме
Решица и пътищата, и къщите придобиха някакъв нормален външен вид.

Добре.

Тръгваме за Тимишоара, обаче навигацията тотален блок, няма такъв път, направете обратен завой, след 150 метра, след 850 метра, аз се ориентирам по табелите, държа за Тимишоара, карам, карам, това село Градинар ник`во го няма, викам си, да не съм пропуснал някоя табела, или пък да са я свили местните я за вторични суровини, я чушки да пекат на нея, то циганите са едни и същи навсякъде. Минаваме през друго село, Греони, и гледам някакъв селски панаир, сергиите с пластмасите, масите, скарите, бира и кебапчета. Спирам, питам ги как са с английския, зле са, това ли е пътят към Решица, като чуха Решица почнаха да кимат, това е, това е. Има ли село Градинар? Има, там си надясно.

Добре, не ме е излъгал оня, не съм пропуснал нищо.

Направих една панорама на село във Войводина, богат край.

Карам, карам, накрая го стигам това Градинар, оказа се Градинари (Grădinari), там има табела за Решица на 29 км, добре, обаче тук се повтори историята от Смедерево, в смисъл, тия селски райони от Румъния ги няма в картата, съответно GPS-а ne fungue*.

За пръв път ми го прави тоя номер, къде ли не съм шетал из Европа, в Литва ме закара до Мажейкяй и до Плунге до точния адрес без грам проблеми, що сега реши да стачкува, не знам? Аз ли нещо грешно съм я настроил, тя ли нещо взе да издиша?

Селата в таи част на Румъния, след границата с Войводина са бедни, пълни с цигани. И циганията няма
да е пълна ако местният цигански барон не си е построил малък палат. Вратите от кованото желязо са
задължителни. Вдясно в ъгъла на снимката е местна циганка с чааве.

Както и да е, стигаме до въпросната Решица, звъним на Отилия, тя ни обяснява, че е не е в Решица, а в Гарана, да продължаваме направо. Катето и казва да не се притеснява, че имаме GPS координатите, въвели сме ги в навигацията и виждаме мястото, на 18 км по права линия. Оная ни обяснява, че има много завои и че пътят е около час. Добре бе, няма проблем, навигацията отново проработи, виждаме флагчето за крайната дестинация, затваряме телефона, ха да тръгнем, и отново греда: навигацията че я вижда Гарана-та, вижда я, ама ми дава път през Тимишоара, после не знам откъде си да мина, да заобиколя, и така още 300 км!

Бе вие нормални ли сте, аз нали го виждам флагчето на екрана.

И пак се почва едно питане, спирам на един паркинг пред Пени маркет, минават един домнул и една доамна, "Bonasera, говорите ли английски?", не говорят, но доамната ми казва нещо, което видимо е да почакам. Връща се след минута-две с някакво младо момиче, с нея да с разберем.

"Накъде е Гарана?"

Онова почна да чупи ръце, ох, как да ви обясня, бе там е, ама не ми стигат английския и ръцете да ви покажа. Доамната почна да пердаши нещо на влашки, аз чувам spital и poștă, питам девойката "Поща и болница ли трябва да търся?" Ами да, ама те са тука в квартала, не знам как да ви обясня как да ги стигнете.

Ковано желязо, задължително.

Ще се оправим, не се притеснявай.

Тръгваме, болницата я намерих, сетих се да включа навигацията да ми показва географската посока, пощата или я подминахме, или нещо я няма, карам на Изток, тая Гарана на Изток беше, спряхме тук, спряхме там, ще питам пак "Гарана накъде е?" "Само направо, натам е!" - викам си, как го уцелих това шосе от воле!

Излизаме от Решица, държа си пътя, виждам че и флагчето наближавам, караме, караме, по едно време и табела да Гарана излезе, само направо, айде, уцелихме го, ма то едни завои, едно чудо, мисля си, ако стане нещо тука у тия пущинаци, докато ни намерят ...

Селце в румънски Банат. Къщите са долепени една до друга, вляво са палатите на циганорите.

Та в крайна сметка я намерихме тая Гарана, като изключим двучасовото забавяне на нашата граница заради ония дезинтегрирани хлебарки. Хората ни чакаха, нагостиха ни, заведоха ни в хотела и ... за останалото после.
_________________
* ne fungue (чеш.) - не работи, навик за изразяване от престоя ми в Прага.